Ровя земята, мамо

Публикувана: 28.10.2013, 09:57 6183 Автор: БД Онлайн

Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Първолета Маджарска от Перник

Родена съм на 4 август 1955 г. в град Радомир. Завършила съм българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт - Дупница. Бях учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила съм като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес", "Зона Перник". Бях кореспондент на в. "Струма". От 1997 г. съм уредник в Художествена галерия - Перник.

Автор съм на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" /1997/, "Живей сега" /2001/, "Детето плаче като Бог" /2006/,"Ще се видим в Рая" /2008/ и основен съставител на антологиите „Галерия към слънцето" /80 стихотворения и поеми за Перник/ и "Духът, който ни сродява" /2009/.

Основател и главен редактор съм на алманах-списание „Културна палитра" за литература, изкуство и креативност /2012/. Мои стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.

ТАМ, КЪДЕТО КИЛНАТИТЕ КРЪСТОВЕ

ТАМ, КЪДЕТО КИЛНАТИТЕ КРЪСТОВЕ,
избухват в бурени и зад бодливи храсти,
е оглушалата и разрушена църквица
с разбита порта и език изтръгнат
/поругана в тъмното от антихристи
за 30 жалки, изпотени сребърника/.

Там, където се четат имената на повече хора,
отколкото са живите във селото,
е спряла луната и от кандилото й капе восък.
Там е корабът със дървени каюти,
хвърлил котва най-високо до небето -
затлачен, грохнал върху билото на хълма.

Понякога от градовете идват пътници очаквани
и без билет се качват на тревясалата палуба.
Зачитат насълзени дървени и бели кръстове
и те самите - разкривени и помръкнали,
се щурат като черни свити гарвани ,
и вой до Бога извисяват оплаквачки...

В такива мигове земята се размърдва.
Полети с вино, скелетите глухо скърцат
до занемялата и ослепяла църквица
със бели флагчета на некролози,
размахани от китката на вятъра
за помирение със победителите ...

ЕДИН МЪДРЕЦ

Един мъдрец сам може да си е компания,
особено, когато е поет - на Господа любимец.
Тогава всеки миг със себе си е жива рана,
и всяка дума е поръсена на водосвет, за всинца.

В живота си е сетна дупка на кавала -
със нея вятър вие или тихо свири.
Не е на прием в светла тронна зала.
По митинги не вика и не вдига гири.

В живота той е нечий верен бодигард.
Подсмърча в бедност, духа постна каша.
Дали е в село или в гетото на своя град -
с клошарите приятел е и с тях върви на паша.

Не се подмазва, не лустросва богаташите.
Не черпи хората на власт и все си пати.
Не е от тях, върви със нас, със нашите,
които с вятъра гнезда и клони клатят.

Със празен джоб и скъсани подметки
той е с душа на кралска горда пеперуда.
Лети със птиците, не прави сметки.
И смятат го за луд. Щастлив от лудост!

МАМО

Ровя земята, мамо.
Със зъби и нокти я ровя.
Драскам пазвата й буренясала
и вкочанена,
нищя корените
и разравям,
но напразно.

Искам да те върна, мамо.
Дъх да вдъхна в онемялата уста,
и слово...
Няма си, мълчиш
от снимката, оплюта от мухи,
впримчена на вечността в оковите.

Искам да те върна, мамо,
все повече и повече,
все повече и повече...
Като слънце,
като въздух и кръст.
Като благословия.

Как си ми нужна, майчице любима.
Като трохичка, като порест въздух...
Като чаша издоено мляко -
прясно и уханно.
Като току-що снесено яйце -
топло и обло, грабнато от полога.

Ровя земята, мамо,
със зъби и нокти я ровя.
Как си ми нужна днес.
Корени, вплели окови,
дърпат ръцете ти,
впринчват езика отново.
Ше те изровя аз.
Някой ден ще те изровя
и ще се гушна във скута ти,
ще се заровя.
Мамо.

ПОДОБНО БОГ

Подобно бог всеблаг и вездесъщ е дядо.
Чуй, песента му лепне по небцето на небето,
което къщата с комина е окадило,
оставило е само лампата-луна да свети.

Завил се е под ямурлука да подремне,
прилича ми на купест вълнен облак.
До него баба с плетка е приседнала
да пази сянка, жар да го не ковне.

А стадото е пръснато наоколо,
направо вредом се е попиляло.
Ще го подгони кучето му - вятърът,
ще го обгърне - в сянка се е свряло.

Сребрее мляко, шупнали ведрата -
кръстосват вкупом Млечния си път.
И там са баба, дядо, светлината -
доят звездите в райския си кът.

НЕ МОЖЕ, ЕЙ ТАКА, ДА СЕ ИЗТРИЕШ

НЕ МОЖЕ, ЕЙ ТАКА, ДА СЕ ИЗТРИЕШ
от лицето на земята,
овесил дъха си на остър облак.
Не може да се потопиш в всемира
и като звезден прах
от вятър да се разпилееш.
Ти си нужен, ти си още нужен,
като гнездо от светлина,
кацнало в клоните на ябълката.
Не може да зарежеш всичко,
без да се сбогуваш
с цветята и дърветата,
с приятелите и децата,
куцукайки едва на пътя,
препълнен със мълчание.
Не можеш, ей така, да си отидеш,
без близките да си благословил
и главата на слънчогледа.
Не можеш от земята да изчезнеш
със сетни сили,
сграбчил опашката на комета,
защото си земя, покрита със земя,
и дух, който във живите живее.

КОШУЛЯТА НА БАБА СЕ СКИТА КАТО МОКЪР ЛЕБЕД

Кошулята на баба се скита като мокър лебед.
Събуждам се. И утрото от ангели е побеляло.
А вятърът вилнее през вратите непотребен,
започна с пантите да ръкопляска вяло.

От мислите изгоних орляк мухи нелесни.
Изтрих с ръкава миглите, съня си да избърша.
Прогонвам пеперуда нощна с вчерашния вестник.
Поклащат се припряно дрехите, почти изсъхнали.

Душите прашни смитам, от пътища прииждали.
Отворен е прозорецът - кошулята кенарена се вее.
Днес слънцето ще дойде във къщата на свиждане -
инжекции ще бие, като деца ще прихнем да се смеем.

ЩЕ СЕ НАПИЯ

Ще се напия, знам, ще се напия
с мелнишко вино или със ракия,
като казак или като месия,
но от любов, с мерак ще се напия.

И чашите ще хвърлям, и ще чупя.
Всяка изпита глътка ще е купена.
Ще се напия, знам, ще се напия.
Поли ще вдигам в танц като фурия,
дорде стъкла не парнат ходилата,
не насекат с камите си душата.
Тогаз ще стихна, като вълк ще вия,
ще псувам тази земна проклетия...

И пак ще пия, пак ще се напия
с мелнишко вино или със ракия.
Ще пея и ще пия, ще се „сбия",
но от любов, защото съм стихия.

ХАЙКУ

Падаща звезда
одраска езерото
по окото.

Дъждовна риза
облак пак съблича.
Скъсани копчета.

Набучвах
пеперуди в хербария -
кръстове от карфици.

През стъкълце
поглеждам слънцето
и виждам рая.

Кокичета -
пробили млечни зъбчета.
Драскат.

Като светулки
греят домовете,
в буркан затворени.

Издялкаха хората лодки,
обуща Господни.
Ходеха по водата.

8.
Небето чисти
нощните комини
с паднала птица.

Стърчат печално
кръстовете след Задушница.
Ръкуване с Бога.

10.