Васка Емануилова е първата жена скулптор
- Специализира в Париж, но твори у нас
- Живее на семейни начала с колежката си по изкуство Мара Георгиева
"Трудът спасява и в най-тежките мигове."
Думите принадлежат на Васка Емануилова - първата жена, която оставя трайна диря в българската скулптура.
Житейският й път започва от малкото селце Комщица, преминава през Париж и завършва с бележито творчество в родината ни.
Емануилова работи с гипс, бронз и теракота (печена глина) основно в областта на малката пластика в жанровете голо тяло, историческа и битова композиция и най-вече портрет. Създава скулптурни портрети на свои колеги и съвременници - поета Николай Хрелков (1932), художниците Илия Петров (1924), Георги Машев (1928), Борис Елисеев (1934), Васил Стоилов (1937), Стоян Венев, Иван Ненов, Ненко Балкански, керамика Стефан Димитров (1931). Известна е и със своите женски и детски портрети и еротични серии.
Освен с кавалетно изкуство (изкуство, което не е свързано с околната архитектурна среда, а се изразява в преносими творби със самостоятелно декоративно предназначение) Емануилова се занимава и с изпълнението на монументални творби. Такава е композицията на Паметника на съветската армия в София, която е създадена през 1953 г.
Васка е родена навръх Коледа през 1905 г. в село Комщица, което тогава се води в района на Цариброд, а в наши дни е в Софийска област.
Когато е на 22-годишна възраст, завършва Държавната художествена академия, където нейни преподаватели са великият ни скулптор проф. Иван Лазаров и проф. Цено Тодоров по рисуване.
Тъй като първоначално няма собствено ателие, до 1931 г. Емануилова остава да работи в академията в ателието на проф. Марин Василев. Той е един от основоположниците на скулптурното изкуство в следосвобожденска България и един от първите българи след Освобождението, получили академично художествено образование по скулптура.
През 1939 година провежда тримесечна специализация по скулптура в Париж. "Да посетиш Париж, да видиш само историческите паметници в тази световна столица на културата си е направо щастие. Не съм единствената, на която й провървя да пие вода от извора, повярвайте. Престоят в Париж ми подсказа нов подход към извайването на женското тяло", казва Емануилова в интервю в някогашното списание "Българо-съветска дружба" (виж в карето повече от интервюто).
Още от момента на завършването си Емануилова взема участие в изложби на жени художнички. През 1931 г. става съосновател и член на Дружеството на новите художници и участва в много от организираните от него колективни художествени изложби. През 1961 г. е наградена с орден "Червено знаме на труда".
На 4 февруари 1985 г. Емануилова дарява на Софийската градска художествена галерия (СГХГ) 90 свои скулптури, 48 акварели и 35 рисунки. Умира на 11 юли същата година. След смъртта на Емануилова СГХГ открива постоянна експозиция с нейни творби във филиал на столичната улица "6-и септември" щ 9. Поради реституция филиалът е затворен в продължение на 12 години, но през декември 2006 г. е възстановен като галерия "Васка Емануилова" на булевард "Янко Сакъзов" №15 в София. Освен на Столичната галерия творби на Емануилова са притежание и на Националната художествена галерия, художествените галерии в Пловдив, Русе, Варна, Добрич, Бургас и частни сбирки в България и по света.
В личен план Васка Емануилова е живяла на семейни начала с друга популярна българска скулпторка - Мара Георгиева. Двете работят заедно по композицията на Паметника на съветската армия и имат силна връзка помежду си. На въпрос кои са били най-тежките моменти в живота, Емануилова отговаря: "Не са никак малко. Смъртта на брат ми и снаха ми, толкова нелепа и страшна. Дълго не можех да се помиря със загубата и на двамата. Продължих да работя, Мара ми беше опора във всичко".
Не бяхме богато семейство, но имах хубаво детство
Малко преди да почине, Васка Емануилова дава интервю за несъществуващото вече списание "Българо-съветска дружба". Ето и част от него:
- Какво бихте разказали за Вашето детство в красивия годечки край?
- Комщица наистина е много красиво село, а Годеч - добре благоустроен град. С брат ми, Игнат, имахме хубаво детство. Не сме били богато семейство, но у дома имаше всичко. Родителите ми искаха на всяка цена да ни изучат добре и го постигнаха.
- Вашите учители в Художествената академия са световни имена в изкуството. Каква беше атмосферата в академията?
- Студентските ми години са най-щастливите. Тогава се запознахме и с моята колежка, Мара Георгиева, с която по-късно станахме много близки, работихме заедно. Моят професор, Иван Лазаров, беше много благ човек, сговорчив. Много внимателен с мен, защото бях момиче, а скулптурата, знаете, е смятана повече за мъжка професия. Той обаче ми отделяше особено внимание, защото виждаше, че искам да се науча да работя. Цено Тодоров пък е тънък майстор в рисунката, много научих от него. Завърших, нямах собствено ателие, тогава професор Марин Василев ме пусна да работя в неговото. Отношенията между студентите и професорите бяха колегиални, приятелски. Всеки професор уважаваше постиженията на учениците си.
- Вие сте съосновател и член на Дружеството на новите художници. Каква беше мисията на дружеството?
- Всъщност новите художници се превръщат в пропагандатори на европейските тенденции в изобразителното изкуство. Всички членове на дружеството бяхме млади хора, с добро образование, без голям опит. Търсехме промяна в статуквото, искахме скулптурата да се подчинява на действителността, да е свързана с проблемите на обикновените хора . Дружеството ни не оцеля дълго - от 1931 до 1944 г. Но все пак успяхме поне да обменим един с друг знания и идеи.
