Илия Джагаров сваля Левски от бесилото и го погребва

В мразовита февруарска нощ през 1873 г. сенките на двама смели мъже се приплъзват из София.

Не са закъснели минувачи или объркани граждани, а хора с мисия. Революционерът Илия Джагаров и другарят му Христо Хамбарков са тръгнали да извършат голям подвиг.

Юнаците свалят Васил Левски от бесилото, пренасят тялото на Апостола и го погребват по православен обичай. Подобна дързост дотогава е немислима, защото се заплаща със смърт. Но няма кой и няма оправдание, което да спре смелите българи. Подвигът им изпъква на фона на това, че месеци след обесването на Апостола всички българи са сковани от неописуем страх.

Джагаров и другарят му се подготвят отлично за мисията и не разчитат на случайността. Приготвят си предварително дегизировка и скриват в дисагите си чувал за тялото на Апостола. Вземат бъклица с вино, в което са разтворили приспивателно. Тялото на Васил Левски все още не било погребано, не било даже свалено от бесилката и българите не можели да търпят подобна гавра. Двамата отишли при охраната на Апостола. В сладки приказки минали няколко часа, виното свършило, а турците заспали на място.

Смелчаците се заели с мисията си, която приключва успешно. Джагаров носи тялото на Дякона, тъй като е по-силен, а Хамбарков е осветявал пътя с фенер из нощна София. Мястото на гроба запазват в тайна и мистерията къде е последният вечен пристан на Левски продължава да витае до ден днешен. Срамно или не, народът ни не знае къде е погребан най-големият ни национален герой.

"Жено, жено, ако някога потрябва за историята, да се знае къде е гробът на Левски" - тези думи казва на смъртния си одър Илия Джагаров към съпругата си Мария поп Павлова. Революционерът до последния си дъх пази в тайна погребването на тялото на Апостола, а през 1937 г. вестник "Мир" публикува нейния разказ.

Тезата, че гробът на Васил Левски се намира в църквата "Света Петка Самарджийска" в София, беше изнесена в публичното пространство още през 1985 година от писателя Николай Хайтов с книгата му "Последните мигове и гробът на Васил Левски". Неговата версия се базира именно на разказа на баба Мария, публикуван във вестника.

В последните си мигове Васил Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов от Пирдоп. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е" и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на Апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "Света София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах".

"В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която... дано!" са също думи, които се приписват на Апостола в последните моменти от живота му.

Илия Лазаров Джагаров, рискувал живота си за Левски, е роден през 1843 г. в софийското село Локорско. Работи в София като занаятчия - тъкач на чулове и майстор на самари. През 1862 г. мъжът е принуден да напусне родното си село. Бил над 2 метра висок и невероятно силен. Става свидетел как в родното му село Локорско двама турци се гаврят с българка. Не понася да стои безучастен. Хвърля пердах на нападателите и спасява българката. От тази минута нататък за него живот в селото не е имало. Този случай предрешава жизнения му път. Член е на Локорския частен революционен комитет, учреден от Васил Левски, и оттам тръгва запознанството им.

През 1876 г. от румънския град Турну Мъгуреле се включва в Ботевата чета и е единственият шоп в тази чета. След гибелта на войводата стига до родното си село, но негов съселянин го предава на турските власти. Осъден е на смърт, но по-късно е освободен от последвалата амнистия от 1 август 1876 година.

Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. и е награден със сребърен медал и кръст за храброст. Поддържал е даром канцеларията на Поборническото дружество в София.

През последните години от живота си Джагаров живее в изключителна бедност. Когато издъхва на 59-годишна възраст през 1902 година, е погребан в софийските гробища по бедност и съответно в наши дни не се знае кой е неговият гроб. Точно както не се знае последното място на Васил Левски, когото спасява от унижението да виси на бесилото.