Съблечена душа

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Христина Маджарова от Елхово

Здравейте! Отдавна възнамерявам да Ви пиша и най-накря се престраших. Казвам се Христина Маджарова, на 21 години съм, от град Елхово, област Ямбол. Завърших математическата гимназия в родното си градче, а сега съм студентка по право, трети курс в УНСС. От три години живея в София и посвещавам свободното си време на поезията. Публикувам творбите си в интернет, писала съм кратки статии за вестници. Изпращам няколко авторски стихотворения и портретни снимки. Ще се радвам, ако ги прочета от страниците на любимия ми вестник.

А силните не могат да обичат

"А силните не могат да обичат"
Наивно, твърде глупаво звучиш.
Една душа когато се съблича,
нима ще можеш да я нараниш?
Усетиш ли невинността й плаха,
ще затрепериш, покосен от студ.
И ще заплачеш-никога не плакал.
Но днес ще си различен. Сякаш друг.
И ще поискаш просто да прегърнеш
красивата й чиста голота,
която тъй дълбоко е покълнала
във дебрите на твоята душа.
Една душа пред тебе се съблича.
Нима ще можеш да ме нараниш?
Обичай ме. Обичай ме. Обичай ме.
Най-смел тогава ще си ти.

АКО РЕШИШ

Очите ти. Безбожно сини.
Божествена прелюдия. За грях.
И твоето проклето име
в сърцето си дълбоко издълбах.
Навярно някаква молитва
останала криворазбрана.
Или неволно е залитнала,
превръщайки се в жива рана.
До днес те нося. Като клетва.
Какво като така тежиш.
И покорявам ти се. Жертвено.
Обичай ме. Ако решиш.

БЕЗ ГРИМ

Какво ли струва твоят мъжки свят
без нежната усмивка? Все се питам.
Дори да си успял, красив, богат,
без нея ще си просто скитник.
Без нея необятните простори
ще ти изглеждат малки небеса.
Дори случайността ще е престорена,
изгубиш ли я, тръгне ли си тя.
Превръщаща във чудо всеки делник,
творяща със усмивки доброта,
обичай я, като че за последно
си влюбен във богиня, не в жена.
Обичай я, когато й е тежко.
Когато радва се. Или скърби.
Когато с дързостта си прави грешки,
когато страшно силно я боли.
И като за последно я целувай-
светът е тъй непредвидим.
Когато няма време за преструване,
свалили маските, да помълчим.
И осъзнали, че е нужно
един до друг да повървим,
във тази вечер теменужена
да бъдем истински. Без грим.

ДА БЪДЕШ ВТОРА

Сънувах дъжд. И някакво предчувствие
неволно връхлетя ме в унес леден.
Усетих, чужди бяха устните,
които ще целуна за последно.
И знаех, топлината беше чужда.
А грееше до голото ми рамо!
Една лъжа, която се събужда,
не е сама. За нея трябват двама.
Една измислица, в която си повярвал,
е гола и прозрачна тишина.
И някога едва ли ще потрябвам.
Последно те целувам. Ще вървя.
И някакво предчувствие за есен
безсрамно моя свят ще завладее.
Умирам ли? Не знам дори къде съм,
но предпочитам да не оцелея.
* * *
Сънувам дъжд. И безутешно плача
от мъка по убитите си чувства.
Усещам, сякаш шепне здрача-
да бъдеш втора е изкуство.

И всеки път се влюбвам във морето

И всеки път се влюбвам във морето,
не свикнах със гласа му от коприна.
И по-пияна от най-лудите поети,
безсрамно топлината му ще взимам.
Безсрамно от стиха му ще отпивам,
потънала в летящто безвремие.
А ти прошепвай колко съм красива,
родена от безкрая на поемите.
И ми разказвай вятърните тайни,
които със морето си споделял.
По топлите очи ще ме познаеш-
единствена. До крайност. И обсебване.
И всеки път се влюбвам във морето,
не свикнах със дъха му от коприна.
От обичта ти нестинарски ще засветя.
Ще бъда твоя. Нека да ме имаш.

МОЯТ ХАМЛЕТ

Моят Хамлет си сваля костюма
и успешно излиза от роля.
Ще говори. С вкуса. И с парфюма.
И с ръцете ми. Галещо голи.
И забравил за всяка пиеса,
позахвърлил сценария важен,
ще открие набързо къде съм-
зад кулисите, да ми покаже
своя най-фантастичен спектакъл,
който той със любов режисира.
А Офелия, горестно плакала,
май започва почти да умира.
В този най-фантастичен спектакъл,
който той със любов режисира,
а дъждът замъглява стъклата,
сякаш времето приказно спира.
* * *
Моят Хамлет до лудост целува.
Моят Хамлет безумно обича.
Ти не вярваше, че съществува
Хамлет, влюбен в нормално момиче.

НЕСЕБЪР

Още отекват песни на гларуси,
думи на влюбени нежни делфини.
Бяхме наивно-невинни, признавам си.
Бяхме деца, устремени към синьото.
Цялото слънце във шепи събирахме.
Несебър топеше се в летните нощи.
Август се раждаше, юли умираше
в битка за своето топло надмощие.
Вярваш ли още в легендите морски,
в които участвахме-дръзки и смели?
Морето, шумът му, звездите му... помниш ли?
Обичахме лятото с души закопнели
по дивото, лудо, младежкото щастие,
което с усмивки ни носи морето,
преливащо вятърно в огнени страсти,
а август копринено-влюбено свети.
И пак се завръщам. Несебър е същият.
Отпивам от синьото лято с наслада.
По-силно от топлия август прегръщай ме.
И зная, ще бъдем завинаги млади.

ОТВЪД ЕСЕНТА

И днес-като вчера. И като утре
тролеят е пълен само с тъга.
И аз-като вчера. Отчаяно лутам се.
И пак-като вчера се сливам с дъжда.

Във мрачния град самотните хора
са слепи и глухи. И вечно забързани.
И всеки лети. И шумно говори.
Дори булевардът разплакано зъзне.

И днес-като вчера. Потъвам в мъглата.
И търся се-в облак от сенки и дим.
Единствено в мене кънти тишината.
И страшно пронизва. И хищно пълзи.

А голи дървета красиво мечтаят,
наивно унесени. Отвъд есента.
Със голите клони вълшебства чертаят
И вярват, че светъл ще бъде света.

Но вярата в мене отдавна утихна.
Но вярата в мене нелепо изтля.
Отдавна изгаснаха моите усмивки.
Нелепо изгаснах. Отвъд есента.

РИТЪМ

Не слушах джаз, но днес се забавлявах.
А ритъмът, обсебил този клуб,
крещеше ми, че трябва да забравя
смеха ти. Допира ти-парещ, луд.
Крещеше ми, че трябва да опитам
без теб да бъда по-щастлива.
Какъв безочлив, нагъл ритъм,
желаещ да събуди страсти диви.
И някак си отказах да го следвам...
Дори почувствах силен срам.
Но моето погубващо обсебване
за миг не позволи да те предам!
И вероятно шеметно разочаровах
аз този ритъм-страшно подивял.
И се изплъзнах. Сред танцуващите хора.
И вече никога не го видях.
Навярно ме е търсил още дълго,
а аз си тръгнах, бягайки от срам,
че ти-в мъглите и във тъмното,
очакваш ме, безбожно сам.
И ето-идвам. Изморена.
Усмихвам се виновно. Само ти
си моя болка, вик, обсебване.
А този ритъм... Нека ми прости!

САМО ОГЛЕДАЛО

Открий се в стъклените ми очи.
От плът. От болки. От реалност.
Във кварцовия свят се потърси
сред купища убити идеали,
сред дремещо-угасващи слънца,
които през нощта са сенки бели.
Познай се сред безцветните лица,
забравили отдавна що е смелост.
И намери се-в демонската цялост,
застинала в премръзнало стъкло.
Останал без душа. Нещастно тяло,
Обречено да бъде все само.
* * *
Поглеждаш се. И тръгваш със усмивка
да дириш ново липсващо начало.
Със твоите отражения съм свикнала.
Нали съм само... само огледало

СИЛНИТЕ ЖЕНИ

Не се плаши от силните жени,
от тяхната достойна непокорност,
от скритите им бисерни сълзи.
Те няма да заплачат. Те са горди.
Не ги преследвай в тъмния мираж,
когато с тайнствената нощ се сливат.
И бавно тръгват си-без сбогом, без багаж.
Прекрасни са, когато си отиват.
Погледай ги, а после помълчи.
Те няма да се върнат. Непреклонни.
С отчаяно безумство се моли
отново да ги срещнеш. В някой спомен.
А после пий-за силните жени,
решили да си тръгнат със достойнство.
Знам, тежко е. Убийствено боли,
когато няма кой да те прегърне,
когато се прощаваш със сърце,
туптящо до сърцето ти до вчера.
Обичай я, когато е до теб!
По-дива обич няма да намериш.

ТАКАВА СЕ РОДИХ

Такава се родих-наивнобяла,
сред февруарска лунна суматоха.
Под звуците на влюбени рояли
орисница добра ме омагьоса.
И като в приказките детски ми предрече
да бъда ручей. И любов да бликам.
Но добротата може би ви пречи?
Нима забравили сте да обичате?
Ужасно е. И тъжно е. Простете.
Но своята душа ще пазя чиста.
Сред хищни плевели да бъдеш цвете
признавам, че е трудничко наистина.
Признавам си, че трудно е да дишаш,
когато ти отнемат и простора.
Обстрелвайки с омраза всички стихове,
дали забравили сте, че сте хора?
С безочие си грабехте от мене.
А цялата си топлина бих дала.
И няма кой душата ми да вземе.
Такава се родих. Наивнобяла.

ЧЕРВИЛОТО

Червилото умее да говори
и сякаш замъглява твоя ум.
Целунеш ли веднъж, ще се повториш.
Опияняващият ми парфюм
до края на света ще те преследва.
До края на нощта ме опознай.
Разтърсен от магнитното обсебване,
Целувай ме! Целувай до безкрай!
А после... влюбено безвремие.
И някакви объркани представи.
Заспиват миговете, кротко дремещи.
Единствено вкусът остава.
А моето загадъчно червило
по тебе е оставило следи,
които нищо няма да изтрие.
И нищо няма да ме заличи.
И чак до края на мечтите,
ти да целуваш не преставай!
Обичай ме! Свирепо ме обичай!
И аз единствена до теб оставам!

ЩЕ МЕ ПОЗНАЕШ ПО УСТНИТЕ

Ще ме познаеш по устните.
Точно тях си сънувал.
Неспокойни предчувствия
шепнат ти, че си струвам
всички тежки безсъници,
всички горестни клетви.
Страшно пеят куршумите,
а сърцето е жертва.
И е късно за прошка,
за сълзи няма време.
От очите ти нощем
бликат чудни поеми.
И сияят във тъмното,
и умират по светло.
Разстояния бързащи,
мигове непресметнати.
Тази нощ е изкуство.
Стих, по-нежен от цвете.
Разпозна ме. По устните.
Твоят стих съм, поете!