Писателката Здравка Евтимова: Мутрата е човек, който не е развил таланта си

Ако се надявах да храня семейството си с писане, отдавна да сме умрели от глад

Kоя е тя

Здравка Евтимова е българска писателка, родена в Перник. Завършва английска филология в Университета "Св. св. Кирил и Методий", Велико Търново. Нейни разкази са издавани в 32 страни на света, печелила е множество както български, така и международни награди и отличия. За последно разказът й "На Димитър-поет" спечели награда в САЩ в началото на годината. Говори и пише на български, английски, френски, немски и руски език.

- Г-жо Евтимова, получихте поредна награда за разказ. Как се пише той?

- Разказът е представата на писателя за това, което вижда. За това, което се случва около него. Много често разказът се написва сам. Примерно, ако човек да е много пострадал, да се чувства безпомощен, да не вижда отникъде спасение и тогава като изход се появява разказът. Писането много често е важно за човека, който пише. То му помага например ако шефът ви е направи на прах, на тиня и ви е стъжнил живота, накара ви да се чувствате ужасно, натикан в ъгъла и безпомощен в ужасно настроение, всичко това може да го излеете в един разказ. И на другия ден отново да сте същият слънчев човек, какъвто сте си.

- Вашите разкази често са тъжни. Вие тъжен човек сте?

- Не! И най-малкото слънчево петънце ме кара безкрайно да се радвам!. Имах пред себе си примера на хора, които, изправени пред тежки жизнени обстоятелства и пропасти, които въпреки всичко успяваха да се радват на живота. Тези хора ми бяха много светъл пример. Затова най-малкият повод, които имам, ме кара да се радвам. Навсякъде около нас можем да намерим такива поводи, достатъчно е само да се огледаме.

- Защо тогава пишете тъжни неща? Може би времето ни е такова?

- Времето, в което живеем, винаги е било и тъжно, и радостно. Но винаги е било трудно. Включително с писането. Днес да си изкараш хляба с литература, е много трудно, да не кажа невъзможно. Писането не носи финансови резултати. И ако човек продължава да пише и продължава да не печели, го смятат за странен, за глупав. Което е много близо до ума и самата аз си го мисля понякога. Светът, в който живеем, не е токова тъжен, колкото взривоопасен! Най-страшното е тази война, която бушува, тази агресия, с която Путин се нахвърли върху Украйна и създаде пропаст между два братски народа. Сега поколения наред те ще се мразят.

- Имате доста награди и у нас, и по света. Добре ли печелите с писане?

- Ако очаквам да се храня аз и семейството ми от разказите ми, значи да се обречем на гладна смърт. Но радостта, която ми носи написаното, ми е достатъчно. Така се развива талантът. Защото несполучилият човек, мутрата - това е човек, който е заличил или не е дал възможност на таланта си да се развие. Може да е натрупал пари, да има банкова сметка, но дълбоко в себе си знае, че нещо не е както трябва, че не е направил каквото трябва със себе си. Може да има пари, но какво от това?

- Какво е разказът?

- Разказът е вирус! Той може да си стои десетки години в теб и когато види условията, че вече може да надигне глава, да те пребори и излезе от теб, той го прави веднага. Но за разлика от вируса, който ни разболява, вирусът на разказа накрая ни оставя едно много хубаво чувство, когато излезе нагоре и полети. Има една такава древнокитайска поговорка: "Семенцето от лотос може да стои хиляда години, без да помръдне, без да дава вид, че е живо, но когато се появят благоприятните условия, то вдига своето зелено знаме към света". И разказът е така. Но той не вдига само зелено знаме. Той вдига пламък, изригва! Но пак е прекрасно! Разказът е като една навита пружина, която чака да се развие, да излезе. И ако се опиташ да му попречиш, ако не го напишеш, хич не е добре. Написваш го и го забравяш. Вече те интересува толкова колкото вафлата, която си изял преди две седмици. А след това, като го прочетеш, си казваш: "Боже, аз ли написах това?".

- Разказите имат ли вкус, мирис, цвят?

- Всеки човек възприема написаното по различен начин. На мен, когато ми е харесало написаното, усещам, че ми се изправя косата. Изтръпвам! Писането не е вкус и мирис, а изтръпване, което е за няколко секунди. Тогава знам, че съм направила нещо, което няма да забравя.

- Кога пишете? Случвало ли ви се е посред нощ?

- Да, случвало ми се е. Важното е когато разказът дойде, да го пуснеш да излезе. Нямам претенции къде пиша - дали ще е в петзвезден хотел или землянка.

- Как пишете? Бързо? Бавно? Трудно?...

- Всеки път е различно. Много често, когато реша да напиша нещо, обикновено то става различно от това, което съм замислила. И това е страхотно и приятно! Не мога да командвам героите в разказите си. Те си правят каквото си искат и на мен ми е много интересно да видя какво ще излезе в крайна сметка. Не искам да командвам героите си. Мен са ме командвали цял живот, за да бъда сега аз командир, пък било то и на собствените си герои. Затова ги оставям да си правят каквото си искат. Те може много лоши неща да направят, но такава е тяхната воля.

- Значи героите имат собствена воля?

- Искам да живеят в разказа спокойно. Както те искат да живеят, а не както аз им налагам. Защото едва ли съм толкова умна, за да им казвам: "Ти това, ти онова". Аз по принцип съм стиснат човек. Знам къде да отиде всяка стотинка, как да я разпределя. Ако държа героите си в разказите си, както държа парите, всичките да са умрели!

- Можем ли да наречем стила ви "магически пернишки реализъм"?

- Не, не! Това е най-обикновен стил. Писането просто е свобода, в която нямаш началник, където никой не ти налага какво да правиш.

- Как изкарвате скритата същност на думите?

- Това е някаква ненормалност! Нормалният човек трябва да говори по-събрано. Аз съм такава - многословна и подробна съм, дори когато говоря. То идва от възпитанието в семейството ми. Ако чуете брат ми, който е таксиметров шофьор, как говори, ще му се възхищавате три дни и три нощи. Това така да идват думите, така да се подреждат е нещо ненормално в човека. Думите си идват сами. При някой идват пари, при други думи. За щастие, понякога идват и много свестни хора.

- Кое е по-важно - парите или думите?

- По-важно е човек така да работи с думите, че те да го правят щастлив. Когато са го направили в работата на бъзе и коприва, той да намери такива думи, че тази бъзе и коприва да израсне още по-силна! Това е както вятъра, който ви разхлажда в горещ ден. Или слънцето ни кара да се усмихваме. По същия начин е и с думите. Те са пристанище, в което винаги се чувствам сигурна. Бури, светкавици, този те дърпа, онзи те дърпа, но думата ти е пристанище! Там отиваш и не може да се удавиш. То е като да си в собствената си кухня. Когато дойде някой добър човек, можеш да му сготвиш, да го нагостиш. Но същото е и с думите - можеш да му кажеш такива, че веднага да го направиш безкрайно щастлив. И като те види следващия път, той да ти каже: "Я ела да пием едно кафе!". Това е думата - кафе с приятел, което си си спечелил.

- Кое тогава е по-важно от писането?

- Здравето на хората! Писането е нещо прекрасно, но нека всички бъдем здрави! И тогава всеки да прави кой каквото го тегли неговата природа. Може да бъде злобен, нека си е злобен, но здрав. Ако е добър - да е добър, но здрав. Ако е глупав - да е глупав, но здрав. Какъвто и да е, да бъде здрав. Ако е болен, нека да оздравее и човекът да продължава напред или назад, накъдето иска. Да се чувства силен. Да си хване мотиката, да си окопае дръвчето. И като вземе заплата, да заведе любите си хора на сладкарница и като плати сметката, да каже: "А! Пак ме одраха!". Когато човек е здрав, всичко се случва - и любов, и раздяла, и всичко. И той знае защо живее.