Людмил Янков - героят, загубил приятел и 4 пръста под Еверест

Рила го прибира в обятията си едва на 34 години 

Алпинистът изкачва на един дъх 1330 метра денивелация в опит да спаси Христо Проданов 

"- Аз съм над голямата сива кула. Не съм далеч. Не съм далеч.

-Дръж се, Ицо, идват. Идват към тебе, дръж се.

- Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз...

- Вижда ли се от теб пети лагер... палатката?

- Не мога да го видя от тук. Аз съм на жълтия пояс.

- Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!".

Вероятно мнозина от вас са чували легендарния накъсан разговор между радиста Стефан Калоянов и първия българин, който успява да стъпи на Еверест (8848 метра) - Христо Проданов.

Историята на Проданов е известна - изкачва първенеца на Земята през 1984 г. Загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април. Но един друг герой блести в историята с готовността си за саможертва,

Към Проданов тръгват Людмил Янков, Трифон Джамбазов и шерпът Ринджи от "Лагер 4". А Людмил прави нещо невиждано и до ден днешен. С невероятна скорост се изкачва от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация буквално на един дъх, за да окаже помощ на Христо Проданов. Това се случва при температура от минус 40 градуса по най-трудния маршрут, известен като Жестокия път. За съжаление, Людмил не стига навреме и Христо остава завинаги затрупан в планината. Янков губи мечтата си да покори най-високия връх на планетата, но постига нещо много по-важно - светът вижда смелостта му и голямото му сърце.

В многогодишната история за покоряване на Еверест няма подобен пример на човешка саможертва и героизъм. Тогава Янков получава сериозни травми вследствие на измръзването. След като пристига в България, е отведен в "Пирогов". Там му ампутират четири пръста. По два на лявата и дясната ръка.

Людмил Янков оставя трайна следа след себе си в алпинизма, покорявайки три седемхилядника в Памир. Занимава се с алпинизъм от 1971 г. Член е на дружество "Академик" в София още от студентските си години, както и е част от туристическо дружество "Осогово" в Кюстендил. Член е на националния отбор по алпинизъм от 1979 г. и нещатен треньор на алпийския клуб в Кюстендил.

През 1982 г. Янков изкачва Северната стена на връх Матерхорн в Алпите, а година по-късно - Северната стена на връх Айгер в Швейцарските Алпи. Изкачва връх Гросглокнер в Австрия 2 пъти по тура "Палавичини", както и стени в Доломитите, в Алпите, връх Чивета в Италия (1980 г.) по тура "Филип-Флам", връх Чима Овест (Южен Тирол), връх Чима Пиколисима отново на Ботуша по туровете на Касин, връх Мармолада (Италия) и връх Елбрус в Кавказ (1980, 1982 и 1983 г.), откъдето прави първото спускане на българин със ски. В Памир (1983 г.) покорява върховете Ленин, Комунизъм и Корженевска.

Участва в успешните експедиции на Лхотце (стига до 7950 м през 1981 г.) и Еверест. Янков е единственият алпинист, носител на международната награда "Феърплей".

"Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът", пише само ден преди смъртта си Янков, когото мнозина наричат най-добрия поет сред алпинистите.

Людмил загива само на 34-годишна възраст в любимата си планина Рила, в подножието на връх Камилата. На фаталния 17 април героят е рамо до рамо с алпиниста Стоян Наков. Двамата се сгромолясват от 200-метрова скала, след което тръгва лавина и ги затрупва. Сърцето на Янков спира там, където най-силно е биело през годините.

Момчето от Перник, което завършва Висшия лесотехнически институт в София през 1978 г. и по професия е лесоинженер, момчето, което завършва и второ висше - международни икономически отношения, остава в историята като един от най-големите герои на България.

Приживе публикува свои стихове и разкази във вестниците "Литературен фронт", "Пулс", "Труд". През 1987 г. получава наградата за публицистика на "Пулс", а година по-късно става лауреат на награда за литература за книгата си "Мечта отвъд долините". След смъртта му излиза стихосбирката "Гранитна вода" и публицистичната му книга "Стената".

Носител е на орден "Георги Димитров" (1984) - най-високото отличие по онова време, наградата "Спорт, етика, мъжество" на вестник "Спорт" и др. Посмъртно е удостоен със званието "Почетен гражданин на Кюстендил".

Посвещава стихотворение на Христо

Людмил посвещава стихотворение на големия си приятел Христо Проданов, когото губи под Еверест:

"Не питай за цената на мечтата,

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред - в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

Не я затваряй в себе си, в душата...

Изправен дишай, никога не спирай,

мечтай за радостта, за красотата.

С възторг и трепет, с вяра в чудесата -

тя ражда и мира, и светлината,

с кръвта заплаща любовта и свободата.

Не питай за цената на мечтата."