Донка Ушлинова е с 4 ордена за храброст

Стига до младши подофицер, а речите й вдъхновяват войници 

Революционерката от ВМРО убива турски деребей, който тормози жени 

"Донка е по-низка на ръстъ и мургава, но съ строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше къмъ всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливостъ към всички незгоди и лишения при нелегалния четнишки животъ, когато й се заговореше за извършеното от тяхъ убийство, винаги пламваше отъ озлобление, съ което издаваше и наболелите си чувства на мъсть и задоволство, че съ премахнали единъ злодей..."

Така българският революционер и деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Христо Настев описва една забележителна българка.

Донка Ушлинова не е просто революционер, военен и четник - тя е смела жена, която се бие наравно с мъжете. Успехите й се толкова значими, че борбената дама е наградена с цели четири ордена "За храброст". Постижение, което остава труднопостижимо за много смели български мъже.

Земният път на Донка започва през 1885 г. в будно семейство от село Смилево - днес на територията на Северна Македония, но тогава е част от Османската империя.

Нейната майка умира преждевременно и Донка е принудена да се омъжи когато е едва на 15-годишна възраст. Невръстното момиче минава под венчилото със Ставре Ушлинов от съседното село Лера. Но буйният нрав на девойката не може да я задържи дълго край печката. Кръвта й кипи, желанието й за революция е огромно от още крехка възраст.

В края на август 1902 година с помощта на етърва си Сребра Апостолова и съпруга й Апостол убива местния деребей Джелеб Реджо Сульов. Причината е, че тормози двете жени и иска да ги вкара в харема си. Сульов е известен в региона с агресивния си нрав и често налитал на българските момичета. Донка и Сребра решават да сложат край на деребейството му. Двете изкопават предварително гроб в християнските гробища и примамват бея в къщата на Сребра, където го убиват.

След фаталното нападение тримата бягат в гората, където намират четата на ресенския войвода Славейко Арсов, който ги облича в четнически униформи. Така Ушлинова тръгва по дългия път на борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония.

Заради убийството Донка е осъдена е задочно от османските власти, а къщата й е разрушена. Но и така никога не попада в ръцете на поробителя.

През 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, а Ушлинова участва в близо 20 сражения в Битолския революционен окръг край селата Лева река, Смилево и Златари.

След края на въстанието Донка решава да се установи трайно в България и заживява във Варна. Пътят й отново се събира с този на мъжа й и двамата са заедно. Но юнашкото й сърце не може дълго да трае да живеят на едно място в бедност и да си осигуряват прехраната, като произвеждат дървени въглища и ги продават.

По време на Балканската и Междусъюзническата война Ушлинова е единствената жена доброволка в Македоно-одринското опълчение и служи във Втора рота на Осма костурска дружина. Редом до нея в битките е и любимият й Ставре. Донка участва в много боеве, като се отличава в Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Мехмед Явер паша, Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена "За храброст" - IV и III степен. Първите два, но не и последни.

Първата световна война дава възможност Ушлинова отново да покаже бойните си умения. Смелата българка постъпва доброволка във Втори пехотен македонски полк на Единадесета дивизия. Участва в боевете при Яребична, Дойран, Круша планина и други. Наградена е с орден "За храброст" II степен, а по-късно в 1917 година е произведена в чин младши подофицер и е наградена с орден "За храброст" I степен лично от главнокомандващия на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков. След впечатляващите четири ордена Донка Ушлинова е предложена за офицерски чин, но краят на войната осуетява повишението й във военната йерархия.

Съвременниците й я описват като човек с изключителен кураж и като жена, която не се притеснявала да показва качества на една мъжка територия като бойното поле. Но най-силно я запомнят с мотивиращите речи, които изнася пред войниците. Част от думите й са запазени и до ден днешен:

"Храбри български войници! Мили мои бойни другари!

За кого сте оставили жени и деца? За какво сте тръгнали да мрете? За Македония! Да, за Македония, която има хубостите на рая, но която звероподобните врагове на нашето племе са обърнали на ад. За Македония! Дето сребристи потоци я кръстосват и правят пленително хубава. За Македония, дето се говори, пее и плачи на чист бащин български език.

Храбри български войници!

Вас Бог е предопределил да счупите оковите, да скъсате веригите от врата и ръцете на вашата родна сестра Македония. И ще ги скъсате, защото вие обичате България, обичате Македония с всичкия порив на вашата родолюбива душа".

След края на Първата световна война Донка и съпругът й са завръщат във Варна. Ушлинова получава еднократна помощ от 10 000 лева, с които построяват малка къща. През 1924 година им се ражда син - Александър. По това време Донка е вече на 41 години. До смъртта си достойната нашенка е членка на Варненското дружество на запасните офицери "Другарски съюз".

Донка издъхва едва на 51 г. - на 26 юни 1937 година, като синът й е само на 13 години по това време.

На погребението ден по-късно присъстват илинденци, членове на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества, на Съюза на запасните подофицери, на Женското македонско дружество, на Македонските благотворителни братства. На опелото й в храма "Успение Богородично" говори председателката на Македонското женско дружество Славова и председателят на дружество "Илинден" Христо Настев, а на гроба й - председателят на Дружеството на запасните подофицери Георги Попов.

След смъртта й Македонският женски съюз издава некролог - "Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали...".

В нейна чест на Антарктида има връх, който е именуван на нея - връх Ушлинова.