Мария Сутич е единствената жена в Хвърковатата чета
- Три месеца е арестувана в килиите на Черната джамия
- Участва в Априлското въстание, а държавата й отказва поборническа пенсия
"Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята."
С тези думи Георги Бенковски се обръща към летописеца и писател Захари Стоянов, за да увековечи завинаги единствената жена, която става част от Хвърковатата чета.
Мария Сутич, която се подвизава с имената Йонка, Ньонка, Нонка, Нона и Нонка Сутичува, участва активно в Априлското въстание, макар че години по-късно държавата няма дори да й отпусне пенсия по заслуги.
"Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка й не трябва на тоя свят...", пише още за нея Стоянов.
Родена е през 1857 г. в семейството на абаджията Ангел Хаджипетков и съпругата му Елена, като първите си глътки въздух поема в махалата "Вароша" в близост до църквата "Света Богородица" в Татар Пазарджик, днес гр. Пазарджик.
Като девойка тя е взета от Георги Консулов и отведена в Белово, за да помага в домакинството на семейство Консулови. Братята Георги и Стефан Консулови са видни пазарджишки търговци и предприемачи, а след Освобождението Стефан Консулов е и кмет на Пазарджик. През 1876 г. Консулови са предприемачи по строежа на Барон Хиршовата железница в Белово - мащабен проект на германския индустриалец барон Морис дьо Хирш. В селището е създадена цяла колония от работници по железницата с различни националности, дошли от съседни балкански страни. Сред тях е и Иван Сутич (Шутич) от Дубровник (Хърватия), за когото Мария се омъжва и двамата устройват домакинството си в Белово, посочва в свое издание Регионален исторически музей - Пазарджик.
С това запознанство животът на Мария се променя, тъй като Иван се записва в четата на Бенковски, а любимата жена на хърватина не се поколебава и смело го последва в битките за освобождението на България. Съдбата на Аплиското въстание е трагична и кървава, като Ньонка, мъжът й и останалите четници се оттеглят в Стара планина, където се чувстват по-защитени.
При едно сражение в близост до село Липян, Тетевенско, Мария е заловена с част от участниците в четата. Заедно с мъжа си тя е откарана в София и прекарва три месеца в мрачните килии на Черната джамия (дн. църквата "Свети Седмочисленици"). Арестуваните са подложени на изпитания, подигравки и безброй унижения. Мария устоява и на опитите да я потурчат. И само благодарение на застъпничеството на чуждите консули и най-вече на чуждото поданство на мъжа й Мария и Иван са освободени. Скоро след Освобождението в 1878 г. мъжът й умира и Мария се преселва да живее в Пловдив.
Има и версия, че пазарджишките чорбаджии събират пари и откупват живота й, като тази история се разказва от нейни потомци.
Бурните времена на освободителните битки са отминали и част от героите на България са забравени. Такава съдба сполетява и Мария Сутич, която буквално е останала без никакви средства и на ръба на оцеляването. "Допреди смъртта на съпруга ми нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение, обаче след това, като останахме в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство...", пише революционерката до Народното събрание, като желае да получава поборническа пенсия.
Към заявлението, заведено под №7865/12.ХI.1898 г. и адресирано до Министерството на финансите, Пенсионен отдел, са прикрепени писмените свидетелства на Кръстьо Некланович, участник в четата, живеещ в Пловдив, на Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Делибалтов и Станчо Станчов от Панагюрище. Изложените в свидетелствата факти недвусмислено документират участието на Мария Сутич в четата.
Но бюрокращината е съществувала и тогава. В продължение на близо пет години преписката се бави между институциите и на 21 януари 1903 г. Сутич изпраща ново заявление до Народното събрание. С подписа на Драган Цанков - председател на Народното събрание, преписката е върната обратно с решение: "да се прати прошението на Министерството на финансите и то, ако намери за нужно, да внесе предложение...".
Комисията при Министерството на финансите оставя документите "без последствие", като се обосновава, че въстанието от 1876 г. е всенародно и не могат да се "отграничат" участвалите като поборници и се аргументира, че решението й е "резонно и основателно, щото Пенсионното отделение намира за опасно и нецелесъобразно да внесе каквото и да е предложение за удовлетворяване на молбата на просителката от страх да не създаде прецедент, на който последиците не могат да се предвидят и може да бъдат твърде вредни и за съкровището, и за моралната страна по идеята за националните пенсии и възнаграждения. Датата е 24 януари 1903 г. и остава като срамна в българска история, защото материалното е поставено над героизма.
Нещата се променят чак през 1929 г., когато Христо Пунев - мъж на нейната племенница, става депутат в Народното събрание. Той поставя въпроса за народните пенсии и всички поборници получават такива. Законът е променен и на Мария е отпусната малка поборническа пенсия, която е твърде недостатъчна за достоен живот.
Вдовицата Мария се омъжва повторно за Димитър Овчаров, началник на пощата в пловдивския квартал "Кършияка". Тя няма свои деца, но осиновява двете по-малки деца на втория си съпруг - Борис и Мара.
За разлика от Мария, нейната сестра Теофана има 4 деца с мъжа си Петър Иванов Тресоглавски - Анна, Георги, Олга и Янко. Георги работи в пощите и се жени за Райна Цикалова. Това са бабата и дядото на Антонина Стоянова, съпруга на президента (1997-2002 г.) Петър Стоянов.
Мария Сутич издъхва на 73-годишна възраст в Пловдив, като паметта й е запазена с именуване на улица в Белово и издигането на паметник в Пазарджик.