Бунтът на кокичетата

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Мартин Николов - Atavism

Аз съм Мартин Николов на 25 години, може би по-познат с псевдонима Atavism. Писането на поезия е мое увлечение от пет години. По професия съм психолог и смятам, че това намира израз в творчеството ми. Когато пиша не целя само да изразя себе си, но и да придам една отвореност на написаното за изживяванията на четящия. Много повече се интересувам от това, което хората намират в стиховете ми. Не обичам да съм многословен. Има много красота и в малкото думи и смятам, че е изкуство да провокираш четящия да допълни „празните редове" на едно стихотворение със своите емоции и мисли. За това и моя страст е писането на миниатюри, хайку и разпади на думи, и смисли.

Бунтът на кокичетата

Настъпи по начин нелеп
студената зима на нашето време.
С насилие, смърт и тъга
земята жадно погълна кръвта.
Последва снега и затрупа
живота ни с бреме,
и сякаш всичко се свърши.
Вината смрази паметта.
Спираха да туптят топли сърца.
Душите заспаха една по една.
Останаха малко свободните.
Една шепа от истински живите.
Но те не предадоха онази искра
наречена живот или просто мечта.
Събраха се вкупом, затуптяха сърца,
покълна надежда, стопи се снега.
Ново време настана...
Разцъфна бунтът на кокичетата.

Картина с Бриан

Концентрирах се в чашата кафе на масата
търсейки бъдещето си в утайките на нищото,
далеч от тук и шуртящата вода...
Тя бе започнала да мие чиниите.
Блазя им... Къпе ги Бриан.
Слънцето погледна през прозореца за сбогом
и се усмихна с дъга в мехурчетата
галени от дима на цигарата,
в която тлееха билките на нашето спокойствие.
В онази моя тъмно синя риза, като нощ,
Бри ласкаеше с пяна винените чаши
и мехурчета сапун западаха като звезди
от ръцете й, пукайки се в любопитните мустаци.
Котката изтръгваше в краката й блажено
Ммърр от всяка своя фибра,
там на пода, долу при пастелите и скицника.
А те желаят да се слеят с нея, да попият в нови цветове
в краката й, босите, по плочките,
които блъскаха се топлината да попият...
Откъде владееш старите магии, мила ми Бриан,

че така опиващо откъсна ме от себе си.

Garden

Резънчета портокалова кора в косата,
челото рисувам с розови цветчета,
игривият синчец гори в очите,
карамфилено обагрени са устните ти.
Вдишам аромата и поливам ги с целувки
по шията като бръшлян надолу
към гърдите със зърна като лалета свежи,
към лилията сгушена в бедрата ти...

Утопия

Аромат на гердани
от чубрица
Вятър пилее звезди
по небето
Коприва ме пари със
пъстри очи
Тук вдишвам само теб
и лятото...

На сбогуване

Ще цъфнат люляците скоро.
Ще обсипят с аромат света ни.
Ще разклаща всеки повей цветовете.
Те махат на раздяла...

Сбогом, зимен хлад.

Музиката на нощта

Зелен лист плува по реката.
Върху него мъничко щурче
прави серенада на луната.
А тя огрява листчето в реката,

щурчето пак краката си потрива.
То свири музиката на нощта.

Вечност в кехлибар

За свойте грехове осъден
в най-прекрасния затвор.
Седи безпомощно в окови.
Изкупва своя грях - позор.
Сред жълтеникави стени
от гладък кехлибар,
за туй че смуче кръв,
пленен е мъничък комар.

Лавина

Отпускаш мисли към краката й
към сключването на бедрата.
Екстазно "а" узрява бързо,
после тишина... и помита те
вина-та.

Лудост (по Ван Гог)

Пристъпвам...
в манията на слънчогледите.
Толкова вперени очи
в мен... сина на слънцето.

Феникс

Последен въглен
в пепелта разпалва
искра дива страст

Хайку по Бърнс

Кой с кого ще

срещне устни тайно с
цъфналата ръж

За разбитите мечти

Изпикавам се върху мечтите си.
Те кървят, налага се да ги промия,
инак в сладникаво ухание са забрали,
а в гнойта им ще изгубя себе си.

Пеперудено хайку

Карфица вечност
и предсмъртния вик на
пеперудата

Хипнотично

Очи на цветя
играят на хипноза
с малки пчели

Тя и снега

Когато се посипаха снежинките
това за нея бе подправката на зимата.
Появява се искрицата в усмивката й
като миниатюрен изгрев над капка роса,
а всяка твоя глътка хладен въздух
буди желанието за топлината
на ръцете й, скрити в пуховете,
която да потича парещо във теб.
Дори когато ръка за ръка в снега
стъпваме в следите на влюбените
и тя се отскубва и тръгва редом
до тях, за да я има тръпката от третия.
Както при трите коня теглещи шейна
през пропукващия кристален безкрай,
следвайки страстта й, и любовта

на снежинките водещи ни там
където сластно бяла е нощта,
където никоя звезда не спи.

По вълчи

Вълчи вой уби тишината,
мрак повика и разкъса луната.
Топли сълзи ядяха снега.
Единакът тъжеше...

Единакът тъжи
когато е влюбен
или когато
не му се живее.

Вълчи вой изпълни света
на две искрящи звезди
и ги открадна за себе си.
Единакът пируваше...

Единакът пирува
вкусвайки плът
или топлина
на вълчица.

Вълчи вой на гладна душа
жадуваща горещината на кръв.
Огнен дъх попива в земята.
Единакът бленуваше...

Единакът бленува
когато преследва
или когато
среща смъртта.

Вълчи вой пръсна страха
из овчето стадо и душата човешка.
Студ сковава нощта.
Единакът се смееше...

Единакът се смее

оголвайки зъби
когато вкусва
страха.

Вълчи вой на омраза
в червена омара се хвърля
срещу гладни метални дула.
Така единакът живееше...

Единакът живее
пирувайки в кръв
дори когато
умира.