Без прекъсване

Клуб „Вдъхновение“ представя творчеството на Силвия Милева от Варна

Родена съм в най-големия и красив град на Черно море – Варна. Още от ученическите си години бях пленена от поезията, четях нашите поети и пишех много стихотворения на всякаква тема. Не съм прекъсвала да пиша и до днес. Публикувала съм мои стихове в повече от 15 вестника. Участвала съм в стихосбирки като „Листопад на спомените“ – изд. „Колор принт“ – гр. Варна, и антологии с автори от цялата страна – „Морето и чайките“ (2009 г.), „Песните на морето“ (2010 г.), „Сияния“ (2011 г.), „Изгряващи звезди“ (2012 г.), изд. „Онкъл“ – гр. Варна. Последното ми участие бе в „Светоусещане“ (2013 г.), изд. „Пропелер“ – гр. София, с 66 автори. В моето творчество са намерили отражение патриотични стихове за нашето славно историческо минало, за природата, за живота и любовта и винаги съм смятала, че за всеки читател има по нещо, тъй като пиша за хора от всички възрасти и за всичко, което би ни развълнувало. В много от тях има за моята същност и моите възгледи, така че да говоря повече за себе си би било излишно. Представям ви една малка част от моята поезия и дано спечеля повече почитатели!

ЗОРНИЦА

Родена съм под слънчевия взор,
зорница съм от звездната плеяда,
аз дирижирам ангелския хор
и искрено тъжа, щом някой страда.

Събирам вечно пчелния рояк,
защото душата ми е райски кът.
Намирам светлина в гъстия мрак,
защото търся праволинеен път.

Като покълващите семена
след себе си оставям топла диря.
Бих яздила до смърт без стремена
да дам вода и хляб през сто баира.

С пиетет държа на истината,
безгранично смела като океан
и над всичко поставям чувствата.
В живота най-лошото е да си сам.

Обичам ви, приятели добри,
като птици сте волни и тревожни!
Без вас сърцето ми не ще тупти.
На таз земя сме всички свидни рожби.

ЕСЕННА НЕГА

Аз знам, че ме обичаш, но защо,
за кой ли път въпроса си задавам,
защото съм от друго естество,
или пък с капризи не ти дотягам,

защото съм усмихната дъга,
притихнала лоза пред буйно вино ...
Повярвай, аз съм есенна нега,
на мене ми е нужно силно рамо.

Понякога съм мъдра и добра,
като затишие пред силна буря
и твърде често с птиците летя,
с един замах и ветровете будя.

Не ме сравнявай с тихата вода,
не знаеш как повлича надълбоко,
не съм случайна някаква искра,
изгаряща понякога жестоко.

Сърцето ми не крие злоба, мъст,
душата ми е нежна и лирична.
Аз търся своя бряг след дълъг път,
обичай ме, защото съм различна!

УТРО

Нощта от яд, че тръгва, се стопи
и слънцето седефено изгрява.
Прогонен, с ранобудните петли
полека лека месецът изтлява.

Зората дава сили изведнъж,
дървета се прегръщат в мощен сенник
и молят се ведно за топъл дъжд.
Разлиства вятър сутрешния вестник.

И аромата на кафе и дим
изпълва улици и булеварди
и някакъв квартален весел мим
с усмивка поздравява стари, млади.

Забързан е градът. Бръмчат коли.
И утро е в живота ни чудесен.
От лоша дума щом те заболи,
изпей за обичта прекрасна песен.

А може би пък чудо става с мен,
когато слънцето с любов изгрява,
ти помисли за утрешния ден,
доброто никога не се забравя.

ДОБРИЯТ ДЕН

Безследно утрото се изпари,
Разведели се и в раван потегли.
Денят след сън с усмивка ни дари,
пропъждайки мъглите непрогледни.

Градът е бодър, отпочинал, свеж,
като пчелин нестихващо гъмжило.
Помита ни улисан бърз кипеж.
В поздрав кима небесното светило.

Щурци и птици се развихрят в бенд.
Танцуват пъстроцветни пеперуди.
Наистина добър е всеки ден
и лек ще бъде, щом човек се труди.

Виж, гълъб до гълъбица лети
и после влюбен гука й наперен.
Любовна мъка щом те връхлети,
тъгата сподели с приятел верен.

Напразно деня не пропилявай!
Твърде кратък е в живота ни нелош.
Грешките на другите прощавай!
Бързо идва тъмната безпътна нощ.

В РАЗГАРА НА НОЩТА

Щом падне нощ над плажа, над къщите, морето
и с прилепови стъпки размаха зъл камшик
над деня – останал сляп и с болка на сърцето
прибира своя слънчев следзалезен език.

Луната сиво-руса като шивачка стара
от облаците сини шушляци скроява.
И сякаш в небосвода ветрецът кораб кара,
звезди като дечица в люлка приютява.

По улици, градини, прозорци и дворове
поглъща ни тъмата в окото на нощта
и лампи като живи на електрични стълбове
примигат и раздават оскъдна светлина.

Аз виждам как угасват един след друг етажи,
потънал в тишината заспива и градът
и голите дървета остават будни стражи –
единствени и бледни по уличния път.

Тогава в тъмнината през вой и птичи крясък,
през прилепови сенки, в разгара на нощта,
аз знам при мен ще дойдеш смутен, задъхан, дързък
с ръце, тела и устни да срещнем любовта.

ЛУНЕН П ЙЗАЖ

Над стара Варна – морската звезда
нощта разкрива своите вълшебства,
засенчвайки сърцето на града.
Изящната луна на път проблесва.

А ликът й – медена пендара
се търкаля из морето като пул
от бриз – весел трубадур с китара,
пеещ, плачещ дето кой не го е чул.

Заспиват къщи, няма светлина,
фенерите на верен страж остават
и само будни смугли казина
в среднощни сенки смехове долавят.

Разкошна и ефирна морска нощ
докосва влюбените в тъмнината,
поел към звездния небесен кош
разцепва някой гларус тишината.

Вълшебствата се случват през нощта,
морето пясъчния бряг прегръща,
дори когато гасне любовта
пейзажът лунен чувствата възвръща.

ВЪЛНАТА

На хоризонта ясен и спокоен
бисерна дори когато има сняг,
и влюбена във вятър вихрогонен
лети вълната до пясъчния бряг.

С ириси запечатали небето,
в дантели цяла от седеф и пяна,
нежно разперила криле в морето
и вечно млада в слънчева премяна

тя, целуната от вятъра блести.
От месечина позлатена нощем
засиява с огърлица от звезди
и зашумява плясъка и мощен.

И вятърът харесваше вълната,
по гребена и прокарваше ръка,
но той флиртува с птиците, с листата,
с цветята и даже с буйната река.

През ден, през два, лудеещ от пиянство
разпиля реколтата, прахосник стар
и завъртял въздушното пространство,
разнесе воня и прах като клошар.

Най-красивата, най-чувствена вълна
с планктоно-водораслени коси,
по-бистра, по-чиста даже от сълза
не съумя вятъра да укроти.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ВЛЮБЕНИ

Те неразцъфнали са като рози
и още не познават този свят
събуждащи симпатия, възторзи
двама влюбени във утринта вървят.

Във синевата като птици бели
с опиянени радостни лица
върху пътеката си обща са поели
двете окрилени от любовта сърца.

И от звездите светли са по-ясни,
по-трепетни от тях на своя свод,
а любовта в очите им прекрасни
си мислят – ще ги следва цял живот.

И като две брезички белокори,
преплели нежността един във друг,
мечтаят те под лунните простори,
разбират се с очи без глас и звук.

За обичта – разхапан райски плод,
за споделената любов е моят стих,
за щастието в моя млад живот
с вас светлите си строфи споделих.

ЗИМНО ПРОБУЖДАНЕ

Фъртуна като снежна балерина
върти се в сложен пирует навън,
земята цяла в ледена коприна
тъжи под бяло слънце в полусън.

Снежинки същи бели пеперуди
целуват ни преди да се стопят
и нови пак забързани и луди
незнайно как безмълвно се роят.

Градът потръпва мразовит и зимен,
във възел мерят сили ветрове,
разчувства ме пейзажът чист и дивен,
катарзисно прописвам стихове.

И нека не звучи съвсем нескромно,
щастлива съм с отрудено лице,
отминало е лятото любовно,
но сгрява ме в студа едно сърце.

Посивяла е от сняг косата ми.
Мъглив и в скреж пристъпва пак денят
и пробужда зимата душата ми
по-мъдра с нея да се разделя.

ПРОЛЕТНО ДОКОСВАНЕ

Вълшебен вятър ме докосва нежно,
дървета – феи сменят си цвета
и виждам как кокиче белоснежно
съвсем само разбило е леда.

Унася ме зефирът лек, чудесен
и в тази свежест щъркелът е бард,
събрал поезия и слънце в песен
треви и птици, цъфналия град.

С усмивката на Феб зелени листи
разпъпват като първата любов
и вишнев цвят с ухайни тънки фусти
ще върже плод в деня лъчист и нов.

Прекрасна и омайна пролет вън е.
Какъв приятен ведър топъл ден!
И слънчев лъч в очите детски скрит е,
донесъл капка радост и за мен.

Отмина вече времето студено,
пчелите пак ще правят пити мед,
а ние с бялото кокиче смело
ще доразбием северния лед.

КОСМОС

Звездите заблестяват като люлка –
кордон светулки в тъмнолилав свод,
а вятърът – скрибуцаща цигулка,
просвирва тъжен някакъв акорд.

Неоновата нощ с ръце изкусни
забулва архаичното небе
и грабват ме прозрения нечути
за други паралелни светове.

Загледана в бездушното пространство
на галактическия млечен път
и в облаците – скитници от странство,
осмислям земния живот и смърт.

Една луна всред звезден купол ярък
мистично засиява над света.
Оставащото време е подарък,
катарзис на душата – любовта.

ПОЕЗИЯ

Дълго чаках музата красива
и търсих подобен на Колхида бряг
когато тя – любов, магия жива,
отключи в сърцето ми божествен праг.

Буря, лавина, вятър и лава
крепко се сляха в моя беден живот
не за богатство и не за слава,
а като зачатие, слънце и плод.

Поезията – дарът чудесен,
извор душевен на радост и вопъл,
ангелско слово, прелестна песен
събуди в мен свише чувства и мисъл.

Петя, Яворов, Фотев, Багряна
поведоха ме по звездна пътека
с птичи трели от строфи тъкана
и тежката участ стана по-лека.

Обикнах поетите, езика
и открих вълшебство скрито в книгите,
в дланта ми цялата галактика
потръпна и ще искри в годините.

БУЛЧИНО ХОРО

Мънисто светна в булчиния тюл
и гайдата провлечено изписка,
до булото в сребро и лъскав гюл
кумът шампанско в чашите разплиска.

Наздравици, тържествени слова,
а аз с оркестъра – самотна птица.
За миг не съм помисляла това,
ти да си младоженец, аз – певица.

Сватбата бе пищна и богата,
да се опише не можеше с перо.
Скрила в себе си горчивината,
поведох с дайрето булчино хоро.

И задрънчаха в мойта длан слънца,
запяха в ритъм малките звънчета,
а по стените сенки – колелца
танцуваха под звучните чукчета.

Ти бе ням и глух, загърбил свата,
френетичен поглед в мене приковал,
а булката с тиха жал, горката
невинно триеше горестна сълза.

В миг зарязах звънките китари,
за да поплача на воля у дома,
да забравя чувствата ни стари
и с дайрето си останах пак сама.

МАРТИНА

Като оникси на светлината блестят
очите ти ведри с цвят на маслина
и ветрове листопадни сякаш шептят:
„Щастлива бъди, Мартина!“.

С усмивка ти айсберги би разтопила,
макар че детството твое премина,
ти пак амазонка си дива и мила,
цъфнало цвете, Мартина.

На теб слънцето праща горещи стрели,
като кошута си снажна и фина,
а гласът ти пробужда на славей трели,
той пее за теб, Мартина.

Да те зърне Нептун се надига от пир,
за грациозна те взел раковина
и русалки изящни от морската шир
зоват: „Обичай, Мартина!“.

Ти – най-светло мънисто всред лунния низ,
ангел сияен в коси с детелина!
Пътеводна звезда от небесната вис
ти носи любов, Мартина.

ПЛЕТАЧКИ НА ДАНТЕЛИ

Почти през цялата година
на стари маси в Морската градина
госпожи твърде остарели
продават брюкселски дантели.

Със пръсти от артрит надути
плетат покривките прочути,
от синджири всякакви розетки
и нежни рози в редки плетки.

А чужденци наперени и горди
под звуците на просяшки акорди
разглеждат сложните фланели,
почти изцяло от дантели.

Високомерни хора подминават,
но с трайни спомени остават
за старите женици обеднели –
плетачките на брюкселски дантели.