Нежен прашец

Клуб "Вдъхновение"представя творчеството на Венцислав Радков от Русе

Казвам се Венцислав Радков и съм член на Съюза на независимите писатели и Съюза на юристите в България. Имам военно и юридическо образование. Зодия Скорпион. Бил съм в Афганистан. Поезията за мен е нежен прашец от пеперудените крилца на любовта, която побеждава всичко, дори и смъртта. Обичам Шекспир и затова в моята поезия се срещат английски сонети. Обичам предизвикателствата и се опитвам да разработвам всякакви теми, дори и международни. 
Написал съм четири стихосбирки „Фантазия на болката" І и ІІ, „Любов и борба" и „Сексамерон". Публикувал съм „Фантазия на болката" І,ІІ. Написал съм няколко текста за песни, от които са „Биле Керацуда" и Марш на Военната полиция. За творчеството ми има рецензии, статии и публикувани стихове във в. „Словото", „Всичко за жената", „Нощен Труд", „Лична драма", „Българска армия", литературен сборник „Темида" ІV, V и списание „Везни". Има рецензия също и в електронната библиотека на БАН.

СОНЕТ № 19

по Рамщайн

Джудже в моята гора си бях,
додето не дойде, Снежанке.
Тогава ме нападна страх
от твойта приказна осанка.
Съдбата с пересто ветрило
замахна и ми прати вятър.
Усмихна се на мене, Mила.
Изгоних зимата в душата.
Броях до три по твоята религия
за здраве, щастие, любов.
Но чувствах, че това не стига.
Момче присвито на кълбо.
От теб започнах да прeмигвам.
Останах със едно око.
 
СОНЕТ № 20
 
Амброзия ми даде и нектар,
но после ме прободе с жило.
Благодаря ти за упойващия дар!
Помисли ли дали си ме убила?!
Призракът на твоите решения
преследва ме на всяка крачка.
За да те спра със много умиление,
пожертвах и последната си пачка.
Но ти не спираш да преследваш.
Живота ми опитваш да градиш.
Високо вдигаш свойта летва.
Повярвай ми, не се сърди!
Не тръгвай никога със клетви,
за да постигнеш своите мечти

СОНЕТ ЗА ЛЮБОВТА
 
по песента Somewhere over the rainbow
на Мери, Гриша, Джули, Ани
                                 
Някъде над всичко лошо
 ще се срещнем аз и ти.
Русите коси ще ти разроша,
както винаги преди.
                            
Някъде над всичко тъмно
аз ще бъда твой любим.
Любовта отново звънна
и ни кара да летим.
                            
Някъде над пъстрата дъга,
приказка ще ти разкажа
за живота и смъртта.
После ще ти бъда стража.
 
Във магичната гора,
пътя има кой да ти покаже.
                                       
Кандахар
09.02.2011 г.
 
АФГАНИСТАНСКИ СОНЕТ

по музика на Ения

Когато камъните проговорят.
Прахта им тихо ще припява.
Сред планините си затворен
в едно със тъжната забрава.
Засвирваш със пустинната си лира
и със пресипналите птички.
Мечтаеш, мислиш, не умираш.
От пепелта възкръсва всичко.
Сънищата са вълшебни и зелени,
а твоята любов е светлосиня.
Недей тъгува ти за мене!
България, децата са светини.
Когато прашен вятърът простене,
ще мине половината година.

01.01.2011 г. - Кандахар

СОНЕТ 15

Ще минат векове, но с тебе ще сме живи.

Тъй, както песента на птиците и тъжната роса.

Тъй, както човешките сълзи солени и горчиви.

Тъй, както плодовете на работната пчела.

Ще свирят във полята силни ветрове.

Дъждът ще мие голите скали.

Луната слънцето ще отзове.

Земята ще потъне във мъгли.

Но ние ще сме живи до безкрая.

Закърмени с човешка топлина.

Господ двама ни извая.

Един до друг подпрели рамена.

Да, ние ще сме живи, зная!

Това е любовта и нейната съдба.

СОНЕТ № 5

Стиховете пламват с другите архиви.
Часовникът не бие с моето сърце.
Ти беше само моя Дива.
Отлитна като духнато перце.
Аз пак ще имам муза своя.
Ще пиша нови стихове.
Свещичка ще запаля в аналоя
за твойте нереални страхове.
Ще искаш прошка и ще се разкаеш.
Не знам ще я получиш ли?! Дали?!
Ще те очаквам в тъжната си стая,
когато почне да вали.
Никой, никога със сигурност не знае,
къде, кога и кой ще приюти.

СОНЕТ № 1

За мен ти беше малка, злобна Фрина.
Красива амфора, но пълна със отровен еликсир.
Измъчваше ме с хитрините си почти година.
Душата ми не се почувства в мир.
За тебе бяха моите копнежи.
За тебе бяха мойте стихове.
Измамен се оплетох в твойте мрежи,
като попаднало в капан зверче.
Не си виновна ти!
Светът те е изваял в свои краски,
за да разбиваш любовта и чуждите мечти,
и на лицето си да носиш лицемерна маска.
А може би донякъде ще ти върви,
но ден ще дойде и за твоите сълзи.

БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР

Работеше от сутринта до първите петли.
Със алабастър мажеше стените.
Не се отчая, нито пък се умори.
Една след друга гаснеха свещите.
Във църквата не пускаше и слънчеви лъчи.
Калфата оставяше на стража до вратите.
Във полумрак прегаряха очи,
додето не изпишеше амвона и стените.
Багри правеше от минерали и цветя.
Рисуваше икони, след икони.
Мъртвобледите светци загледаха със румени лица,
жигосвайки с очи църковните канони.
Рисуваше опиянено до забрава.
Съвестта измъчваше душата.
Той искаше да нарисува Десислава,
пред всичките, най-горе, на стената.
Терзаеше се дни и нощи,
да ли да слуша своето сърце.
И пред олтара молеше Христос и божиите мощи,
да му помогнат с своите ръце.
Накрая се реши, приготви четки и бои.
Избърса потното чело с ръка.
И нея със любов и нежност сътвори,
като звезда-вечерница в нощта.

СТАРАТА КЪЩА

Погребаното куче до стената ти те пази.
Сърцето ти лежи изстинало в домашното огнище.
Изсъхнали цветя притискат се във стара ваза,
а времето и вятърът танцуват и разнищват.

Дъждът оплаква твоите подпори.
Снегът ти шие бели шапки.
Замръзналите думи на стопаните се борят,
за да разкажат всичко до последна капка.

Доброто дреме в паяжини на тавана,
а злото пие тъмнината на мазето.
Ще заздравее ли дълбоката ти рана?
Кога ли ще прогониш тъмнината във полето?

ИЗПОВЕДТА НА САЛИЕРИ
(по филма"Амадеус")

Измъчвам се от завист, като от проказа.
Намразих си ръцете и слуха.
Но благоговея пред екстаза,
обхванал леденото ми сърце, духа.
Молитвите отдавна съм проклинал.
Не вярвам и на себе си дори.
Господ ме отбягна и отмина
и неговите притчи са лъжи.
Готов съм чаша със отрова да изпия,
за да не слушам музиката недостъпна.
Очите ми желаят да убият.
Но чувствам трелите изтръпнал.
В съня си гроба му копая.
Унасям се във неговия Реквием.
Изгонвам го от Ада и от Рая
и се събуждам ужасен.

В СПОМЕНИТЕ

Аз чувствам трепетно вкуса на бледите ти устни.
Желая да се върна пак във вчера.
Да мина тичешком по улиците пусти
и някъде, горейки от любов, да те намеря.
Да седна пак на пейката ни спяща.
Да гледам тъжно стария безлюден кей.
Да слушам песента на корабите в сутринта крещяща
и да усещам хладните милувки на гневливия Борей.
Но ти не идваш никога, и аз си заминавам
в ръка със свойта плаха тишина.
На пейката самотна стиховете си оставям,
да ги прочете избягалата ти душа.
Дали любовта е по-силна от жажда?
Дали си отива, когато скърбиш?
Дали не умира или се ражда,
когато не можеш сърцето си да утешиш.

ФАНТАЗИЯ НА БОЛКАТА

Удавих се във извора и думите пресъхнаха.
Напуканите устни се целуваха с горещи камъни.
Душата ми шептеше името ти и издъхна.
Измислени сме с теб и няма ни.
Там горе сред звездите ще се срещнем.
Ще танцуваме под лунните лъчи.
Слънчевият път ще търсим с свещи.
Слънцето ще се усмихва и ще си мълчи.
Накрая ще намерим звездното си лоно.
Ще си направим земна къща от дърво.
Децата ни трохи на птиците ще ронят
и ще се молят на доброто божество.

СОНЕТ № 13

От устните на любовта не ще избягаш.
Дори да е строшен лъка,
тя тетивата ще обтяга
и ще изпрати сребърна стрела.
Със домино лицето да закриеш.
Душата в лоно да заключи.
Там, вътре в теб, звънче ще бие
и няма пак да се получи.
На помощ времето ще се притича.
В паяжини спомени ще оплете.
Ще хвърли в огъня и ласките, и бича,
но Тя, безсмъртната, не ще умре.
Обичал ли си някога момиче,
тъй както мразиш свойте врагове?!

СХВАТКА

Нощта е капризна.
Звездите треперят.
Аз съм по риза.
Запалвам химери.
Сам съм самичък,
незапомнено трезвен.
Сенки надничат.
Танцуват перверзно.
Просякът в мене
с принца се бори .
Аз съм надменен.
Нека, да спорят.
Кой ще надмогне?
Кой ще надвие?
Яд ме е. Пия
и нещо ме погва.