Николай Пешалов: Скарах се с Абаджиев заради Наим

Иван изгради не само българските щанги, той изгради 85-90% от българския спорт

Кой е той

Николай Пешалов оставя дълбока следа в щангите. Олимпийски, световен и европейски шампион с многобройни световни рекорди. Невероятният талант е част от изключителна генерация, която израства под погледа на Иван Абаджиев. Колко голяма е заслугата на треньора и какво точно се е случвало в националния отбор, Пешалов разказа пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Г-н Пешалов, вие сте един от четиримата щангисти в историята, които са печелили четири олимпийски медала. Как сте и какво правите сега?

- Близо 29 години живях в Хърватия. Сега полека се ориентирам да се прибирам в България. Стига толкова! Да мога да си видя децата, внучетата. Аз съм на принципа, че камъкът си тежи на мястото. Във Ветрен си ми е хубаво, по-спокойно ми е. Имам апартамент и в София. Живях дълги години и в Сплит. Обикаляне по света. Омръзна ми на тия години.

- Как започна Николай Пешалов в щангите?

- Като на майтап. Бях решил да ходя в Спортното училище. Тогава Ветрен още беше село. Пазарджик, където е най-близкото спортно училище, е на 25 км оттук. Отидох за някакъв спорт. Първо като всяко дете всички се закачахме за футбола. Но там беше връзкарска работа. Нашите нямаха тези възможности. Както е и сега. Затова имаме и такъв футбол, защото всеки гледа финансово как да се добере до нещо. Имаше нормативи 60 метра, 800 метра бягане. Търчахме там... Беше някакъв кошмар. Бяха някъде около средата на август изпитите. Чакаме да свършим бягането, да легнем под някоя дъждовална на стадиона. Там се оказа, че няма да ме приемат, защото съм нямал възможности. Демек моите родители не са имали възможности.

- Не че не сте покрили нормативите?

- Всичко покрих. После се чудих какво да правя. Пробвах лека атлетика. Пак 60 метра, 800 метра. Всичко това става за около 3 часа. Там пък не ме приеха, защото съм бил много нисък. Аз като влязох в спортното бях 19 кг, 1,21 м висок. Бях в шести клас. Оттам вече няма какво, айде за борба. Нямаше вече други мъжки спортове. Другите бяха волейбол, баскетбол. Не съм за това. Нямам и тръпката към тях. Айде за борба тичай 60 и 800 метра пак. За трети път. Накрая се появи един треньор, като му видях ушите, викам: "И моите ли ще станат такива?". Той заяви: "Най-вероятно, да". Обявих: "Ааа, борец няма да ставам!". Другият спорт, който оставаше, беше щанги. Айде пак 60 и 800 метра. Казах: "Щанги ще е!". Така започнах.

- Потръгна ли ви още в самоти начало? Първото ви състезание е чак на третата година.

- По наше време така и беше. Тогава принципът беше, че за да имаш дълголетен спорт, да останеш здрав, основната работа е технически да се научиш да боравиш и с щангите. Започнахме с едни като лостове, само че от дърво. Аз 19 кг, лостът 20. Къде това? Нямаше тогава женски спортове, дето сега има по 5, 10, 15 кила лостове. Няма и с дърво... Тренирахме техника и обща физическа подготовка.

- Живко Чакъров ли е човекът, който ви формира технически?

- Той ми е първият треньор. Даде ми азбуката на щангите в Пазарджик. Оттам тръгнахме по състезания, след това в София. Преди столицата пак имаше един куриоз. Дойдоха треньори от стадиона. В моя набор щангистите биехме футболистите на футбол. Бяхме 34-35 човека щангисти в един клас. Дойдоха да се договарят с моя треньор да си избере един или двама да станат щангисти, а мен да ме прехвърлят към футбола. Казах: "Не, не, тук вече си създадох и приятелчета, и всичко". Да съм си независим. Каквото ще вдигам, аз да си вдигам. След това пак си участвах за отбора от Пазарджик, но ме дръпнаха в София към "Олимпийски надежди".

- Разкажете за "Олимпийски надежди". Много хора от днешната генерация изобщо не са чували за това училище, но всъщност това е ковачница на таланти.

- То беше като мини национален отбор за юноши. От "Олимпийски надежди" гледаха и ни дърпаха в юношеския национален отбор. Оттам се отива по йерархията нагоре към мъжкия национален отбор.

- Помните ли първата си среща с Иван Абаджиев и кога ви извика вече в мъжката формация?

- Първата среща беше още като отидох в "Олимпийски надежди". Имах приятели и познати от Пазарджик в националния отбор. Покрай тях бързо влязох да го видя Абаджиев. Мен чак ме беше срам да го погледна в очите.

- Толкова ли беше страховит?

- Не че е бил страховит, просто някакъв респект е имало. Аз малко съм като в небрано лозе. Не знаеш къде се намираш. В един момент влизам и накъдето да се обърнех, всичките шампиони, всичките рекордьори. Някакъв друг свят. Полека-лека се запознахме. После започнахме да се караме. Вече времето си взе неговото. Той изгради не само българските щанги. Той изгради 85-90% от българския спорт. Всички се допитваха до него, до Нешка. На много хора е помогнал, на много спортове.

- А какво беше специалното в него?

- При него не можеше да се издържа на тренировка. Ние мислехме как може да се скатаем. А и той може би е знаел, че колкото и да изкръшкаме, това, което сме направили, пак е доволно за резултата, който ни трябва.

- Имало ли е случаи, в които не сте издържали чисто физически?

- Не ти и минава през главата. Знаеш, че трябва да ходиш в залата, иначе заминаваш. Още четири човека в твоята категория чакат отзад. А и при Абаджиев не се тренираше чак толкова много. Много повече тренирахме и много повече ни мъчеха при юношеския национален отбор. Там треньорите искат да се изкачат да отидат по-нагоре. Голям тормоз! Оттам който оцеля, като отидохме при Абаджията, вече беше лесна работа. При него нямаше и наказания, такива работи.

- 1989 г. е първото ви голямо състезание при мъжете на световното първенство, където за пръв път се сблъсквате и с Наим Сюлейманоглу.

- Тогава за първи път се скарах и с Абаджиев. Наим беше сигурно на 15 дни тренировки след почивка, ама си бяха приятелчета до края с Абаджиев. Състезаваше се за Турция вече. Аз в залата трябваше да вдигам по 15, 17, 20 кила отгоре на това, което ми трябваше, за да стана първи. Абаджиев ме пусна да си правя всички опити за второ място. Да не мога да бия Наим. Той с един опит отиде и стана световен шампион. Тогава вече се сдърпах с Абаджиев. Казах: "Стига толкова!".

- Какво точно се случи?

- С първи опит съм втори, с втори опит съм пак втори. Наим в първия ги изпусна, при втория ги вдигна. Казах му: "Дай ми само един опит, де!". Попита: "На колко ще отидеш?". Казах, че на 180 кг и ще го бия. Заяви: "А, не, не. Още си млад не може да го биеш". За какво ме кара да блъскам толкова в залата? И ме пуска на някакви тежести, дето са детски.

- Падна ли ви много моралът след този случай?

- Не! Надъхах се още повече, защото вече и други от отбора започнаха да се бунтуват. Да не са съгласни с тренировките му, с подигравките му. Тя като се смени и системата, и вече отборът се вдигнахме, та го свалихме.

- 1992 г. спирате серията на Сюлейманоглу, който е без загуба.

- Да, 1992-ра на европейското първенство в Унгария. Стояхме там час и нещо - два, защото сваляхме по доста кила. Аз излизам, качих се на кантара и гледам, че съм в категория. Спокоен, че съм свалил килограмите, се връщам пак в сауната. Още един път да се изпотя. Той вика: "Как е?". Преди това и Наим излиза. Вика: "Аз съм готов!". Казах му: "Стой, че ще ти трябват тия 50-60 грама". Заяви, че нямало да му трябват. Точно те му изиграха шегата. С равен резултат и аз бях 50 грама по-лек от него.

- Говорихте ли след това и колко важно беше за самия вас да го победите?

- Кой няма да има желание да победи непобедимия до момента? Честити ми след състезанието. Малко с болка, но няма как. Каза ми: "Прав беше, че трябваше да остана още малко в сауната!". После той се взе по-сериозно в ръце. За олимпиадата аз имах и една-две лоши контузии, дето не можех добре да тренирам. Той беше много добре подготвен. Там си стана първи без никакъв проблем.

- Как продължихте след Барселона?

- Смениха категориите. В Барселона бяхме на 60 г. След това той отиде на 64 кг, а аз останах на 58. Там вече се разминахме. С гърци, китайци и корейци започнаха големи състезания. Все нещо излизаше.

- Тогава започва вашата тотална доминация в категорията.

- Аз 89-а година още бях на 19 години. Бях юноша, когато можех да го бия. На първото ни състезание един срещу друг. След това тръгнах нагоре. Другите и те вървят. С китайците беше интересно. На мен само един път през цялата ми кариера ми се е случвало на две състезания да вдигам с един и същи китаец.

- Разкажете за този олимпийски цикъл, който води към игрите в Атланта. С какво беше по-различен от предния?

- В националния отбор обстановката беше добра. След 92-ра година Нурикян се дръпна и Йордан Иванов застана на негово място. За мен може би е по-голям треньор от Абаджиев.

- Защо?

- Той отиде в две държави, където въобще нямаше щанги, и направи олимпийски шампиони от нулата. А при Абаджиев идваха готови кадри. Той си стои на бюрото, гледа, прави разчети. Едно е да хванеш ти едно дете от улицата и да го направиш олимпийски шампион. И то в държави, където са едни от най-мързеливите хора - Египет и Иран. В арабския свят там ги мързи да гледат.

- В Атланта бяхте ли готов вече да спечелите олимпийската титла? Тя е единствената, която липсва във вашата колекция.

- Не, не бях. След бате Данчо точно преди олимпиадата завъртяха пак нещата и ни сложиха Янко Русев треньор. И там тръгна да се разпада всичко. За Атланта бях и контузен. Там щях да хвана нула. Аз на изтласкване един успешен опит направих - третия. Излязох една цигара да запаля и казвам на Янко Русев: "Аз съм отвън. Обади се, като останат толкова опита!". В един момент по микрофона чувам, че трябва да се готвя за опит. Отидох там на бързо два опита още невързан. Та щеше да отече работата. Щях да завърша с нула. Някак си ги тласнах и с този опит станах трети.