Танцувайте със скарпини

Красотата на българския народен танц е в краката. Бързите движения на момите и отработени отигравания на момците - всичко е в техните крака.

Няма завършена народна носия, която да не включва цървули. От различна материя и с различен вид, но винаги присъстващи в традиционното българско облекло.
Времената обаче се менят и идва новото.

Цървулите стават все по-неудобни за често танцуване (заради подбиването на краката) и затова намериха своите достойни заместници - скарпините. Във всеки ансамбъл или самодейна трупа се залага на тези обувки със средновисок ток. Те са изключително удобни, а каишките помага да прилепнат плътно по крака. От репетиционните зали скарпините все по-често се виждат и на концертната сцена. Те са много подходящи са танците от Тракийската фолклорна област. Тракиецът играе ситно и пъргаво, набивайки крака в земята, показвайки здравото си самочувствие. Особено популярно за този регион е т.нар. движение "трополи", при което, докато единият крак играе, другият прескача и набива в земята. Затова и скарпините със своя така са много подходящи.

Друг голям плюс на обувките е, че са изключително леки, което е важно, за да не се изморява допълнително танцуващият. Маратонките също не са подходящи за репетиционната зала, камо ли за сцената. Първо, визията им не се вписва в традиционния облик, и второ - няма да се пресъздаде характерното тропане и тресени, както при масивните скарпини.

Какво да кажем за цървулите?

Те продължават да са най-масовият атрибут за крака. Липсата на подметка при тях позволява да се изкара един концерт, но за постоянно използване не са препоръчителни.

Цървулите са ушити от свинска или телешка кожа, с дълги кожени връзки, които се навиват около подбедрицата. Имат характерна рогообразна форма. Цървулите са част от народната носия на почти всички балкански народи. В миналото в селските райони цървулите са били част от всекидневното облекло. В наши дни обаче не са практични и затова масово са заменени от галошите.

И друга съществена разлика - в миналото производството на цървули е давало прехраната на голям брой семейства, докато сега се произвеждат в значително по-малки количества.

Папукчисквтото е традиционен занаят за производство на папуци (нещо като кожени чехли - б.а.), силно развит по българските земи през епохата на османското владичество. Най-голям разцвет занаятът достига през XIX век, когато в редица градове се оформят т. нар. папукчийски чаршии. Папукчиите изработвали различни видове обувки - цървули, пантофи, калеври и еминии.

От 1850 г. в Габрово започват да се работят т.нар. кундури - клечени обувки, чийто тип е внесен от Виена, Букурещ и Цариград. След 1880 г. те придобиват широка популярност и се увеличава броят на кундуржийските дюкяни.

В края на XIX век се внасят машини за шиене на чехли, с което се слага край на папукчийството.