Същността на мънистата
Клуб Вдъхонвение представя тварчеството на Юлия Шишкова от София
Завърших 12-то СПТУ „Ленин“ на ул.“Иван-Асен II.“ Беше известна елитна гимназия с високо квалифицирани преподаватели, с високи изисквания, които даваха на учащите се солидни и трайни знания.
Следвах икономика във ВИИ“К.Маркс“, а по-късно имах и специализация за инженер в Москва.
Сега, като пенсионер, се занимавам с това, което ме влечеше – поезията.
Обучавах деца, на едно от които посветих стихотворението си „Никол“.
Живеем в свят на борба между доброто и злото, водим динамичен и напрегнат живот, към който не мога да остана равнодушна.
Сърцето ми се изпълва с мъка, тъга, когато виждам какво се случва с бежанците. Гладни, боси, недоспали, бягащи от войната, но все попадащи на чужда територия, никъде не получават и малкото от което се нуждаят – своята сигурност.
„Пред Дома – Паметник на Елин Пелин в с.Байлово“
Селото осъмна във мъгла !
Утрото се бе успало в нея !
Свежата зеленина се губеше във мокрота,
но птичките не спираха да пеят.
Следите от дъжда през вчерашния ден,
днес чезнеха под слънчеви лъчи,
но писателят безмълвен беше,
и умислен пред Дома стоеше.
Обгръщаше му взора жадно всичко,
що имаше във родното селце,
че толкоз беше то различно…..
та разтуптя голямото му, любещо сърце.
Магазини, ресторанти, музика, кафе.
Къде да гледа, накъде ?
Съселяните си не можеше да разпознае,
Каква ли беше таз омая ?
Търсеше Андрешко, Ангелинка,
ветрената мелница с Дъбака и Христинка,
Гераците и целият им род,
къде ли беше тоз народ ?
Кръчмата със Цековица властна, страстна
и спохождащия нея често кмет……
На писателя му стана ясно !
Останали те всички бяха
в отминалото време, в своя ред.
Елин Пелин въздъхна и погледна
към пищната зеленина !
Нали денят дойде със много светлина !
Роза, извисила се сред клоните на бора
и сплетена във джанката лоза !
Това писателят видя !
Тъй желан и сладък миг,
за вечно търсещата му душа,
а може би промяната в селцето,
бе старата му, вече сбъдната мечта.
„Не искам да се разделя със теб Живот“
Не искам да се разделя със теб, Живот !
Изчерпал всичко си от мен !
Минута, час и нощ, и ден,
държиш ме в своите ръце в плен.
И бях дете, и бях момиче,
а после и жена, която те обичаше.
Майка станах още в младостта,
с детенце ме дари за радост на рода.
Сега, на шестдесет и пет,
кое да мисля по-напред?
Дали сърцето ми как бие,
когато нещо ново в теб открие?
Дали перде не падна пред очите ми,
добре ли чувам с ушите си?
Но колко безпощаден си, Живот !
Положи си печата на лицето ми,
взе и топлината на ръцете ми.
Блясъка в очите угаси,
и трайно спомени в душата настани.
Дори без лъч надежда занапред
защо ли пак те моля ?!
Стопи ти във сърцето тази бучка лед !
Искам аз отново да се насладя,
на твойте несравними чудеса !
Не искам да се разделя с теб , Живот !
„На хората облечени в бяло“
Посвещавам на младата лекарка, д-р Чачева извършила подвиг
Без Вас не можем
облечени в бяло – лекари, сестри,
привикнали на повика тревожен,
и себе си да жертвате дори.
Често хулени и наскърбявани,
по време на дежурства – наранявани.
Нямали сме лекари добри,
както и квалифицирани сестри.
Много млади и завършили студенти,
заминаха на други континенти.
Но днес, на 1-ви февруари, таз година,
за радост в нашата страна,
дойде чудесна новина:
Млада лекарка извърши чудеса !
Оперира бебе в майчина утроба,
дробовете му отводни !
Дари детенцето с живот,
а на цялото семейство – светли дни !
Семейството във разход да не вкара,
отказала е лекарката хонорара !!!
Добри медици имаме и днес,
с достойнство, отговорност и със чест !
Букет от обич и от вяра нека поднесем,
На хората, с престилки бели,
Дългът си с усмивката на
пролетна зора поели !
„Прозрение“
Нанизани годините са,
като безброй мъниста подредени,
в огърлица безкрайна.
Нейното начало, тайна е незнайна.
Странно е, че мънистата в нея,
блестят съвсем различно,
за всекиго от нас,
твърде много лично.
Успях само блясъка да видя
на мънистото от вчера.
Днес, при мен е,
но какво послание ми носи,
не можах да разбера,
нито да го взема в ръка.
А исках да разкрия същността
на всяко от мънистата в тази огърлица,
подредбата им съвършена в редица,
която си остана тайна в безкрайното незнайна.
„Пролет“
Първите й стъпки, дали е чувал някой,
или е виждал стройната снага,
ръцете ласкави и топли,
събуждащи от зимен сън земя.
Усещам я, когато
разроши вятър твоята коса,
а в облаците подранили
се вият лястовичите ята.
Долавям я, когато вечер
дъждецът тихо завали,
и капчиците по стъклата,
отмерват миналите дни.
Виждам я, когато ранна утрин
се къпе в слънчева роса,
а въздухът прозрачно чист
трепти в нежна синева.
Докосвам я, когато ме посреща с розов цвят в ръка…..
„Пейзаж“
Сиво-черни облаци пълзят,
над билото на планината.
Постепенно я обвиват, сливайки се
във едно с мъглата, простряла златна пелена
Скоро силно притъмня !
Първи капки се отронват,
зашумоляват из листата,
стремително във миг изчезват,
попиват бързо в земята.
А след тях и други, цял порой !
Светъл огън за момент се врязва
във дъждовния безброй…..
Постепенно намалява, докато превръща се
във ромон тих.
Сред смълчаните дървета,
се прокрадват бавно снопове от светлина,
а сред тях се открояват смътно
мокрите треви, листа.
Булото отвред се вдига !
Грейват първи слънчеви лъчи,
и прегръщат в надпревара,
уморени склонове, гори.
„Лятна нощ“
Байлово, със вечерна прохлада,
напоена с аромата на липи.
Дишам жадно със наслада,
под безброй блещукащи звезди.
Щурци нейде в тъмнината
нежно свирят и надпяват
пенливия ромон от чешмата,
и чудна радост ми даряват.
В този миг се сливат
минало и настояще.
Дали отминала любов говори
или нова, предстояща ?
Във лятна тишина се губят,
и копнежи, и тъга,
леко ми е на душата само,
във нежната прегръдка на съня.
„Вятър“
Вятър уверено следваше моите стъпки.
Настигна ме бързо и тръгна редом с мен.
Ръцете ми нежно в свойте пое.
Косите ми с устни горещи целуна.
За миг ме изпълни с радостна тръпка !
За миг беше с мен !
А после лудо се втурна напред,
в свой бяг, неспирен, както преди,
нечии други стъпки да гони,
и нежност, и радост да сътвори.
Той беше вятър за всички !
„Моето стихотворение за теб, София“
Един от най-древните в Европа градове,
Живял в сините поли на Витоша от векове,
е столицата ми, с различни имена дарена
в бурята на времена, отминали родена.
Тракийско племе Серди са я основали,
Римляните, Сердика я назовали.
Средец в по-късни времена
нарекли я славянски племена.
Днес, София, за мен си столица любима
културен паметник на моята Родина,
със слънчеви градини, паркове, площади,
широки булеварди и просторни сгради.
В сърцето ти безспир пулсира,
динамиката в улицата и ефира,
долита смесен шум от гласове,
ухае ароматно на кафе.
Ти, София си моето съвремие,
погълнато от творчество и мисли ежедневие,
наситена и със романтика, и обновление,
София, за теб, е моето стихотворение.
„Жена“
Родена още в древността,
приела много образи и имена,
живееш и във съвременността,
и твойто име е Жена.
Природата не е щадила сила
облика ти съвършен да сътвори,
с капки слънчева роса е озарила
меките и бляскави коси.
Във стройната ти фигура втъкала,
забързания ритъм на деня.
Във погледа ти с нега е разстлала
копнежа, жарък на нощта.
Добра и мила, работлива,
уют в семейството създала,
и прилив на живот, и сила,
Жена, със своята любов си дала.