Иван Дипчев е синът на Райна Княгиня с 5 ордена за храброст

Генерал-майор Иван Дипчев е най-големият син на Райна Княгиня. Достойният българин е кавалер на 5 български военни ордена "За храброст" от войните на България между 1912 и 1918 година. Но не умира на бойното поле, а в затвора в Ловеч, след като е тежко репресиран от мракобесната комунистическа власт.

Роден е на 8 януари 1885 г. в Пловдив в семейството на Васил Дипчев и Райна Дипчева, останала в историята с прозвището Райна Княгиня.

Майка му е учителка и акушерка и е известна с това, че е ушила главното въстаническо знаме на Панагюрския революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Георги Бенковски. Баща му е учител, революционер, общественик и политик от XIX и началото на XX век. Участник в Априлското въстание, след Освобождението е кмет на Панагюрище, също така е народен представител в Петото обикновено народно събрание и в Четвъртото Велико народно събрание.

Васил и Райна имат 5 синове, като 4 от тях стават офицери от Българската армия - генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев и полковник Асен Дипчев, а един умира малък. Всички са репресирани от комунистическата власт след Деветосептемврийския преврат. Имат и осиновено момиченце - Евгения (Гина).

През 1906 г. Иван Дипчев завършва с 25-и випуск Военното на Негово Княжеско Височество училище (днес Националния военен университет "Васил Левски"), а на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 25-и пехотен полк.

Храбрият воин участва в трите войни за национално обединение. Особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война, като служи в 1-ви пехотен софийски полк. През 1913 г. е ротен командир в 9-и пехотен полк. През Първата световна война е командир на 4-та рота от 41-ви пехотен полк, а от 31 октомври 1918 г. е командир на дружина от 1-ви пехотен полк.

През 1923 г. участва в потушаването на Септемврийското въстание, като от същата година е командир на 6-а пехотна дружина. Служи в 8-и пехотен приморски полк и в щаба на жандармерията. Четири години по-късно заема поста комендант на столицата, след което служи в 1-ви пограничен сектор, от 1931 г. в Главно интендантство, а от 1934 г. е инспектор в Погранична инспекция. Същата година на 26 август 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, след което става началник на канцелария на Военното министерство, а две години по-късно е уволнен от армията.

Наградите, с които остава в историята, са орден "За храброст" III степен, 2-ри клас и IV степен, 2-ри клас, орден "Св. Александър" IV степен и Германски орден "Железен кръст" 2-ри клас.

Иван Дипчев е ранен при най-тежкия терористичен атентат в историята на България, когато на 16 април 1925 година комунистите взривяват столичната църква "Света Неделя".

След Деветосептемврийския преврат през 1944 година генерал-майор Иван Дипчев е арестуван и прекарва години по лагери и затвори. През 1954 година е осъден на смърт от съда в Троян, след това присъдата е заменена с доживотен затвор. Един заслужил национален герой с принос за свободна и обединена България е пратен в зандан от комунистите. Генерал-майор Иван Дипчев издъхва на 30 март 1954 г. в затвора в Ловеч, когато е на 69-годишна възраст.

Най-малкият му брат - Асен, също има нелека съдба. По време на Първата световна война, още гимназист, Асен напуска училище, за да замине като доброволец на фронта. За участието си в атаката на Тутраканската крепост е награден с орден за храброст. Връща се да си вземе матурата и отново отива на фронта. През септември 1918 г. участва в боевете при Дойран и Добро поле. За отличия и заслуги през третия период на войната е награден с военен орден "За храброст", IV степен.

Завършва образованието си след войната и става юнкер във Военното училище. През 1923 г. е адютант на капитан Иван Харлаков и отказва да изпълни заповедта му за залавяне на министър-председателя Александър Стамболийски, което оказва отрицателно въздействие върху кариерата му като военен.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. прекарва години по лагери и затвори, без съдът да е доказал каквато и да било негова вина. Накрая е освободен, но лишен от пенсия и живее в мизерия. Има двама синове, на които не е позволено да получат висше образование. Умира на 29 май 1964 г. в София и затвърждава трагичната съдба на фамилията.