Писателката Здравка Евтимова: Писането е начин да живееш свободно дори в несвободен свят

Публикувана: 31.08.2022, 11:00 914 Автор: Йоанна МЕТОДИЕВА

Трудностите правят твореца още по-мощен

КОЯ Е ТЯ

Здравка Евтимова е писател и автор на кратки разкази, публикувани в над 30 страни по целия свят. Родена е през 1959 г. в Перник. Има бакалавърска степен по английска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". През 2015 г. култовият й разказ "Кръв от къртица" е включен в учебници по английски език за гимназиален курс в Дания, а 2019 г. същият разказ намира място в препоръчани творби за обучение по литература в прогимназиите на САЩ. През 2019 г. печели наградата "Христо Г. Данов" за цялостен принос към българската духовност.

- Г-жо Евтимова, кога открихте своя талант и как започна творческото ви развитие?

- Мисля, че всеки човек има талант в една или друга област. В нашата къща от много поколения, може да се каже, се разказват приказки. Баба ми, която не можеше да чете дългите думи, знаеше наизуст цялата епопея на Марко Кралевити. Баща ми съчиняваше такива истории, брат ми също. Не знам защо написах едно разказче. Може би защото исках много шоколад, пък майка ми не беше голям привърженик. Беше излязло в списание "Славейче". Малко след това имах разказ и в списание "Родна реч", където Георги Константинов беше редактор. Той хареса нещата ми. Имала съм щастието да работя с редактори като Александър Иванов, писател и сатирик. Това ми е направило впечатление, че не бяха многословни. Прочитат разказа и казват "става". Когато Станка Пенчева видя мой разказ, писан на ръка, каза да си купя машина, защото ще пиша много. Майка ми, която е счетоводител, казваше: "Няма писатели в тази къща. Имаме счетоводители, имаме техници. Ориентирай се там, където може да създадеш продукт, който е полезен на хората. Аз няма да отделям за твоята пишеща машина". Тогава беше септември, аз брах шипки с два големи чувала по Голо Бърдо и си купих пишеща машина. Така че не е до талант. Може би ако не беше майка ми да вземе такава остра позиция, нямаше толкова дълбоко да обичам тази пишеща машина. За мен тя ще е един прекрасен паметник. Смятам, че в живота всеки човек има такова огромно влечение да прави нещо.

- Кое е най-голямото препятствие пред един млад автор?

- Важното е да има някой да му каже: "Не може, трябва да се помъчиш, за да го направиш". Когато човек се помъчи с цената на своя труд, усилия и много тръни в пръстите и мислите да придобие онова, което му е необходимо - тогава онова, което аз наричам обич към правене на нещо, се проявява. За всеки млад автор препятствието е на първо място в търсенето на редактори и издания, които се интересуват от онова, което пише. Трябва да се прекърши пред това, че не го приемат. Неприемането е част от занаята и когато човек привикне с него, тогава вече е встъпил към истинската част. Тоест нито похвалите, нито прекалената критика трябва да го главозамайват.

- Вие сте човек на перото, успял да прекоси много граници. Смятате ли, че трудът ви е по-високо ценен в чужбина?

- Това е мит, че толкова много хора в чужбина ме ценят. Знам, че в Китай на минута излизат 15 000 книги. Имам две книги, публикувани там. Представете си 15 000 книги и моите малки две. В англоезичните страни, ако успееш да публикуваш, първо чакаш редактора най-малко 6 месеца да стигне до вашия ръкопис. Ако в него има 2 грешки на страница, било то пропусната запетая или друго нещо, редакторът благодари, като по деликатен начин намеква, че не е образователна институция. В цял свят, много силно казано, всеки разказ и всяка книга на българин, публикувана навън, е отворена врата към България. Не само аз, много български талантливи автори имат публикации в чужбина и се надявам тези публикации да се превърнат в част от световното литературно кръвообращение. Тоест, като се каже България, да се каже: "Да, от там съм чел и този човек ми е направил впечатление". Има редица български писатели и поети и за голяма радост има млади и талантливи хора, които са превъзмогнали тежката критика и големите похвали и продължават.

- Смятате ли, че трябва да се пожертва нещо в името на успешната кариера и ако да - какво?

- Другото име на писането е "преодоляване на саможертвата". За пишещият човек няма значение дали нещо много щастливо ще преживее или нещастно. Всичко е добре дошло, стига да не е смърт или някакво тежко заболяване. Каквото мине през сърцето на пишещия човек. Трудностите правят писателя още по-мощен. Щастието прави писателя още по-мощен. Това, което го прави слаб, са огромните похвали. Нека подлага всичко на внимание. Защо казвам внимание? Ако читателят срещне писателя и каже: "Ела да ти купя едно кафе", това е една огромна награда за пишещия. Похвалите са много кратковременни, те биват забравени. Онова, което остава, всъщност е не само написаното, а момент на превръщане на това нещо в усещане. Не случайно писането е истинският живот за пишещия. Това как той е видял дните. Това как той е видял хората. Това е важното. Неговият поглед помага на човечеството да натрупа човещина и да се стесни болката в четящия. Важно е да се работи така, че болката да намалява, човек да се чувства по-голям от унижението. В никакъв случай не говорим за жертви, кариери и така нататък. Говорим за това, че каквото дойде, е добро. Как би могъл, да речем, да напишеш за малки деца, ако не работиш с малки деца? Човек има такова богато въображение. Всичко е строго индивидуално. Писането е начин да живееш свободно дори в несвободен свят.

- От какво имат нужда младите в момента, повече свобода или повече контрол?

- Другото име на младостта е свобода. Един жестоко упражняван контрол кара младостта да избухне. Ако тя е натисната от жестокия контрол, ще се изплъзне. Контрол винаги е необходим, но начинът, по който той се упражнява, е много важен. Ако той приеме една форма на мъдро ръководство, напътствие, то тогава не е само форма на контрол, а форма на обич. Ако превърнем този контрол във форма на респект и обич към младия човек, го наричаме истинско чувство на отговорност от страна на възрастните към младите. То е контрол, но и много повече. То е контрол плюс обич и загриженост.

- Какво бихте посъветвали бъдещите автори?

- На първо място, щом пише човекът, е сигурно, че има огромно желание и любов към това. Това е другото име на таланта. Да усеща, че е талантлив, че е роден за това. Дори да му казват, че не трябва да пише, той ще каже: "Аз продължавам". Да пишат и да вярват, че са родени за това. На второ място да разполага с богат инструментариум. А какво означава това? Основният инструмент е познаването на езика. За да познаваш езика, трябва да си чел изключително много. Онези литературни произведения, които са променили човечеството към добро, към по-влюбено в младостта и живота. Великите произведения на класиците, на българската и световната литература. Четене на постигнатото, което вече е разлюляло сърцата на хората преди нас.

На трето, но в никакъв случай по-малко по значение място, е познаването на граматическите особености за езика. Ако не знае кога се употребява пълен член, къде се слага запетая и изпрати нещо в некоректен граматически вид, то той във висока степен изкопава гроб на написаното от него.

- Колко важно е да познаваме българския език?

- Вече споделих какви са изискванията в англоговорещите страни. В България не са толкова строги, но са на път да станат. Човек трябва да познава своя език и неговото богатство. Пишейки на български, той пише с 1300-годишната история на България. Затова трябва да познава българския език, да е част от кръвта му. На първо място е родният език, защото той е толкова богат, толкова красив, дъхав и пластичен, че позволява да гледаме с радост и с респект към всеки друг език в света.