Боян Радев, първият двукратен олимпийски шампион малко преди да си отиде от този свят: Плача само пред картините и внучките!

"Плача само пред картините и внучките си."

Това каза в последното си интервю, дадено за "България Днес", Боян Радев. Легендарният борец си отиде вчера на 83-годишна възраст в хосписа, в който живееше в последните години, тъй като имаше много болежки. Синът му - Боян-младши, още не е наясно кога ще е поклонението, защото бе покрусен от сутрешната новина, която получи.

"Много ми е мъчно, татко беше опората на нашето семейство, стълбът. Осиротяхме", сподели Боян.

В последно време той бе човекът, който се грижеше за Радев-старши и го посещаваше през ден.

"Мисля, че най-тъжно му беше, когато почина майка ми Мария. Тя на него му беше опората и оттогава започнаха болежките му", сподели Боян-младши.

Боян Радев, който на 25 февруари щеше да стане на 84 години, трудно ходеше, но не бе загубил чувството си за хумор. Вдигаше телефона единствено на внуците си, които постоянно го търсеха, за да му разказват истории и да го разведряват.

Боян Радев се срина през зимата на 2020 година, когато ненадейно почина брачната му половинка Мария. Жената, с която са дружно от половин век, издъхна от тромб, а преди това получи инсулт.

"Много ми е мъчно, какво да кажа, всеки ден се сещам за нея и от това не ми става по-добре - люлея се, губя равновесие. Иначе дали плача - не, боли ме, но плача само пред картините и внучките. Не празнувам личните си празници, а ги отбелязвам с изложба", сподели ни тогава големият шампион.

Когато се връща към миналото, удостоеният с място в Залата на славата на световната борба в Оклахома спортист се радва, че животът му се е стекъл точно по този начин.

"Щастлив човек съм, всичко, което исках - постигнах. Бях обикновен каруцар, но имах дупе. Сега ме наричат велик колекционер, а преди това ме възвеличаваха като велик борец. За второто сигурно са прави, но с колекционерството е по-друга работата. Никога не съм се мерил с колегите. Можеш да имаш само една картина или скулптура, но тя да е толкова мила на сърцето ти, че да се чувстваш най-богатият човек на Земята. А може да си напълнил сейфа с шедьоври, но пак да си с беден дух. В този бизнес не става само с пари, трябва и душа! Парите гепят ли те в мъртва хватка, изчезваш на мига от истинското изкуство", проповядваше в типичния си стил великият борец.

"Не съм от хората, които ще си измислят автобиография. Целият народ ме знаеше, но в мен имаше страст да успея в живота. Бях готов и кюмюр да ям, само и само да се измъкна от нищетата. Държавата ми подаде ръка. Който каквото иска да говори за едно време, но тогавашното управление се грижеше за спортистите. Даваха ми добри пари след всяка значима победа, пращаха ме на лагери в чужбина и осигуряваха силни противници за подготовките ми. Така ме направиха голям спортист. После аз се направих голям човек, като нито веднъж не излъгах, не натопих някой, винаги съм помагал и съм се старал да бъда първи", категоричен бе Боян Радев.

"Аз съм Боян Радев. Или първи, или никой, нали ви казах, че това ме води в живота!", каза ни в последното си интервю невероятният български мъж, доказал се и в световен мащаб.

По време на пика на студената война, когато работи като културен аташе в посолството във Виена, славният ни шампион използвал властта си, за да уреди пенсии за олимпийските медалисти.

"Имам усет и подход за тези неща. При социализма да имаш такъв талант беше нещо повече от пари дори. Културните дейци още се гърчат и не могат да издействат пенсии, макар че това правителство прави възможното. Но аз съм горд, че организирах много кампании за подпомагане на изпаднали в нищета спортисти. Не всеки от тях имаше моя шанс в живота. Не го забравям!", твърди великият български мъж.

И до последно Боян Радев продължаваше да не се дава. Страстта му към живота е също толкова силна, колкото е била преди повече от половин век, когато един нахакан юначага тръгва от бащината къща в село Мошино, за да покори световния спорт. Живот като на кино. Всичко в неговата история впечатлява.

"Най-як в моя живот бях в годината на олимпиадата Мексико 1968. Направо камък. Ток ги удряше, като ги докопах на тепиха. Нямаше празник или делник за мен тогава. Живеех като отшелник на Белмекен. На 2000 метра надморска височина близо година играех Кинг Конг. Другите слизаха до София, качваха се, влизаха във форма, излизаха. А аз все там и все тренирам до полуда - кросове, плуване, акробатика, щанги и борба до умирачка. Бях подчинил всичко на мечтата да стана първият българин двукратен олимпийски шампион. За мен нямаше друг живот освен тренировките. На готвача на базата му донесох патрони за ловното оръжие и той - до гроб мой. Приготвя специалитети от дивеч и други глезотии. Целия персонал го бях запалил, все едно те ще се борят, не аз. В самолета за Мексико вадя спален чувал и лягам отзад, където са стюардесите. Другите се свили по седалките - гледат и мигат. А аз пестя сили, бях пресметнал всичко в детайли как да стигна до златото. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството. И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта - за победата, за химна, за България", спомня си най-трудния спартански живот Радев.

После става колекционер.

"Първата картина за колекцията ми е подарък от Стоян Илиев през 1975-а. С нея започнах и тогава приятели ми се подиграваха - Рембранд ми викаха. Талаш съм събирал, който струвал нещо само до Пирот, и такива работи. А аз си траех само и си следвах целите. За да успееш в България, в началото трябва да те подценяват. Иначе ще те смачкат още в зародиш. И трябва да позволиш да те подценяват до момента, в който си стигнал там, където не могат вече да те докопат и да те унищожат", философски заключва големият ни борец, който постига тавана и в колекционерството.

Редакцията изказва съболезнования на близките на легендата на борбата.

"Черпеше" за рождения си ден с изложби

Познава лично някои от най-знаменитите български художници

Навръх рождения си ден през 2016 г. колоритният колекционер Боян Радев последно направи изложба от личната си сбирка с 30 безценни платна на Васил Бараков и ги изложи в галерия "Нирвана". Художникът, който е един от триото "Бараците" заедно със Златю Бояджиев и Давид Перец, е бил близък приятел на Радев, който притежаваше картини от различни периоди на живота му. Освен негови платна спортистът притежава и такива на най-големите български художници - от Майстора и Васил Стоилов, през Златю Бояджиев, Дечко Узунов и Жорж Папазов до Станислав Доспевски, Ненко Балкански, Иван Вукадинов и Иван Ненов.

Боян Радев разкрива, че не е избирал лесно картините си. Всеки ден изминавал по 1000 км. По 3-4 пъти ходил до Пловдив. Ставал в пет сутринта, палил колата, карал до Варна за една картина и се връщал. "До Пловдив съм пътувал по два-три пъти на ден. Тогава още не ги разбирал тези работи. Отивал, взимал на Златю картината, оставял капаро, казвал: "Ще ходя жена ми да я види, щото, ако не я хареса, ще си имам разправии", и право при Иван Вукадинов или Светлин да си кажат мнението", споделя в интервю спортистът.

Двамата с Иван Вукадинов делят стаи в хоспис дълго време, но пръв си отива от този свят знаменитият художник. "Много се разбирахме, много сме си говорили, изведнъж го нямаше вече. Сигурно си е отишъл, но не ми казваха, да не ме тревожат. Ама аз се досетих", споделял е Радев.

Иначе и Дечко Узунов му давал съвети, но от друго естество: "Бояне, като гледам колко си събрал, искай да ти дават разписки, че тези твоите от Държавна сигурност ще те питат откъде имаш толкова пари за подобна колекция". Радев е признавал, че често няма пари, но пък има картини. Като тази на Златю Бояджиев от първия му период - 1942 година, на първата съпруга на Енчо Пиронков или пък трите портрета на Катя Паскалева. Гордее се и със свещеника, рисуван от Станислав Доспевски, с рисунките на Стоян Венев.

"Никога не ми е минавало през акъла да влагам пари в нещо друго. Аз съм един от най-истинските, защото съм започнал да събирам преди 10 ноември 1989 г., когато никой не го правеше. Още тогава всичко, което изкарвах, го давах за картини. Не съм имал на ум, че ще дойдат такива моменти, картина, която съм купил за 300 лева, да мога да продам днес за 100 000 евро. Пък и съм сантиментално свързан с тях. Бил съм приятел или с художника, или със семейството му. Общували сме с години. Продавам само когато се наложи, или заменям една, за да получа друга, която много искам", казва Боян Радев.

Александър Томов:

Носеше ме на раменете си

Той е един от най-славните в цялата ни олимпийска история, категорична е Весела Лечева

"Когато една легенда си тръгне, тишината тежи повече от думите. Боян Радев пое по своя последен път, но делото му и духът му ще останат. Обръщам се към него с "учителю" и не само аз, но и много от борците след мен, защото той беше преди всички. Нямаше завист, нямаше лошотия в Боян. Носеше ме на раменете си, просто великан."

Това казва носителят на три олимпийски медала по борба и наследник на Боян Радев - Александър Томов, след като разбра за кончината му.

Цялата спортна общност скърби за кончината на големия шампион, който си отиде вчера.

"България загуби лицето на борбата. Той беше след Дан Колов първият голям. После сме останалите. Светъл, велик, невероятен човек и изключителен спортист. Всичко много го обичахме", коментира шефката на борбата Станка Златева.

"Беше една от великите личности на световния спорт. И за мен той бе учител! Голям и като човек, и като спортист. Покланям се пред него", просълзи се и Гриша Ганчев, който е бивш борец.

Избраната, но все още не встъпила в длъжност шефка на българския олимпийски комитет Весела Лечева е категорична, че: "Боян Радев беше легенда на българската борба! Един от най-великите спортисти в олимпийската ни история, пример за поколения състезатели и треньори. Неговият принос за развитието на спорта в България надхвърля титлите и медалите, а яркият му образ остава в паметта на поколения българи".

Подобно е мнението и на колежката й Стефка Костадинова, с която не могат да се разберат коя да води българските олимпийци: "Думи като легенда, като авторитет, като икона са много слаби, за да обрисуват великия Боян Радев, който беше наше национално богатство. Велик българин, велик борец, велик човек, дарител на всякакви благотворителни акции. Не случайно съм кръстница на неговата малка внучка, както и кума на неговия син. Ние сме едно голямо семейство с Боян и моите съболезнования за всички. Отиде си велик човек, на когото искам да благодаря за всичко".

От село Мошино до спортист на века

Боян Радев (1942-2025) е състезател по класическа борба в категория до 97 кг и филантроп. Той е първият двукратен олимпийски шампион в България. Роден е на 25 февруари 1942 г. в с. Мошино (днес кв. Мошино на Перник). Състезател по борба класически стил, състезаващ се за "Спартак" (София). Олимпийски шампион от Токио 1964 и Мексико 1968, световен шампион от Толедо през 1966 г., световен вицешампион през 1962 и 1967 г., европейски вицешампион през 1968 г., Спортист на годината в България за 1964, 1967 и 1968 г. Обявен е за заслужил майстор на спорта. През 2009 г. получава най-високото отличие на Международната федерация по борба (ФИЛА) - "Златна огърлица". Боян Радев е приет и в Залата на славата на Международната федерация по борба (ФИЛА) в Оклахома (САЩ). След приключване на спортната си кариера работи в системата на МВР.

На 24 април 2014 г. Боян Радев е избран за Спортист на века в спортен клуб "Левски". Освен като борец Боян Радев е известен и като виден колекционер и дарител. Обявен е за дарител щ1 на НИМ. В музея има наречена на неговото име зала "Дарение Боян Радев". В експозицията са изложени ценни паметници от колекцията му, над 170 експоната - икони, църковна утвар, дърворезби, каменни пластики, между които три мраморни римски портрета от II-III век сл. Хр., изпълнени от неизвестен даровит скулптор. Радев дарява на НИМ и всички свои награди и отличия от борбата.

Поклон пред светлата му памет!