СВЕТКАВИЦИ В ДУШАТА

Клуб „Вдъхновение” представя коледен цикъл творби на Драгни ДРАГНЕВ

Боготворя народния календар на добруджанци. Познавам коледарската благословия, например. Събирал съм напеви от различни селища в родния край. Някои са легнали в душата ми : „Брат станеник скочи на крак, на праг, че извади китка нахтари, отключи чимшир порти, уведе ни в равни двори и ни дари добра дара.” Подир Коледа мъжете насичат дрянови пръчки от гората и правят сурвакници за децата. Жените месят кравайчета, събират орехи, сушени плодове, бонбони, кърпички и дребни пари на едно място. На 1 януари още по тъмно тръгват сурвакарчета. Всяко семейство подготвя прясна пита и баница с пара и дрянови вейки, наречени на къщата, здравето, нивите, животните. С вино и ракия сяда на трапезата добруджанецът. Който в семейството кихне най-напред, обещават му първото агънце в кошарата.

НИКУЛДЕН

С рибя кост се явява светецът Никола
и прекръства костта във рибарско гребло –
да закриля брега от беди и неволи,
да ни брани от тъмни стихии и зло…
От Балчик до Каварна, до Шабла и Крапец
той прекръства греблото в запалена свещ…
И се втурват вълните над пътя му храбър
да целуват нозете му в пяна и скреж…
По брега гладни, сприхави гларуси кретат
и моряшка жена минал кораб следи.
Вместо фар да издига очи над морето
сам светецът реди по скалите звезди…
Вечен празник… И лодките, пълни със риба
до трапезата тихо присядат – и те…
И животът – голямата земна колиба –
под небесния покрив молитви чете…
Но ще стигне ли рибата? И светецът Никола
ще нахрани ли гладните, бедните днес?
Докога ли народът на Бог ще се моли
да опази България с гордост и чест?

ЛУДА КРЪВ

В сърцето ми е копие денят.
Не вълк –
човек у мен през болка вие.
И вените до скъсване звънят.
Камбана е сърцето ми – да бие.
И бие то – ранено за живот,
за истина, за бъдеще без маска.
На времето изстраданият плод
да ме боли, но и да е ласкав…
А трябва много труд и красота
по този път небивал да налея,
над бездни от лъжа да прелетя,
във светли дни и мисли да живея.
Душа и дързост трябват.
И любов,
с която искам всички да целуна.
Любов да бъде моят кръст и Бог,
с любов да напоя пейзажа лунен…
Не съм последният, не съм и пръв.
Но птици нося днес на раменете.
И все се моля в лудата ми кръв
душата на България да свети…

ЖИВА ЖАРАВА

Този български ден, тоя вихър небесен,
дето слънце и обич в очите ни ражда
и отваря врати на доброто – със песен
да прелива кураж… Тоя празник Игнажден!
Виж, човекът във утрото с птици говори.
И обсебен от тяхната ласка и жажда,
Ще сънува узрели нивя и простори –
да е сит и щастлив… Има празник Игнажден!
Нека бъде честит който пръв се вестява
във дома ни със приказка, дето услажда
този ден като хляба ни – жива жарава…
И да пламне любов в тоя празник Игнажден!
Той е пълен с надежди и тъй омагьосан,
че да носи живот, а и сам да засажда
семена за живот – на кръвта ни по моста
да поникват възбог… Има празник Игнажден!
Ще постигнем ли свят без омраза и мъка?
Птица с обич и песен гнездо ще съгражда
и по пътя ни вечен, в най-нежната тъкан,
ще изгрява денят… Тоя чуден Игнажден…

ПОЕТЪТ

С какво ми стана близка участта ти?
Със твоя стих. С гнева ти справедлив.
Със мъката по теб… И много пъти –
с надеждата ми днеска да си жив…
Живея аз… И страдам, че те няма.
Не мой, а твой е този мъчен ден…
Вървя до смърт с небето ти на рамо
и птицата на твоя глас е в мен…
И чувам аз на времето тръбата –
стихът ти я тревожи – да кънти
и в битката на два враждебни свята
да пееш химн на бъдещето ти…
И виждам как последната ти крачка
в епохата вкопа безсмъртен миг
и как в окото на живота мрачен
изгаряш като песен, пълна с вик…
… Часът на тежки истини удари.
Прохожда време в други висоти.
Но в мен е жив на твоя стих пожарът
и все по-свиден в близостта ми ти…

ПЕСЕН ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Аз гледам Добруджа през твоите очи.
Небето ти прелитам за да сляза
сред равнината със пшеници и щурци,
със сладък дъх, от слънцето полазен…
По пътища, над нивите, до всеки праг –
обзет от обич и възторг – да онемея.
В дълбокия ти сън да се затичам пак –
вселената ти в мен да оживее…
Душа, изписана със твоята печал,
в душата ми докрай се отразява…
Боли… Земята в живи рани си ми дал.
Тъй мъката расте – не отболява…
Но знам, че бдиш доброто да звъни
и всяка хубост да възражда дните,
да се въздигат още знойните вълни
на любовта – гнева им да изпитам…
Оставам в твоя свят… Обречен. Сам.
Притихнал до сърцето на човека.
Унесен в скръб и радост, като в храм.
И нека дълго да остана… Нека…
РАСТАТ ДЕЦАТА

Очаква нашите деца Животът…
С протегнати ръце върви към тях –
кураж им дава да внесат доброто
във всеки дом – за радост и за смях.
Люлее ни надеждата, че скоро
децата ни след птици ще летят,
с луната и звездите ще говорят
и песни ще посяват в своя път…
Растат и зреят – с книгите, с игрите.
На рамо носят вихри, небеса…
Те могат всяка дързост да изпитат,
целунати от утринна роса…
Настига ги навсякъде копнежът
да сетят ласки, обич, дивен плам.
Дано денят е благ, сънят им – нежен.
Светът им да е чуден – като в храм.
И все редят на стъпките простора.
Все никнат във очите им зрънца.
Летете, мили мои… Все нагоре…
Усмихнати… Превърнати в слънца…

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Обичам те, мой зимен ден –
светкавица в душата…
Среднощ се спускаш от небето –
кошер със звезди.
Във утрото
през викове и песни се премяташ,
додето вземеш слънцето в ръце,
когато се роди.
Обичам те, пътечко моя
с коледните свещи –
протегнати за обич длани,
клончета, искри…
Улавям поздрави, надежди
в погледи горещи
и стъпвам в тихата им нежност –
да ме озари…
Обичам те,
красиво мое Рождество –
на клада
захвърляш сънищата лоши
и мамиш за любов…
На виното жарта е в теб –
с краваи сладки
редиш до песента гердани
златен благослов.
Обичам те, немирен мой живот,
огнище мое
с чимширен дъх
и късчета от залез и луна…
Звъни денят
и слиза по челото ти спокоен –
на радостта и на доброто
бялата вълна.
Обичам те, мой бъдник вечен,
лумнал във душата.
На Коледа, на този връх съм,
тоя храм висок,
когато цялата земя
поляга на софрата
и аз, Човекът, горд и омагьосан,
ставам Бог…

ЕЛЕГИЯ

Есен в погледа ми вие листопади и вихрушки.
Алени коне посичат с тънки пламъци нощта.
Чувам, в мен пищи небето, изпохапано от пушки.
През сърцето ми зората спуска огнена черта.
Над нивята опустели есента с мъгливи длани
ден издига и люлее – слънце, песен да е той.
Срива се денят в тревите, във росата мие рани,
а по хоризонта някой носи падналите в бой.
И до днес с очи от мъка път разрязва тъмнината,
а полята и реките влачат кървави води…
Плаче в сумрака вдовица, взела в скута си луната.
Сълзи рони в мен небето, траурни венци реди.
Върху цвете и могила ден и нощ горят звездите
като свещи и молитви вятърът край тях чете…
Чувам, птица тъжно пее и в кръвта ми дълго скита.
А в душата ми небето като планина расте…

ЩЪРКЕЛЪТ

Защо си тук сред зима,
хей, щъркел дългокрак?
Наесен тръгна твоя далечен път и час.
Земята ни кръстосваш
самин, немил-недраг…
Ни радост, ни утеха във тоя студ и мраз.
На юг изхвръкна ятото
и ти си изоставен
от майка и баща, от братя и сестри…
Тежат крилете мокри, а клюнът не издава
ни зов за милостиня, ни стон за грях дори.
Във лед лежат блатата… Наоколо нивята
под преспи тежки млъкнат,
пустиня е край тях…
Едничък обикаля по стъпките ти вятър
и носи на гърба си бял вълчи глад и страх.
Мълчи… Крачи… Не трепвай…
И знай – не идва краят.
Денят за теб говори, нощта насън мълви
как в клюна си залъгваш
един живот окаян
и с горест тиха ровиш във гнилите треви.
За жребия говорят – излюпен в теб самия,
за твоя дом иззидан навръх небето чак…
Природата се чуди –
любов и дълг не криеш,
отечество и вярност, сърдечен родов знак.
Затуй си насред зима в погледа ни тука.
Премръзнал си, но още
мълчиш и ходиш пеш.
И в дирята ленива пищи една поука –
подготвяш се внезапно
да паднеш и умреш…

БЕЛИЯТ ВЛАК

Гледай земята ни – носи виелици,
денем и нощем люлки плете…
Лягат просторите в преспи дебели –
хлябът под снежен кожух да расте.
Бели полета – надежда за корена –
слизат от хълма, припяват, вървят…
Голи дървета на своите кораби
бдят и сънуват към слънцето път.
Виж, януари е… С ледени шепи,
с дим от комини и стъпки в снега.
Птица без дъх на прозореца трепва,
в капчица кръв просиява дъга…
Влиза в живота ни нова година –
с дрянова клонка, с детска сълза,
с медни бакъри и огнено вино –
песен, събрана от вита лоза…
Хей, януари е… Свири, отваря
бели врати … И в небесен захлас
втурва се той като влак натоварен
с радост и мъка за всеки от нас…
НАЗДРАВИЦА

Да бъде пълна със живот и здраве,
да носи радост и кураж голям.
Човекът с труд и песен да прослави
България . земята като храм.
В началото над зимните полета
небето да постила топъл сняг
и слънце да сънуват и да светят
нивя със стръкчета надежди пак.
Напролет с тихи стъпки да навлиза
спокоен, нежен вятър – да тупти
сред младите пшеници в синя риза,
в дъха му цвят зелен да нацъфти.
Жътварят горд – на лятото в простора
да вдига златни снопове жита
и да нахрани всички гладни хора –
с усмивка да огрее сам света…
И есента да тръгне помежду ни,
забрадка пъстра да размаха вред,
със зряла ябълка да ни целуне,
в браздата на орачите да спре…
Отново зимен празник да запее
декември щом се спусне на шейна…
Червено вино с бъчви да се лее…
Небето да изсипва радост в нас…

ПАМЕТ ЗА ДОРА ГАБЕ

Няма път до теб и твоя свят вълшебен.
На небето си – една звездица жива…
Чувам песента ти – светлина от тебе –
с гълъбите в моята душа се слива.
Чувам я – от висините слиза, пълна
с хубост, тиха обич и копнеж, с тревога…
А понякога пробягва като мълния
и изсипва във зениците ми огън…
Зная – ти ме виждаш и ме чуваш също.
Но какво да ти разкажа в днешно време?
Сбъркан е животът ни. Злонрав. Намръщен.
Без любов – омраза в близостта ни зрее.
… Искам само слънце дните да нарежда.
Но ела във песен, в път от теб извезан –
да дадеш на тоя свят троха надежда,
че усмихнат в друго време ще навлезе…

ИЗКАЧВАНЕ НА ШИПКА

Във погледа на мъж, изпод криле на птица
расте денят и пие от хоризонта дъх…
Живея в равнината, а в моите зеници
Балкана се изправя, нарамил оня връх…
Пътувам към небето и болката ме свива –
под шепа пръст и камък, на всяка стъпка там
юнашки кости светят и плаче самодива…
По този път усоен е страшно да си сам.
Но аз вървя, напредвам и крачи с мен гората.
Чело прекланям жадно над изворна вода…
В замлъкнала могила припява с жал тревата,
Търкулва се над нея угаснала звезда…
Издигам се – все още недостижим остава
Върхът… И ветровете премятат моя път
през урви диви, гдето – прегърнати кораво –
руснак и опълченец под пряспа още спят.
Но аз вървя, аз трябва през рани да премина
всред зима с вълче ехо… В дланта ми призори
гнездо да стъкне птица… Сълза неземно синя,
напълнила небето , у мен да изгори…
Във похода убийствен към свободата никой
не знае там колцина лежат покрити с мъх.
И чувам как кръвта ми на всяка крачка вика :
един живот не стига да изкачиш върха…
БЪДЕЩЕ

Живот и здраве, огън и любов
да има във дома ни…
И ще бъдем
сеячи на добро до небесата.
На зимата в сърцето ще започва
вълшебна пролет –
по лъчи и вятър
ще слизат снеговете
чак до корен
и ще прохождат в нивите житата.
В дъждовен ден и цвят
ще тръгва лято
и слънцето –
жътварят на труда ни –
хамбарите със злато ще напълни
и хляб за всички гладни
Ще омеси…
О, зная след това ще свирне есен!
Орачът пак браздата ще нарами,
дърветата ще сложат пъстри шапки –
парченца от звездите и луната.
И пак ще слиза зима, ще усуква
в кълбото си земята и небето
и вечен знак за бъдеще ще слага –
живот и здраве, огън в любовта ни.