Разнопосочен Вавилон

Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Росен Кукушев от София

Росен Кукушев е роден на 16 февруари 1983 г. в Перник. Възпитаник е на Гимназия с преподаване на чужди езици „Симеон Радев" в родния си град, с профил - немски език. След това е завършил последователно магистърска степен по „Международни отношения" в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски" (2007) и магистърска степен по „Арабско общество и култура" във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски" (2009). От месец април 2012 г. е доктор по „Нова и съвременна история" на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения" излезе от печат през месец юли 2012 година. Има публикации в Алманах „Нова българска поезия" 2012 на фондация „Буквите" и бр. 3-4/ 2013 г. на Алманах-списание „Културна палитра"

„Поезията на Росен Кукушев живее на границата на много култури. Но тя не е просто интересно смешение на езици, нехаещ и разнопосочен Вавилон. В неговите стихове ще открием, че между традиционните и съвременните общества не съществува межда, че съвременното съзнание също има своята митологична страна. За наша радост поетичната семантика не обърква и не руши тези култури, а ги обединява в едно интелектуално богатство, заложено дълбоко в недрата на творбите му. В структурален аспект това е именно стилът на Росен Кукушев и този стил не може да се сбърка."

Нели Господинова

ЧЕРВЕНОКОСАТА ЖЕНА

червенокосата жена притежава
особена прелест
особена форма на страст

облизва блажено
върховете на пръсти
полепнали с тънки листа от тютюн
раменете преливат от гъсти къдрици
дяволито преплели върховете си
в хищни езици
луничаво бяло лице
очи хризантемени
усмивка на сфинкс...

червенокосата жена притежава
особена форма на стих
и вкус на нестихваща в устните плът
ледовете топи между длани
протегнати и превръща
в океани разстоянията
между нея и мен
с пръски от фениксов дъжд

прелест която е форма
на страст и на стих...

АЛХИМИЯ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО

за да не отровя с тежестта на дните миговете съкровени
за да не прелея кръв от собствените демони
в сърцата на новите любими
за да не скърша мигом времето
със клечката на вечността от спомени
за да не бъда сянката на себе си във огледалото
надупчено от слънчеви окръжности.

пречиствам болното сърце като съсъд
в шамански ритуал от изтока
или в модерен сън на запада.

(терапията е късче плат забучен
на върха на копието на дон кихот
или забравена троха във джоб
от мъдростта на санчо панса)

прескача хладнокръвно циферблатът
пред всичко видимо и
няма нищо лесно предвидимо

останал сам
- сред въртележката от облаци и заклинания -
човекът има скритото желание да
говори сам на себе си
със себе си
но не и истинска необходимост
да намира отговор -

защото трябва да живее
с ритъма на собствените
чувства
а не - привиквайки
с изкусната мелодия
на само - знанието.

ЗАКОНОМЕРНОСТ

ти мислиш как прокраднал
поглед между думите
и свил мълчанието на кълбо
навивам ловко времето
на плетени къдели

ти чувстваш как в
очакването на нощта или в съня
денят е странен минотавър
а лабиринти - нишките на думите безпрепинателни
с които търся всеки ден спасение

ти виждаш призрачни
отблясъци от мен
в зелените сърца на тишината
които са лъчи от твоя поглед
така добри
и пламенни
невероятни...

аз виждам
чувствам
мисля
но уви - улавям
само къс най-искрена невинност
талант пропит във думите
движението ти - в цветове
които претворяват сцената
като във камера обскура
с енергията на тайни светове... или мелодия жадувана
очакване -
най-леденият и безкраен свод на битието:
в незнанието за себе си едва заспивам
- сред полунощни стихове
и разговори с теб
материята на делника за миг изтривам
а този миг е сякаш повей от случайност
която всяка зле премерена закономерност
с живот и красота след себе си изпълва
... за светлина.

ПАТРИЦИЙ НА ДУХА

патриций на духа
сред жизнерадостната
глъч на плебса
- ти - La principessa -
аристократка на намереното време
(градът е
сив бетонен кит -
в стомаха му:
душите - стръвни в кръвни-
те телца: безстрашни хомонкулуси или
туптящи метастази...)
отдалечена
равно
от непавираната
метафизика на тротоарите
и диалектиката
на отскубнатите
като вени улици
се приближаваш - ти -
най-истинска
La principessa
от танц и
трансцедентен звън
на думи и мълчания
изтриваш
с меката усмивка на смеха
самата същност на деня - обрасъл с корените на
измислени тревоги
или в подножието на забравени наслади

разпаметяваш спомена за този свят
- хербарий кехлибарен с пеперуда -
... и оживява мисълта
от твоето движение зефирно
вдъхновена...

СОНЕТЕН ВЕНЕЦ

ОТДАВАНЕ

Сърцето си докрай ще й отдам.
Преди да съм усетил още нежни тръпки,
вълнението ми - със трели на тимпан
ще следва тихите вълшебни стъпки.

И без понятие в живота за разруха
ще преоткривам в чувствата й своя идеал,
защото нейното присъствие не е оттука -
венецът на изкуството е нейн пиедестал.

Картината от образи е толкова разкошна,
когато тя без думи сякаш заговори
и с блясъка във погледа си премълчи

как времето безсилно е със мантията мощна
на други светове пред мен да се разтвори
и красотата й от този свят да заличи.

КРАСОТА

И красотата й от този свят да заличи
не може полъхът на северния вятър.
Каква магия скрита е в зелените очи
и как мигът на съзерцание е кратък!

Не може този миг да я възвеличи
достатъчно добре в изкусния театър
на промисъл божествен - в топлите лъчи.
Остава в мен усмивката й - нежен отпечатък.

Сънувам как до мен ще приближи
с изящната и непресторена осанка
или с извивката на устните добри,

и винаги с присъствие ще съживи
в душата си последната патрицианка...
Не търся тихо опрощение във нейните очи.

ОПРОЩЕНИЕ

Не търся тихо опрощение във нейните очи,
защото те ми носят най-красивото страдание.
Животът ми като камбана преди съмване мълчи
и моли се за мигове от тяхното познание.

Редовно преподреждам този свят от страхове
в сърцето ми - небрано лозе на тъгите.
Кое е чувството, което утре ще ме изкове
като един непризован в кръга затворен на добрите?

Съдбата на добрия може би е винаги такава -
да бъде малкият, оловният войник,
да крие прах от тъжни светлосенки в самота,

а в джоба си - трохите от хляб на истина корава.
Сред думите и мислите в несръчен стих -
сърцето си докрай ще й отдам...във тишина.

КАКВА ПОЕЗИЯ Е ЖЕНАТА

каква поезия е жената
рано сутрин сред уюта на завивките
в най-нежна паяжина с аромати - разпилени нишки
далеч от дребни мъдрости
от глупави и неразбрани извинения

с микроскопична длан
докосвам нейното красиво петолиние
от слънчевите ласки по гърба
до крехките извивки на сол ключа
под коляното

потъват стиховете в меката й плът
и се разливат
своенравно

КЪМ СЕБЕ СИ

Към себе си пристъпвам в прощъпулник неуверен
и шепа прах от спомени от детството събирам,
а времето пулсира в такт изкуствен и неравноделен.
В пунктир от мигове пространството извира.

Душата - като тъжен и самотен броненосец
навива сенките на купове от остарели ризи:
петната от тъга са моят кух печат от восък,
със който подпечатвам мигове изнизани.

Сърцето ми - зрънце от пепел вулканична
напътва лекомерните прашинки по предметите,
които се събират в ъглите на стаята и на карфичен
връх приличат мислите, събрани от поетите.

Не съм пристъпвал никога така добре обмислено,
размесил сенките, изпълнен с трепетно вълнение
от радостта да бъда себе си - като дърво разлистено
над млечен път преди експлозията на вселената.