Кикбоксьорът Марчо Марков: Спортът ме спаси от лошата среда

Участието в "Сървайвър" ми донесе повече негативи

Кой е той

Марчо Марков е видял почти всичко в живота. Успешен спортист, охранител в нощни заведения, медиен герой, участник в "Сървайвър", фитнес инструктор, треньор, учител. Той е водил много битки със суров урок. Марков сподели своя житейски опит пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Марчо, подновихте кариерата си в кикбокса, но паралелно се занимавате с още куп неща. Какви са те?

- От много години съм треньор и изпълнителен директор на един от най-големите фитнеси на водеща верига. Преподавател съм към Европейската фитнес академия. От 15 септември съм и учител по физкултура. Това е ново предизвикателство за мен. Стана случайно покрай една инициатива на фитнесите. Направо ме боли сърцето от това, което могат сегашните тийнейджъри. Те не могат да клекнат. Скандално е! На тренировка ги караш да направят кълбо и се търкалят настрани. В същото време са и като отворена книга. За месец виждам как се трансформират. Те са във възраст, в която всичко се случва по-лесно. Сега имам възможност да работя с ученици от 6-и до 12-и клас. Дори на 20% от тях да успея да повлияя и мотивирам, да им покажа, че спортът е здраве, за мен е много. Трябва да ги накараш да повярват, че е така. Да им покажеш и убедиш, че няма не мога. Ако днес не може, утре може. Най-хубавото нещо е, когато осъзнаеш, че днес правиш нещо повече от вчера.

- Усещате ли, че влизате в битка с модерните технологии в ежедневието на децата?

- Безспорно е. Едно време какво правехме? Пишехме си домашните, за да излезем навън. Не можеше да ни прибереш. Сега не можеш да изкараш децата на улицата да играят. Те са забити пред компютъра, на телефоните. Всичко това ги прави заседели. Все по-често имат здравословни проблеми от обездвижване, от затлъстяване. Аз налагам едни общи правила. Освен това спортът учи. Повечето деца са страшно разлигавени. Нямат никаква дисциплина. Вече няма казарма. И аз не съм ходил в казарма, но имам много спортни лагери зад гърба си. Израснал съм в залите по бойни изкуства. Имам дисциплина и на това уча децата си. Всеки час и тренировка с мен започва и завършва със строй. Това е моментът, в който си отдаваме уважение един към друг.

- Вие сте спечелили няколко пъти титлата на България в кикбокса. Каква беше причината да не продължите по-сериозно там?

- Имах един по-крими епизод в моя живот. Това ме откъсна от спорта. Случиха ми се някакви неща. Попаднах в определена среда в неподходящо място в неподходящо време. Това ми се отрази. Нито ми е липсвала мотивация, нито желание да се изявявам в спорта. Просто имах своите проблеми, като много млади момчета. Отново спортът ми помогна да се отдръпна от всичко това. Върна ме в друга среда, сред други хора. Жена ми също. Благодарение на нея, спорта и синовете ми се справих. Първата ми изява след толкова години в Max Fight беше заради тях. Знаех, че дам ли им пример да се изправиш въпреки всичко срещу страховете си, си успял. На тях на първото състезание им казах: "Деца, вие няма какво да загубите. Дадеш ли всичко от себе си или излизаш и побеждаваш, или излизаш и се учиш". Загубата понякога е урок. Това направих аз и видях как им повлия на тях. Какъв тласък им даде. Те станаха шампиони месец след това.

- Кой е най-опасният момент за едно момче на 18-20 години да кривне? Какво не трябва да прави?

- Аз самият съм от хората, които повечето си грешки научих по трудния начин. Силно се надявам и се опитвам да давам този пример на моите момчета. Лично съм им разказал подробности за ситуациите, които са ми се случили. Определено средата е основно. Попаднеш ли в обкръжение, което може да те повлече, обикновено това се случва. Понякога просто ти става така. Попадаш на място, на което реагираш, и вече си от другата страна на закона.

- Наистина ли най-трудното нещо е да вземеш решение да се откъснеш от тази среда и кога идва то?

- Кога ли? Точно когато започнеш да потъваш. И е още по-трудно, защото си приятел с тези хора. Не е лесно. Ти не си предател. Спортът не те учи на това. Но в един момент си даваш сметка кои са хората зад теб във всеки момент и са най-важните - семейството. Какъв пример бих им дал? Какво бих направил за тях, ако съм в затвора? Ако съм избягал извън страната и не ги виждам? Как ще въздействам, как ще помогна, как ще живея? Те без баща, аз - без деца. Всичко това ми беше мотиватор и ми помогна да се откъсна. И както казах, спортът. Отдадох се на него и хората, с които се обградих в тази среда, ме зареждат, мотивират, надъхват ме.

- Колко време ви отне?

- Много години. Това е процес. Не може вчера да си бил някъде, където никой не иска да бъде. Да се те търсили, да са те писали по вестниците с лоши неща и щрак, всичко е наред. Наистина се опитах да бъда пример за децата си, за хората в обкръжението си, за всички, които тренират с мен. В един момент се получи. Когато си отдаден и имаш желание да го постигнеш, няма не мога. Има не искам, не знам как. Ако опитваш многократно, ще се получи.

- Тежи ли ви, че ако някои потърси името ви в гугъл, освен спорта и "Сървайвър" ще излезе и сцената с Митьо Очите, когато бяхте свидетел на стрелбата по него?

- Действително ми тежи, но не живея в миналото. Това ме изградило в човека, който съм в момента. За някои може да прозвучи прекалено, но не съжалявам за нищо, което ми се е случило. Помогнало ми е да направя и постигна други неща. Може би нямаше да стигна дотук, ако не беше се случило това. Какво стана? Попаднах на неподходящо място. Много неща са преиначени там. Бях в ситуация, в която трябваше да реагирам по някакъв начин. Нито е имало някакви паркоместа, наркоместа... Това са пълни глупости! Щях да съм в това заведение с децата си да вечерям. То е на мой приятел, с когото съм учил в НСА. В един момент в него влязоха 38 човека с мачетета и брадви. Минава покрай мен единият, прехвърля брадвата от лявата в дясната ръка и ми дава здрасти. В следващия момент става каквото става и ти просто си в тази ситуация. Трябва да реагираш по някакъв начин. Има го чувството за самосъхранение - или-или. Нито съм го искал, нито съм бил там за това. Така се случи. Участието ми в "Сървайвър" всъщност ми донесе повече негативи, отколкото плюсове. Това, че бях известен, ме изкара на преден план в медиите. Името ми излезе с нещо, което всъщност е толкова далеч от мен.

- Георги Валентинов каза, че "Сървайвър" е бил спасение за него, за да се измъкне от тази среда. При вас получи ли се подобен ефект?

- Беше точно обратното. Тези събития се случиха след това. Известността всъщност повлия негативно в този случай.

- От самия "Сървайвър" кои са ви най-хубавите спомени?

- Всичко там е приятно. Тогава бях млад и емоционален. Някои неща съм ги изживявал повече. Следя всички тези предавания, интересни са ми. Вече гледам по съвсем различен, по-улегнал начин на нещата. Отидох там отново като спортист. Готов да дам всичко от себе си за отборната игра. Две племена, моето трябва да бие. Убягна ми цялостната картинка. Всъщност там всеки е индивидуален играч. Някой може да те прецака. Аз отидох и играх като спортист. Не съжалявам за нищо. След изявата си имах повече фенове, отколкото врагове. Бях един от най-силните играчи. С Ваня Джаферович, който победи, сме приятели. Тогава той така завъртя картите, че да ме изиграе. Това беше неговата стратегия. Убийствена стратегия, която му спечели "Сървайвър". Аз бях готов да играя с него до края. Той какво ми казва: "Можех да стигна до финала и с теб, но избрах да играя с по-слабите". Чисто стратегически много правилно. Аз го играх по начина, по който исках да го направя. Играх го чисто, за да дам пример на децата си. Когато ме гледат, да не се срамуват. В живота не постъпвам така. Не прецаквам. Дори и там не можах по този начин да погледна в картинката.

- Вие отпаднахте точно преди сливането на племената. Явно Ваня си е направил плана по-отрано да ви елиминира.

- Абсолютно перфектно изиграно. Абсолютен шампион. Никой не е правил такова нещо. На него му се получи. Така че това оправдава в неговия случай средствата. Всеки играе по различен начин. Не съжалявам за нищо. Тогава съм го изживявал повече. Бях по-млад, по-наивен. Сега с Йори, с която се карахме, се уважаваме.