Естрадната легенда Мими Иванова: Развигор победи болестта със силата на музиката!

Идвало ми е да го напусна, но засвири ли, ме омагьосва 

КОЯ Е ТЯ

Мария Иванова, по-известна като Мими Иванова, e поп певица и легенда на родната естрада. Родена е на 27 декември 1946 г. в Хисаря. Известна е с вечните си хитове, сред които дуетът й с Развигор Попов "Вълкът и седемте козлета", "Приятелство се подарява" и песента с Борис Гуджунов "Хора и улици".

- Мими, музиката е нещото, което изпълва живота ви вече толкова години, какво е тя за вас?

- Тя е нещото, което ни държи живи. Не е тайна, че мъжът ми преживя една тежка диагноза и за щастие може би заради музиката и това, че имаше дух и дисциплина, се оправи, но най-много това желание да свири на пиано и да е все още сред колегите ни. Музиката е нещо много велико. С нея можеш да победиш болестта, яда си - можеш да победиш всичко!

- Беше ли ви трудно в началото на вашата кариера?

- Точно обратното. Имах щастието да попадна на точното място, с точните хора и в точното време. Още в Музикалната гимназия в Пловдив започнах да пея с един много известен състав "Бели, зелени, червени", който и до днес съществува, макар и с различни хора. Имах огромен късмет да попадна там и да ме чуят хората. По-късно в консерваторията в София съдбата ми даде и друг шанс в "Оркестър София", където пееха Паша Христова, Борис Гуджунов и Мария Нейкова - страхотни музиканти. Участвала съм в Биг бенда на Националното радио с диригент Вили Казасян. След това започнах работа и с оркестъра на Рзвигор Попов и по-късно направихме група "Старт". И така кариерата ми беше облагодетелствана и като че ли ми беше предначертано. Това е нещо, което, дай Боже, да се случи на всеки, защото може да си много талантлив и въпреки това да не успееш.

- А оправдаха ли се очакванията ви за шоубизнеса с реалността?

- Да, но доколкото е възможно в България. Правя сравнение - с една песен като "Вълкът и седемте козлета", ако я бях реализирала в друга държава, може би сега нямаше да се притеснявам дали имам пенсия или не, като се има предвид какви тиражи има. Това е просто статистика, иначе аз съм много щастлива, че съм тук. Вярвам, че всичко е предначертано - къде да се родим и колко успехи да имаме.

- "Вълкът и седемте козлета" е една наистина емблематична песен, радваща поколения наред. Много хора се оплакват, че вече не се правят смислени детски песнички, смятате ли, че е така?

- Не мисля, напротив - чувам много смислени детски песнички. Просто хората трябва да ги чуят и да ги знаят, но как да стане? Някога много се пускаха такива песни по радиото, но сега има само определени малки моменти, по телевизии, даже има само една, която им обръща внимание.

- А трябва ли да пускаме всякаква музика на децата?

- Музиката е хубава и най-вече възпитателна и това е много важно за детето във възрастта до 7 години. Ако го научиш да слуша песни с псувни и ругатни, то няма да бъде добро дете, както и ако му говориш в семейна среда по този начин. Важно е да се пускат хубави детски песнички на малките, така ще станат по-чистички и по-добри. В детската душа, каквото посееш, това ще поникне.

- А цялостно харесва ли ви българската музика в момента?

- Някои неща харесвам, други не. Това, което не ми допада, е, че младото поколение пее много на английски. Младите ми сънародници трябва да имат идентичност, за да се разпознава, че са българи. Много ми се иска малчуганите да пеят на български и да изпълняват наши песни. Харесва ми това, че в днешно време младежите се занимават с фолклор. Ако знаете колко съм горда, докато съм в журито и ги гледам. Толкова се радвам, защото това е едно голямо постижение да стигнеш чрез народната музика, която не е никак лесна, до тези деца.

- Имате ли любим изпълнител от сегашните?

- Слушайки ги по конкурсите, имаме много таланти, те са на световно ниво! Във всеки можеш да намериш нещо - нормално е една песен да ти харесва, следваща не чак толкова. Симпатизирам на всички и на хубавите им песни - тези, които разбирам и са оригинални и не ги вкарват в масовото звучене на английската музика. Обичам тези, които се отличават по някакъв начин.

- С вашия съпруг Развигор Попов сте заедно вече много години. Каква е тайната за успешния ви брак?

- Ха-ха. Този въпрос винаги ме разсмива, защото само преди малко му вдигнах "лек" скандал. Ако трябва да съм честна - компромисите. Когато хората не живеят на едно място, сигурно ще имат малко повече толерантност един към друг, но когато сте от сутрин до вечер заедно, винаги се появява нещо, за което да се скарате, и тук вече идват компромисът и желанието да вървите напред. Моят мъж е цар в това отношение. Друго нещо, което ни държи заедно, е музиката. Толкова пъти съм се ядосвала и съм казвала "край", и то за някакви глезотии. Идвало ми е много до гуша, но когато го чуя да свири, и се омагьосвам отново.

- В наши дни все по-малко семейства издържат теста на времето. На какво смятате, че се дължи тази тенденция?

- Чудя се дали не е по-правилно това, защото моето поколение беше възпитано да търпи. Да имаш семейство и да отглеждаш деца никак не е лесно и това трябва да се превърне в твоя мисия. Когато се появи някакъв проблем, просто да си кажеш: "Създал съм го това семейство, обещал съм на партньора си и трябва да изтърпя и да намеря начин да преодолея препятствията". Сега вече има чувство за свобода, което кара младите хора малко по-повърхностно да гледат на брака и не знам дали не са прави. Когато едно семейство не е успешно, не смятам, че е нужно да продължава, особено ако има деца. Да, трябва да се правят компромиси, но не безкрайни.

- А важно ли е да имаме човек до себе си?

- За мен това, че имам моя съпруг до мен, е прекрасно, защото сама нямаше да съм това, което съм. Разбира се, че сме минали през много корабокрушения, чисто битови, защото аз съм по-избухлива и много неща ме дразнят, но той е човекът, който въпреки че ме изнервя, съм благодарна, че имам. Всеки има право да избира, все пак животът с партньор е много сложен и задължително хората трябва да гледат в една посока. Разбира се и любовта, тя в началото е много силна, след това се трансформира и остава едно уважение, което е много важно.

- А какво е за вас България?

- Напоследък обикалям много не само в България и все повече не ми харесва да пътувам в страната. Не искам да прозвуча грубо, но не ми допада това, че българите сме докарани до положение, че вече не се усмихваме, не се изслушваме - всички говорим едновременно, никой никого не слуша и това сякаш идва от едно много по-високо място, където всеки се нагрубява. Разбитите пътища, където и да тръгнеш, все нещо има, ремонти незавършени и ненаправени качествено, все нещо е недоизпипано. Тази небрежност ме дразни. Не ми харесва и агресията, всеки може да те нагруби без причина. Аз съм голям патриот, обичам България, но не ми харесва това, което виждам.