Отец Иван: Не съм светец,обикновен човек съм

КОЙ Е ТОЙ

Иван Иванов (отец Иван) е роден през 1945 г. в монтанското село Благово. Учил е в техникум по пещостроене, но е завършил строителен техникум. В продължение на седем и половина години е работил в отдел "Планов" на бившето УБО и живял със съпругата и трите си деца в жилище на управлението. Заради контакти със западни медии го осъждат на три години затвор и там дава обет да помага на деца. В момента има приюти в Нови хан и Якимово, но заради тежка катастрофа преди няколко седмици не може да се грижи за питомците си.

Затова "България Днес" организира кампания по събирането на храна за домовете, като се включиха стотици хора от цялата страна.

Иво АНГЕЛОВ

- Отче, как се чувствате след тежката катастрофа, която преживяхте?
- По-добре съм, вече мога по-спокойно да лежа по гръб. Като не мърдам много в леглото, и не усещам да имам болки. С всеки ден състоянието ми се подобрява и вярвам, че ще дойде момент, в който ще съм напълно добре. Проблем ми е, че още не мога да си движа крака. Предполагам, че от тази седмица трябва да започне раздвижването на крака ми и неговото състояние да става по-добро (при пътния инцидент десният долен крайник на духовника беше счупен на две места и се наложи да му бъдат поставени пирони – бел. авт.). Но първо трябва хубаво да зараснат местата и едва тогава вече може да започнем раздвижване.

- Бяхте транспортиран от пловдивската болница "Свети Георги" във Военномедицинска академия в София. Лекарите добре ли се грижат за вас?
- Да, отношението на лекарите е прекрасно - както в Пловдив, така и в София. Във ВМА съм настанен в реанимацията - специалисти и санитари пристигат на секундата, ако имаш нужда от нещо. В академията е много добре обзаведено и разполагат с отлична техника. Всичко е много добре.

- Лекарите ангажират ли се с прогнози след колко време отново ще можете да проходите?
- Докторите ми казват, че поне 2-3 месеца задължително ще трябва да ходя с патерици. Трябва местата да зараснат напълно, но тъй като не съм първа младост, това няма да стане много бързо. Едва след това според лекарите ще мога отново да ходя сам.

- Докато лежите в болницата и разполагате с повече свободно време, замисляте ли се защо ви се случи този инцидент?
- Имам много време за мислене. Откакто съм в болницата, много неща се объркаха и има много неща, които трябва да бъдат оправени. Сякаш изведнъж се объркаха работите. Но вярвам, че ще се оправят. В този ред на мисли искам да благодаря на вестник "България Днес", на неговите читатели и на всички добри хора, които се включиха в кампанията и е бил напълнен цял бус с храна, който е отпътувал за приюта в Нови хан. Това е нещо, което много ме радва.

- Вярвате ли, че има добри хора в България, които са готови да се лишат от последния си залък, за да помогнат на деца в нужда?
- Аз го знам това нещо и винаги съм вярвал, че в България има много добри хора. Повече доброта има сред хората, които са средно богати. Тези, които са в трудно положение и на тях им помагат, също откликват, щом стане въпрос за чужда болка. Просто самите те знаят колко труден може да е животът и затова помагат.

- Липсват ли ви децата от приюта?
- Е, как - дори много ми липсват. Преди малко се чух с един Иванчо, който ми се обади. Разказа ми, че всички са отишли на църква за неделното богослужение. Всички са запалили по една свещичка за мое здраве и бързото ми завръщане в приюта. Имат желание и да ми идват на свиждане във ВМА в София, но няма как това да се случва, тъй като съм в реанимация. При завръщането ми в приюта вече ролята ми ще бъде предимно да давам съвети. Ако мога и с нещо друго да помагам, ще го правя. Ще си бърборя с децата и леко ще се разхождам - ще съм с патерици, но все пак ще мога да се придвижвам. Надявам се да успея да стигна и до приюта в Якимово, за да видя хората и там. Нещата ще започват да се случват едно по едно и постепенно.

- Зимата вече дойде и температурите паднаха. Оптимист ли сте, че ще успеете да изкарате безпроблемно зимата?
- Надявам се, че ще се справим. Брашното никога не стига, но когато се прибера в приюта, с очите си ще видя какво реално е състоянието. Надявам се, че и в други случаи ще може да разчитаме на помощта на добрите хора.

- Сега ли е най-трудният момент в историята на приюта, или е имало други, далеч по-критични ситуации?
- Мислех, че сега ще е най-трудното, но се оказа, че не е така. С намесата и помощта на "България Днес" и добрите хора закрепихме положението. В началото, при откриването на приюта, бях направил една мандричка, за да храня децата. Тогава не търсех помощ от никого и не исках никой да знае какво съм направил. Тогава сами си изкарвахме прехраната - имахме крави и продавахме млякото. Но тогава се намесиха злите сили и злите хора. Прекъснаха ни тока и не можехме да правим нищо. Съседите ни подадоха електричество с кабел през улицата, но на другия ден дойдоха да ни кажат, че комшиите не могат да правят така. Не ми беше ясно защо ме наказват. Тогава бяха най-трудните моменти, но пак се борихме да живеем. Това беше през 2004 година.

- Някои хора ви определят като жив светец. Чувствате ли се такъв?
- Не, аз съм обикновен човек, като всички хора. Всеки един се бори за живота. Има хора, които се борят повече и им е много по-трудно, но не се знае за тях. Аз съм един обикновен човек. Не може да няма хора, които водят много по-тежки битки.

- Тази година беше много трудна за България - "Аспарухово", Мизия, жертви, природни стихии. Вярвате ли, че това е Божие наказание за народа ни?
- Това са знаци, които Бог ни изпраща. Проливните дъждове и бурите са отражение на нашата завист и злоба. Има много зли хора. Ние си завиждаме, не се поглеждаме, не се уважаваме. Не си прощаваме, а трябва да искаме прошка по всяко време. Стихиите са ни пратени, за да се стреснем и да се усетим как живеем. Лошото е, че за момента наистина се стряскаме, но после пак забравяме. Докато един човек не го закачи нещо лошо, той не се замисля. Да, но човек не знае какво може да му се случи изневиделица.

- Какво си пожелавате оттук нататък?
- Да оздравея по-скоро и да мога отново да помагам на децата. Искам да съм си около тях и да не мърдам далеч. На читателите на вестника пожелавам Бог да им дава здраве, радости и любов. Нека всеки има спокойствие в семейството си. Да се обичат помежду си и най-вече да се научат да си прощават взаимно. Благодаря от сърце, че всеки помогна с каквото може. Бог да ги благослови!