Муай тай надеждата Мартин Петков: Искам титлата в One

*Заживях сам в София на 13 години, трябваше да плащам квартира и храна

*Започнах с футбол, завърших езикова гимназия

Кой е той

Мартин Петков избира бруталния тайландски боен спорт муай тай след кариера във футбола. Талантът влиза в залата, след като животът вече го е калил. Още като тийнейджър той трябва да учи, тренира и работи нощни смени, за да оцелее в големия град.

- Мартин, последно записахте победа на MaxFight 60. Това ли беше най-готиният мач, който сте изиграли досега?

- В България да. Тук това със сигурност е най-хубавата ми победа, най-категоричната.

- Как се чувствахте по време на срещата? Съперникът ви изглеждаше доста неудобен, но бързо го разгадахте.

- За това се погрижиха треньорите ми преди двубоя. Гледаха му доста мачове. Двамата направиха перфектен план и психически много добре се погрижиха за мен. Настроиха ме и по време на подготовката, и преди мача. Излязох много нахъсан и фокусиран.

- За първи път ви видях с поглед на убиец, като се качвахте на ринга. След това, когато свърши мачът, си станахте старият Мартин. Как го правите това нещо?

- Пак треньорите ми се погрижиха за това. Вкараха ме в такъв режим. Натиснаха ми бутончето. Излязох на ринга и исках просто да се сбия. Не ме интересуваше нищо друго. Исках да покажа на какво съм способен.

- Този мач беше под въпрос, защото вие се разболяхте тежко няколко седмици преди това. Какво се случи?

- Всичко започна с лека кашлица, но си мислех, че няма кой знае какъв проблем. Когато подготовката напредна, тренировките станаха по-тежки и изведнъж ме повали. От залата до вкъщи ме събори вирусът. Имах пневмония в начален стадий. Радвам се, че го хванаха поне рано. Беше тежко, кашлях кръв и т.н., но с правилните медикаменти успях бързо да се възстановя.

- Имахме възможност да видим Мартин Петков след първия ви лагер в Тайланд. Вие самият каква разлика виждате в себе си след престоя там от 45 дни?

- Това беше крачка, която много желаех да направя, и мисля, че дойде в перфектния момент. Отидох там с ясна цел, поставена от треньорите. Какво искат да подобря в играта и в мисленето си. Успях да се фокусирам на макс и да взема най-големите позитиви от този лагер.

- Разкажете за вашите три мача. Как дойде първото предложение?

- Бяха ми заложили в програмата да се бия поне два-три мача. Треньорите там, когато ме видяха, казаха, че искат да се бия, ако имам желание. Дадоха ми малко време да се аклиматизирам и така дойде първият бой.

- Вие направихте три нокаута по три различни начина. Кой беше най-впечатляващият момент в тези три срещи?

- Наистина всичките мачове завършиха по различен начин. Това хареса на моите треньори, защото успях без тях бързо да разгадая къде са слабите места на противника. Така са ме обучили, че и аз да мога да мисля в ринга. Не просто да имам нужда от тях и те да стоят отстрани и да ми казват какво да правя.

- Мачът за титлата беше ли по-различен от другите?

- Съперникът беше много корав. Той идваше от кикбокса, французин. Беше корав, обаче явно го хванах в слабите му страни и с лакти го приключих. Отворих му аркади. Успях да вляза в него с три-четири мощни лакътя. Отворих му аркади и спряха мача.

- Какви бяха реакциите на тайландските треньори? Предложиха ли ви веднага да останете?

- Със сигурност ще се завърна в Тайланд. Още тогава треньорът ми каза, ако мога да се върна възможно по-бързо и да остана за повече време. Да мога да играя на по-големи гали.

- За One стана ли въпрос?

- Не сме говорили конкретно за One, но може би това са визирали. Моите треньори ще кажат кога е моментът. Аз съм им се доверил на 100%. Те знаят кога ще мога да победя там и да направя хубав мач. Не просто да се бия. Въпросът е, че искаме победа, а не само да участваме там.

- Вашата история е много интересна. Много наши гости са започвали от футбола, но при вас нещата са били по-сериозни. Разкажете за вашето детство.

- Бях пет-шестгодишен и имаше клуб в Годеч. Започнах да тренирам там. Ходех всеки ден, като детството ми не беше много весело, но поне за футбола ми оставаше време. Това беше много голяма моя тръпка, която си остава и досега. Ходя някой път да играя с приятели на малки вратички.

- Израствате в голямо семейство. Имате двама братя и четири сестри.

- Те са от страна на майка ми и от страна на баща ми, но все пак са ми братя и сестри.

- Майка ви е много специален човек за вас. Кои са нещата, които винаги ще ви останат като съвети от нея?

- Майка ми е най-специалният човек за мен. Постоянно в ежедневието се сещам за неща, които тя ми е казвала. Тя е успяла да ми предаде опит навсякъде, във всяка сфера.

- Всъщност тя е човекът, който ви праща в София. Какво се случи?

- Бях на 13 години. При нея нещата малко се усложниха. Тя беше болна и искаше да ми даде най-доброто бъдеще. Искаше да направя нещо в този живот. Затова предприе тази смела крачка да ме изпрати в София. Довери ми се и ме изпрати в столицата и започнах да живея сам.

- Но на вас не ви е било лесно да заминете, защото тя в този период е имала здравословен проблем.

- Тогава бях малък. Не си представях как няма да я има повече. Реално никога не се бях замислял сериозно, че майка ми е толкова болна и че може да се случи най-лошото. Винаги си представях, че тя ще си е с мен още дълги години. Гледах да не мисля за това. Брат ми беше по-голям. Ние живеехме в един и същи пансион. Първата година беше до мен и той осъзнаваше повече нещата и колко е сериозна ситуацията. Може би на него му беше по-тежко в този момент.

- Школата на "Септември". Как вървяха там нещата и защо не продължихте с футбола?

- Аз тренирах дълги години в Годеч. Когато се преместих в София, реших по-сериозно да натисна, ако мога да стана професионален футболист. Никога не съм бил най-талантливият, най-добрият в отбора. Бях някъде по средата или малко над средно ниво футболист. Започнах да се занимавам и с фитнес. Лутах се какъв спорт искам да практикувам към края на футболната ми кариера. Имах и контузии, които ме спряха от развитие. Около 4-5 месеца не тренирах футбол. Бях си счупил ключицата. Имах дълга пауза и след нея просто нещата се счупиха във футбола.

- На колко години бяхте?

- Някъде на 15 приключих с футбола. Започнах муай тай да тренирам. Интересното е, че продължих да играя в Годеч. Момчетата пак ме приеха в отбора. Играех само неделни мачове. Не тренирах нито един ден. Само неделя ходех да играя и бях в най-добрата си форма. Вкарвах голове на поразия.

- Един от най-добрите български ММА бойци Валентин Бенишев е човекът, който ви подава ръка. Това допринесе ли да се наклоните повече към бойните спортове?

- 100%. Търсех си работа много спешно. Учех в езиковата гимназия, трябваше да плащам квартира и храна. Съотборник от "Септември" беше качил стори, че се търси работник за магазин. Оказа се, че той е на Вальо Бенишев. Отидох и той ми подаде ръка. Тогава работех нощни смени през 90% от времето. Така съвместявах с училището и с тренировки. Учех сутрин, после тренировка и вечерта отивах на работа.

- Помните ли първото ви влизане в академията и първата среща с Антон Петров?

- Общ познат ме изпрати при Антон. Спомням си го като бял ден първото ми влизане в залата. Той тренираше. Влязох и трябваше да се запозная с него. Той излезе от ринга специално да поговорим 2-3 минути. Каза ми: "Заповядай! Насреща съм! Идвай да тренираш". Така тръгна пътят ми в муай-тая.

- Кога си казахте, че това е вашето нещо?

- Още първата седмица. Втората вече бях в ринга и се биех с хора, които тренираха от години. Нищо не знаех. Просто исках да се бия. Имах сърце за това. Така се запалих. След това Антон реши да ми обръща и повече внимание, за да може и технически да започна да напредвам.

- Каква е мечтата ви в спорта?

- Със сигурност да стана световен шампион в най-голямата верига в момента One.