Златното момиче Мадлен Радуканова: Плаках шест часа след грешка

Коя е тя?

Мадлен Радуканова е част от ансамбъла по художествена гимнастика, който спечели златните медали на олимпийските игри в Токио. Пътят към титлата не мина без изпитания. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" бившата грация ще разкрие за първи път двата критични мига, които едва не извадиха от релси тима.

- Мадлен, в самото начало на олимпийската 2021-ва имахте проблем с десния глезен. Същият ли е, с който играхте в Токио?
- В началото на годината започна да ме боли левият крак. След Световната купа в София имах малко почивка. Успях леко да го възстановя за следващите състезания. След европейското първенство отново имах дискомфорт в левия крак, но вече бяхме успели да овладеем положението. Малко по-късно усетих много силна болка в десния крак. Тогава нямаше време за спиране. Налагаше се да играя с болките. Бяхме правили изследвания на левия крак в началото на годината, които показа възпаление. След като ме заболя на същото място на десния, предположихме, че е същото. Лекувахме го с физиотерапия и процедури, но той не минаваше. Знаех, че имаме олимпиада, и стисках зъби. В Токио играх с тези болежки, но все още не знаехме какво точно е.
- На европейското във Варна вие направихте грешка на съчетанието с обръчи. Какво се случи тогава?
- Това беше най-тежкото състезание лично за мен, защото беше моя грешката. Имахме отборно заедно с индивидуалните ни състезателки Боряна и Катрин. Всички имаха огромни очаквания отново. Имахме наистина шансове за златния медал или поне за сребърния. Бяхме отлично подготвени. Преди това бяхме на лагер във Варна и обстановката ни беше вече позната. Очаквахме състезанието да мине по най-добрия начин, но за съжаление, не стана така. Допуснах грешка, след което може би всичко се срина. Не толкова заради изпуснатите медали или цялата отговорност, а заради това, че знаехме, че наближава олимпиадата. Не можехме да си представим по този начин да се случат и там нещата. Казвахме си: "Добре, ами ако и там така стане?". Ужасни неща ни минаваха през главите на всички. Най-ужасното беше, че след състезанието ме извикаха на допинг контрол.
- След грешката?
- Да, мен точно. Тогава не можах да спра сълзите от очите си. Може би шест часа седях на този допинг тест. Не спирах да плача. Изобщо не можех да дам своята проба. Срещах се с различни хора - с моята лична треньорка, с Боряна Калейн, с нейната лична треньорка, с мои близки, с познати и непознати. Всички ме виждаха, че плача и ми е много трудно. Говореха ми позитивни неща. Просто в този момент не можех да спра да плача. Останалите момичета бяха вече в хотела и си почиваха. Накрая успях да дам тази допинг проба и ми се обади Симона. Каза, че г-жа Илиана Раева ни вика в нейния хотел. Седнахме на терасата. Тя беше взела бутилки вино и каза: "Сега ще пием и ще вдигаме тостове за хубави неща. Не искам да мислите изобщо за днешния ден. Утре имате отново състезание. Предстои ви олимпиада. Аз съм сигурна, че там ще се случат нещата!". Всяка трябваше да вдигне тост, смяхме се. На следващия ден бяха финалите, където завоювахме златен и сребърен медал.
- В седмиците преди самата олимпиада имахте ли някакво предусещане какво ще се случи?
- Не исках да тръгвам с никакви мисли и емоции. Заминах много спокойна. Ние отидохме доста по-рано. Имахме лагер в Мураяма, който премина успешно. Беше ми леко там. Мислите дойдоха в олимпийското село. Бяхме там една седмица преди състезанието. Чудехме се дали няма да стане отново като на европейското. Но бяхме заедно в един апартамент и успяхме да се разтоварваме по различни начини.
- На самото състезание при вас критичният момент е между първото и второто съчетание, когато усещате жестока болка. Тогава ли беше най-трудно?
- Кракът ме болеше през цялото време. Треньорките ми разрешаваха да маркирам някои от елементите на тренировки. Да не ги правя с пълна сила, защото виждаха, че изпитвам силна болка. Елементът, на който всъщност ме заболя много кракът по време на съчетанието с топки, беше пирует фуете. Преди това избягвах да го правя. Беше ме страх, че ще ме заболи, тъй като е доста специфичен елемент. В този момент усетих ужасна болка в крака. След това започнах да си говоря сама на себе си как да стъпвам, да ходя и да правя всеки елемент. Останалите момичета се чудеха какво се случва, защо си говоря сама. Беше ужасен момент. Изобщо нищо не си спомням от това съчетание. Само знам, че сме го изиграли без грешка. Когато приключихме, трудно се изправих от пода, тъй като моята финална поза беше на земята. Започнаха да ми текат сълзи. Симона ми повтаряше: "Недей да плачеш! Съдийките ще решат, че нещо не е било както трябва!". Но просто не можех! Наистина изпитвах огромна болка. Седнахме на диванчето и след това ми беше трудно дори ходенето. Отидохме отзад, преоблякохме си триката за следващото съчетание и се опитвах да намеря начин да облекча своята болка. Бях изпила три или четири аулина вече. Не знаех какво да направя. Просто исках тази болка да спре! Г-жа Весела Димитрова се притесни. Щом излязохме на килима, отново си мислех само как да насочвам и хващам уредите. Изпитвах болки, въпреки че си мислех, че от адреналина няма да ме боли. Приключи съчетанието и изпитах едно огромно облекчение, че всичко е свършило.
- Каква беше първата ви мисъл, когато видяхте оценката и първо място?
- Не бях сигурна представям ли си го, или наистина се случва! Всички явно са гледали скалата с вдигането на нашата оценка, докато аз гледах това, което ще дадат на Русия и кое място ще излезе пред тях. Когато видях, че там пише две, изкрещях в цялата зала "Йес". Беше толкова тихо, че на едно клипче се чува. Започнахме всички да се радваме, да крещим, да се прегръщаме, да плачем. Неописуемо е това чувство! Най-голямата ти мечта се сбъдва. В този момент реално не можеш да осъзнаеш наистина какво се случва. Спомням си, че Симона крещеше: "Стана, стана...".
- Сега как се виждате като развитие в живота?
- Тези тренировки с деца и мастъркласове, които правим, доста се доближават до треньорската професия. На нас са ни изключително приятни. Знаем, че това няма да продължи задълго, защото всяка една от нас ще поеме по свой личен път. Решихме, че моментът за тези неща е веднага след олимпиадата, докато още ни държи титлата и децата ни се радват. Опитвам се да ходя в нашата зала на клуба ми "Левски-Триадица" да помагам на моята треньорка Мария Кънчева. На нея често й се налага да организира различни неща, да пътува в различни държави. Тогава я замествам и тренирам нейни деца и ансамбли. Втурвам се и в това поприще. Харесва ми да съм треньор. Може би скоро ще се насоча натам вече по-сериозно.