Момиче, сгушило две кукли
Клуб Вдъхновение представя творчеството на Мариела Апостолова-Платнер от Калифорния
Родена съм в София. Още като дете и като ученичка започнах да правя плахи поетични опити и през 1991 г. , когато бях ученичка в Х клас в Английската гимназия, издателство „Пладне” отпечата първата ми и единствена стихосбирка „Житейски рими”. Вече имах публикувани мои стихотворения във вестниците и списанията, бях чела някои от тях по телевизията и по радиото. Гордея се, че получих множество литературни награди. Но! После станах студентка по психология и поезията мина на заден план. По житейския си път срещнах американеца проф. Дейвид Платнер, омъжих се за него и сега живеем в Калифорния-САЩ. Имаме 10 годишна дъщеря Фредерика-Божана.
СЪКРОВЕНО ЖЕЛАНЕ
Искам да се върна в моята родина,
искам пак да видя България свидна!
Искам да поговоря на родния си език
с хората, живеещи по тези земи
цели тринадесет века.
Искам да тръгна от тихия Дунав,
да премина през поля и гори,
през розовите долини,
да прегърна гордия Балкан
и да стигна до морския бряг.
Искам в някое китно селце
да послушам песни,
да погледам народно хорце
и като Ботев да целуна
моята родна земя,
да я покажа на моята малка дъщеря
прекрасната моя страна!
С ОБИЧ ЗА БАЩА МИ
Ето те и тебе, татко!
Върна се най-после!
Как те чаках, колко плаках!
Върна се най-после!
Аз подаръци не искам, искам само тебе!
Колко чаках, колко плаках!
Върна се най-после!
Искам двамата със тебе
много да играем, много!
И разходки със шейната
дълги пак да правим!
1983 г.
МАМА
Сега, когато съм голяма,
аз мисля, мисля все за мама.
Сега за тази, дето ми е пяла,
аз искам да напиша песен бяла.
Годините минават – срещи и раздели,
а тя ще си остане в мен с косите побелели,
със обичта в сърцето си голяма,
над мене светлина разляла.
Аз мисля, мисля все за мама –
все млада, остаряла във дълга си,
в сърцето си тя свойта обич носи.
2001 г.
СПОМЕН ЗА ДЕТСТВОТО
Намята залезът със златен плащ небето
и пълни стаята ми с мека светлина.
И ето – идват ми на гости
две кукли и едно мече.
Възкръснали от мойто детство,
което някъде завинаги се скри
и със ръчичката си детска
за мен отвори слънчеви врати.
Надникна залезът, повдигнал се на пръсти
на стария диван съзря
едно момиче, сгушило две кукли
и своето добро мече.
НОЩ КРАЙ МОРЕТО
В тиха нощ край морето аз стоя печална,
а водата кристална нежна песен шепти.
И над мене звездите галят ме с топла ръка.
Вятър свири в косите, носи солена тъга.
Месецът гледа отгоре и идва при мене нощта.
Така двамата – рамо до рамо
сме заедно, ръка за ръка.
СТУД
Студено ми е...
Аз изгубих последното си въгленче в нощта!
Студено ми е...изгубих младостта, макар че идва пролет.
Студено ми е...Аз искам да ме прегърне радостта!
Искам, искам топлина.
Нали не ще умра от студ в нощта!
У ДОМА
Аз се скитах из морето на живота
в малка лодка с бели платна.
Но приближавайки смъртната голгота,
аз отново се връщам у дома.
У дома. У дома.
Колко мило звучат тези думи
и сърцето ми шепне: „Прости ми!”
Аз се връщам под смълчаната стряха
на старата къща с открехната врата.
Тук в двора, дето птичките пяха
и детството изчезна с радостта.
Дълго плувах из морето на живота,
като чайка младостта отлетя
и сега прибирам се обрулена, горка,
с бял мъх ме посипа старостта.
У дома! Ах, как обичам да се връщам у дома!
ЖИТЕЙСКИ РИМИ
/Монолог на едно сърце/
У някой е тъмно, у някой пък свети.
У някой празнуват и хвърлят конфети.
Някой е весел, други са тъжни,
но всички еднакво да крият са длъжни.
Някой заплаква, друг пък се смее –
ето така във света се живее.
На всеки животът се смее и плаче,
на всеки животът дарява удачи.
На всеки животът поднася провали.
Със всеки се гаври – и теб не пожали.
Че защо? Със какво си заслужило!
Злото от света не си прокудило,
лошите неща не си премахнало –
като всяко цвете си повяхнало.
Някой заспива, друг се събужда,
минала вяра на теб ти е чужда.
Нови надежди и спомени стари –
и тебе жестоко светът те удари.
СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ
Защо не ме докоснеш, слънчев лъч,
от Бога и от времето изпратен?
Или не искаш ти да съгрешиш
в мига съдбовен, неповратен!
Защото мислех по-различно,
нима ще ме накажеш?
Защото отговаряш пред света,
нима греховна ще ме смажеш?
Защо не ме докоснеш слънчев лъч –
за праведност те моля аз.
В ПРЕИЗПОДНЯТА
Там няма идоли.
Катран в душите ври.
В пространството
разпръскват се искри.
Бучи. Гърми. Стенания. И вик.
В миг всичко секва.
Но после почва пак.
Зловещи думи.
Неискрени усмивки.
Доноси и клевети.
И слънцето черно
с болка гори.
ОКОВИ НА ВРЕМЕТО
Аз ще счупя оковите на времето
и с вик ще вляза в безкрайността,
ще разруша онези мними идоли,
пред които се кланя света.
Аз ще счупя оковите на времето,
ще предизвикам дръзко смъртта,
тя ще излезе да види,
че стои лице в лице с Вечността.
Аз ще счупя тези окови на времето,
които здраво ме стягат сега –
по-късно, по-късно, когато има
много сили моята окована,
но будна душа.
СТРАХ
Страхът изсмуква мойте сили,
но животът си иска своето – тялото иска храна,
душата иска обич.
Всички искат от мен – а в замяна не дават нищо.
Страхът е взел и техните сили.
Страхът властва. Всеки се плаши.
Няма ангели. Няма дяволи. Само страх..
Всеки мълчи.
Не! Имам сили! Имам смелост!
Блъскам вратата. Отивам при хората.
Протягам ръце...
ГУЛЯЙ
Една чаша бяло вино
за една сълза –
нека пиеме до дъно
заради Христа.
Една чаша бяло вино
за една усмивка,
за една любов,
нека пиеме до дъно
утре ден е нов.
Една чаша бяло вино
за една душа -
хайде, пийте я до дъно -
май ви достраша...
КРЪГОВРАТ
Дните, годините, тъй отминават –
едни си отиват, други остават...
при мене, при тебе, при наши приятели,
всички ги пазим, нали сме мечтатели.
Спомени стари, спомени чужди
в кръг обикалят – дали са ни нужни?
Мен отминават, при тебе остават,
после те и двамата забравят,
после отново при мен се завръщат,
прашни от пътя, завръщат се в къщи.
МОЛБА
Младостта ми просто ме влудява -
имам душа и крила,
но как да летя!
Всеки, който е млад
е поучаван, наставляван,
спиран от закони и канони,
от благоприличия и величия.
Не, не искам аз да се прекланям
пред поучения и наставления
пред авторитети и остарели мъдрости,
пред никого, за нищо на света
не искам аз да се прекланям!
Оставете ме! Искам да летя!
ИСТИНА В СТАРОТО ПОВЕРИЕ
Бях чувала, че всеки човек си има звезда.
И всеки умира, изгасне ли тя.
Ала всеки ден падат звезди
и всеки ден много нови се раждат.
Но гаснат звездите...и хората с тях –
превръщат се лека-полека на прах.
Какво ще остане след милиони години,
ако изтлеят просторите сини
и в тях остане едничка звезда?
Ами, ако се отрони и тя...
СРЕДНОЩЕН ТОСТ
Да пиеме за нас и за живота
и за съдбата, дето ни събра.
Да пиеме за всичко с днешна дата,
че утре може и да няма за кога.
Да пиеме за настоящето, такова,
каквото ни е подарено от света,
че всичко това, що беше вчера
е вече спомен, може би мечта.
Но ний живеем не с мечта и спомен,
живеем само с реалността...
И все пак – и по глътка за тогава,
когато някога беше сега!
И все пак – и по глътка за тогава,
когато някога ще бъде сега!
ВРЕМЕ
Докоснах те.
Опари ме с пламтящите си устни, Време.
Докоснах те.
Измръзнах от студените ти длани, Време.
Въпросът е, че се докоснах с Времето.
А Времето дарява със безсмъртие.
СЪРЦЕ
Гнездо на змии
и гнездо на птици.
Казан с катран
или съд със светена вода.
Дом на слепец
или пък храм на жрици.
Отявлен егоист,
раздаващ се изцяло на света.