Времето е жадно за спомени

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Анстасия Шахънова от Първомайци

Завърших СПТУ в гр.Велико Търново. 20 г.съм живяла в Горна Оряховица и съм член на Творческа Литературна Група от 2007 г. Имаме издадени 3 общи стихосбирки. Започнала съм да пиша от 17-годишна възраст. Обичам децата и с голяма любов пиша и за тях. Срещите ми в училища, детски градини са преминавали в дух на радостно настроение.
Имам издадени 3 детски книжки-,,Горски приказки,, ,,Посрещане на пролетта,, ,, Приятели,, Подготвям ,,Зимни приключения,, От 3 г.живея в родната си къща в с.Първомайци, където ме теглят- спокойствието, връзката с природата и спомените.

За словото

Какво е словото за нас?
Едно от нашите блага-
думите, речта с която разговаряме
и всички се познаваме сега.

Без него душите ни щяха да са пусти.
Не би имало ни писатели, ни песни.
Нямаше да си говорим с устни,
А с жестове отминали, далечни.

По моста между минало и бъдеще
вървим с отворени очи.
А светлинката от искрящо пламъче
във нас тя вечно ще блести.

Свято е българското слово,
свидетел на страдания и възвишение.
Връзка, между дедите ни запазило-
традиции, макар и във мъчение.

Опознаваме света чрез книгите,
с езика на нашите предци.
Съкровищата във земята скритите
откриваме чрез знания сами.

Но нищо не е толкоз скъпо,
ни богатства, ни пари..
както словото ни родно,
преминало през ужас и войни.

Ние хората сме преходни,
времето ще ни заличи.
Но, То-божественото слово
и в бъдеще достойно ще звучи.

Заешка рецепта

Срещнали се Зайко с Мечо
до хижата на дядо Лечо.
- За къде си се забързал Зайко?
- Гимнастика ще правя малко.

Ами ти пък на къде?
- Нещо мед ми се яде.
Ще погледна в този бук
имаше пчелички тук.

- Не пипай пчелната им къща,
че може лошо да се връща.
Мед се взема само за лекарство,
така ми каза бати Марско.

И ако нещо те боли,
то за миг ще отшуми.
- Но нищо мен не ме боли,
а е вкусничък нали?

- Слушай Мечо, разбери
нищо че не те боли,
зеленчуци трябва да ядеш,
та голям и здрав да порастеш.

- Но аз и тъй съм си голям.
Не може ли пък мед да ям?
- И медът е важен, но
всичко се яде в едно.

Филийка с мед да е закуска,
после морковче се хруска,
на обяд ти зеленце хапни,
за вечеря лешници - два, три.

И гимнастика прави.
На ниско клонче се качи,
здраво с лапи се хвани
и назад се превърти.

После тичай през полето
и стигни до там, където
свършва нашата гора
и започва само планина.

От изворче вода пийни
и обратно се върни.
Ей това прави го всеки ден
и ще приличаш ти на мен.

Ох, ох, от твоята диета знай
ще остана гладен май.
- Яж щом искаш само мед, но
ще бъдеш с наднормено тегло.

Изгубена душа

Отидох в бащината къща
поведена от мъка към дома.
Животът ми все там се връща
и ме стиска здраво за ръка.

Грабнаха ме спомени далечни
в различните посоки на света.
А миговете, сякаш вечни
прииждаха отново на тълпа.

Тишината крещи безпощадно-
разбирам, че никого няма.
Самотата която убива ме бавно
разкрива, че и пътища няма.

Всичко останало тука
спомени, глъчка, живот и мечти.
Като в меча, дълбока хралупа
миналото сякаш спи.

Дървото в печата седи,
но няма кой да го запали.
Останало е от преди,
от времето на дните стари.

Тогава други като него
пламтяха с огнени сърца
и правеха това което,
не могат хиляди слънца.

От портрета на стената
погледнаха ме две лица.
Не знаех колко съм богата
и колко бедна съм сега!

Като куче без храна, самотно,
като облак без дъжда,
почувствах се така виновно,
че съм тук- но без душа.

А вечерта ме смаза безпощадно,
сякаш ме наказва, че съм обичлива.
Навярно времето е жадно
за спомени и болка жива.

И тръгвам със наведена глава.
Моля се по бързо да достигна
там, където чака онова
отминало и любов тъй свидна.

Котенцето Рони

Котенцето Рони
тръгнало само
за кило бонбони
в близкото село.

На връщане се спряло
до една чешма
да опита малко
от вкусната храна.

После пак се спряло
под една върба
да си хрусне само
бонбонка още една.

И така до в къщи
спирало се много.
Батко му се мръщи
и го гледа строго.

Ронито виновно
кесийката подава.
,,Ето една бонбонка,
само тя остана,,

Красивият ни град

Горна Оряховица е признат
За град с най- много благодат.
Във него всичко е красиво
сякаш упоява те със вино.

Когато цъфнат старите липи-
живота в него почва да кипи.
Туристи изгрева посрещат,
от път дори умора не усещат.

Скала висока те изкачват,
от Камъка и песните подхващат.
С цветя закичени в коси,
от глъч и смях природата ехти.

А хижата, нагиздена с божури,
посреща всеки и дълго му се чуди.
Манастира долу се показва
и Чуруковец разкрива свойта пазва.

Това са наши красоти-
тук всеки трябва да се изкачи.
Града да види от високо-
душа да си напълни на широко!

На гости на село

Градското котенце Мирко
отиде на село при Лечко,
да поживее на ширно
и да потича далечко.

Там сред цветя нацъфтяли
и сред буйните селски треви
Мирко го слънцето гали,
а той се протяга и мие очи.

Лечко дърво изкатери,
тихо и скришом върви.
Птичка в клонака намери,
за миг той дъх притаи.

Но птичето малко,видя го
и бързо политна от там.
А Лечко чак досрамя го
че слиза от клончето сам.

Мирко лениво отвори оченца
след кратката,обедна дрямка.
-Хайде да търсим мишленца
в дебелата,крушова сянка.

-Да тръгваме,отвърна Лечко.
След мен върви и внимавай.
Че мишките бягат далечко
а ти и звук не издавай.

Изпълнява Мирко правилата,
оглежда се за мишки и мълчи.
Но, нещо мръдна във клонака
и той на бързо се смути.

На зад уплашено подскочи,
шубраците размърда той.
Лечко нещо му посочи
но не мръдна нашият герой.

Мишка сивичка пробягна
и бързо в дупчица се скри.
Лечко втурна се,замахна
но, нищо неуспя да улови.

-Ех,ти Мирко непослушен!
Не трябва да се шумоли-
каза Лечко в тревата сгушен.
Мишка тъй, не се лови.

Омайно вино

Вино, вино- омайно вино,
в тебе се усеща любовта.
С ухание и аромат неустоимо,
достойно ти царуваш над света.

От избите дълбоки и потайни
се лее твойта кръв гореща.
С теб се казват всички тайни
и пленяваш ти от първа среща.

Колко нежност си ни дало
като страстна, хубава жена­!
­На тъмно отлежало, остаряло,
но не остарява с тебе любовта.

И пием, пием до забрава
от твоята божествена душа.
Няма никъде любов такава,
каквато ти си дало на света.

Все по силно изкушаваш-
не можем ние да ти устоим.
Със звън на чаши побеждаваш
дори и някой несломим.

На празници без теб не може,
във делници и празненства.
Благодарим за виното ти Боже
и всичките ти земни чудеса.

Очаквано лято

С пролет е закичена Земята ни,
обагрена е в много цветове,
нежен аромат гали сетивата ни-
знойно лято отново ни зове.

Ще се разгърнат златните полета
с приведения, житен клас.
В горите със разлистени дървета
ще пеят птички до захлас.

Ще гали слънцето Земята,
реките ще се гонят пак,
вятър ще пробягва през къщята
и ще пее в парещия мрак.

А нощите с воал ще се забулени,
свенливо скрита красота.
Дори звездите ще блестят учудени
дочули на щурците песента.

Луната ще е като бяла пита
омесена с мълчаната вода.
И сова нейде ще прелита
с разперени към дебрите крила.

По хубава от тебе няма

Аз ходих по голямата Земя
и бродих тъй далеко от дома.
Любувах се на чужди красоти,
дори сърцето спираше ми да тупти.

Достигнах края на Европа,
с пленяващата Кабо да Рока.
Земята свършва при скалата,
от там на татък- само е водата.

Губиш представа, времето спира,
нещо във мене тайно замира..
Тътен, от разбита на пяна вода,
мигом ме грабва- каква синева!

В далечината облаците слизат-
те сякаш по водата тичат.
Внушително е всичкото това
и дъжд в очите ми, неволно заваля.

Разказах им за нашата страна,
за нашите безбройни чудеса.
И ние имаме скали
и тътен от разбили се води.

Продължих по чуждите земи-
всяка има свойте красоти.
И жадна бях аз всичкото да видя,
от всеки извор- водица да отпия.

Мадрид- вековен и суетен,
разкрил се с тяжест, достолепен.
Макар далеко от дома,
видях над него същата луна.

Там оставих от звездите,
които сбъдват ни сега мечтите.
От наща Българска земя
със чудните планински езера.

Венеция, Андора, Геноа..
Оо, бях чула нещо за това,
че Господ слязъл на Земята
и там оставил Рая си в позлата.

Но в тази разцъфнала Земя,
преля във мене обич към дома.
От толкоз пътища разбирам,
че не на празно България избирам.

Пощенски гълъб

Отчупих от усмивката си ъгълче,
откърших и от топлия си глас,
закичих във душата спомени
и в радост се превърнах аз.

Изпратих ти я с пощенския гълъб,
адреса му прошепнах пак-
разцъфнаха поляни и дървета
по пътеката, до тебе чак.

Но гълъбът задъхан се завърна,
отпратил си го бързо ти.
А отговорът в тътен се превърна:
„Не ми е нужно, всичко си вземи”

Рисунка

Искам да затворя очите си
и да почувствам топлите ти устни.
Да пия бавно от сълзите ти,
за да ги превърна в тонове съзвучни.

После с нежните си пръсти
да ме погалиш плахо ти-.
девойки пъргави, чевръсти
запели песни от зори.

Да се върнеш на лицето
и с багрите на цветната дъга,
да кажеш тихо на сърцето,
че маг велик си на света,

Ритуалът на нощта

Ти можеш ли заради мен да не заспиваш,
в съня ми тихо загрижено да бдиш.?
А можеш ли в зори да ме прегърнеш
и с нежни ласки, нощта ни пак да върнеш?

Щурците пак отново да засвирят,
звездите пак блещукащо да светят..
да ме омае тази тиха нощ и нека
всеки да узнае, че танцувам сред разкош.

Магията на танца е върховна,
понася ме със необятна сила.
А ритуалът във нощта
трае дълго, чак до сутринта.

След него изморена аз заспивам,
но преди това умората от теб попивам.
И неусетно, рано сутринта
ме будиш с целувката от вечерта..

Сага за суджука

Горнооряховското сити
на- известно е с комити.

Но отдавна се говори,
даже мъничко се спори

за най-известния колбас,
който прави се у нас.

И единни тук са всички
що са баби и момички,

че няма нищо вече тука,
без присъствието на суджука.

Щом се празник зазадава
или пик булка да престава,

най-желани за софрата
са мезета и салата.

Но,незавършено е тук,
без Горнооряховски суджук.

Името му се прослави
и по чуждите държави.

Чули те за нашите месари
най-известни колбасари,

всички струпаха се тук,
за тъй прочутия суджук.

Тез години от тогава
са за нас и чест и слава.

И от някогашен мит
се превърна той във хит.

Фламенко танго

Китарен, плачещ звън звучи,
разлива се и ме облива топлина.
Докосва тялото, душата ми
и сякаш в танца аз горя.

Ръцете ти тъй чувствено горещи
обгръщат тялото ми парещо,
а то изпънато кат струна гори
във ритъма на танца страстен.

Разливат се вълни в китарен звън,
огньове пламенно горят.
И залези затихващо топят се
и изгреви безкрайни се редят.

Телата ни от страст пропити,
слети в ритъма на танца,
крещят и стенат и зоват…
А китарата, китарата звънти.

Танго-най чувствения танц .
Оо, изгаряй ме до болка.

Щастливото дете

Баба ми написа
приказка голяма.
После я надписа-
Приготвено за мама.

В нея аз разказвам
как щастливо тичам.
С радост и показвам
колко я обичам.

Всеки ден ме гушка,
цунка ме с любов.
Трябва да се слушка
този майчин зов.

И от цялата душа
за празника голям,
букет със алени цветя
с благодарност ще и дам.

С ръчички ще помилвам
хубавото и лице.
С обич ще я цункам
аз- щастливото дете.

Ще бъда тук

Аз съм тук, ще бъда тук-
ще бъда твоята опора,
като кучешки сподавен звук,
дошъл там нейде под стобора.

Ще бъда в зимния небивал студ
снежинка падащо игрива,
в замръзналия, стар капчук
притихнала вода пенлива.

Ще бъда в цъфналия розов цвят
на клонка нежно ароматна.
В ухание ще бъда пак
на есен гиздава и златна.

До теб ще бъда и когато
след много есенни листа,
ти, с коси от бяло злато,
а аз- светица огнена в пръстта.