Актьорът и режисьор Николай Илиев: Мечтаех да стана футболист
Бях голям фен на Стоичков
Кой е той
Николай Илиев е актьор, сценарист, режисьор и продуцент на филми. Известен е с участието си в множество продукции, като "Забранена любов", "Чужденецът", "Живи легенди" и т.н. Специално за читателите на "България Днес" Николай Илиев даде интервю, в което говори за кариерата си, за трудностите в нея, за мечтите си и най-новото около себе си
- Г-н Илиев, кога открихте артистичното в себе си?
- На няколко етапа в живота ми. Първоначално като бях дете, защото баща ми - Бойко Илиев, беше театрален режисьор и често ходех на репетиции в Пазарджик. Тогава виждах, че ми е наистина забавно и ми харесва. Паралелно с това още като малък обичах да пиша истории и разкази. Това беше вид артистизъм, но не го отразявам в тази посока. По-късно бях забравил за това нещо и като станах на 15 години, се явих на кастинг в БНТ за филма "Мускетарят с маратонките". Получих главна роля и тогава вече наистина осъзнах, че това е моето нещо. Да го правя пред и зад камера. Оттогава лека-полека реших, че това е нещото, с което ми се занимава - с кино, писане, режисура и актьорство. Филмите до голяма степен изразяват мен, както и театъра донякъде. Когато станах на 18, кандидатствах със специалност "Кино и режисура" в НБУ, където сега преподавам. 4 години по-късно записах магистратура по актьорско майсторство и междувременно не работех това. Бях водещ и в един момент реших да напусна и да се насоча към по-артистичните неща.
- Кое е по-предизвикателното измежду киното и театъра?
- Театърът е по-предизвикателен. Във филма, ако се допусне някаква грешка, може да се оправи, но по време на представление пред хора няма как. В театъра човек влиза в ролята по-дълбоко защото прекарва около 2 часа, без да бъде прекъсван. От друга страна, там има много репетиции. Сега аз съм се фокусирал върху една нова пиеса, "Робин Худ", от около месец. Подготовката е много и като играеш едно представление няколко пъти, виждаш с времето какви са ти грешките. В киното не е толкова голяма подготовката, всичко става на момента и е много условно. Там може да се наложи да влезеш в някакво емоционално състояние за 30 секунди, защото кадърът ще продължи толкова време. След това всичко спира, говорим си, местят се камери, осветление и след един час действаме пак. Няма го това набиране, постепенно да се настроиш спрямо обстановката. И двете като цяло си имат своите особености.
- Имали ли сте различни амбиции като дете?
- От малък се занимавам със спорт. Това беше другото, което силно ме влечеше. Много обичах футбола и играех основно това. Другата ми голяма мечта беше да стана футболист, но никога не съм бил нещо изключително като играч. В някои класове в училище си бях най-добрият, а в други бях по средата и конкуренцията беше по-голяма. Тъй като не съм познавал спортисти и никой от семейството ми не се занимаваше с това, не съм тренирал нещо сериозно. Като станах на 25, футболът започна да ми става безинтересен и започнах да тренирам бойни спортове от тогава, та до днес. Сега гледам повече кикбокс и ММА, а футболът дълбоко не ме вълнува и не е било моето призвание. Когато бях малък, този спорт беше много популярен. Бях на 13, когато в САЩ-94 станахме четвърти. Стоичков стана голмайстор тогава, бях му фен и го следях как играе в "Барселона". Тогава футболът в България беше в пика си. Сега е популярен по-скоро в негативен план сред нас. През 90-те години много неща в страната не бяха окей, но поне спортът беше едно от добрите неща.
- Кои хора са ви помагали най-много през кариерата ви?
- Трудно е да се каже, защото на мен нещата трудно ми се получиха. За да имам постановки в театъра, баща ми помагаше, но за филмите и режисурата беше голямо бутане. Различни хора ми помагаха, както и бившата ми съпруга Саня Борисова. Окуражаваше ме да стартирам първия си филм - "Чужденецът". Сега по последните проекти работим с Башар Рахал. Честно казано, си беше голям зор. Не е имало някакъв момент, в който някой трябва да помогне, а просто аз реших, че трябва сам да се боря. С времето си осъзнах, че искам филмите да са основното нещо, което правя в живота си. Другите неща са допълнителни.
- Кои са най-трудните предизвикателства, с които сте се сблъсквали?
- Нещата, с които съм се сблъсквал с правенето на филмите, са нищо в сравнение с ролите, които съм играл. Да направиш един филм е хиляди пъти по-предизвикателно. Откакто режисирам и продуцирам, да играя в нещо като актьор вече ми е като песен. Всяка роля може да е трудна, но писането на сценарии, търсенето на пари, спонсори, локации и екипи е много по-натоварващо и изисква повече време. Вече като играя в някой филм или театър, все едно съм си на ваканция. Не подценявам работата на актьора, но режисьорите, сценаристите и продуцентите не са по-малко важни.
- Какъв съвет бихте дали на младите актьори?
- Това е трудна професия и до голяма степен винаги зависят от някой друг. Моят съвет е освен да ходят по кастинги и да търсят работа, да се опитват да правят нещо сами. Да се събират със съмишленици, да репетират и вече новите технологии позволяват да си правят собствени филми и онлайн серии. Проблемът като си актьор е това, че до голяма степен чакаш да бъдеш избран и имаш малък контрол върху това, в което участваш. В България специално изборът не е голям. В театъра има повече работа, но в киното е по-трудно. Затова е хубаво човек да може да е креативен, да създава собствени неща и е важно да обича професията. Да не прави нещата заради известност, признание и такива неща.
Слушайте цялото интервю в подкаста на "България Днес" със Стилиян Воруков. Само там ще чуете по-дълги и подробни версии на историите на Николай Илиев.