Хитовата авторка Анита Тарасевич: Женският характере трудно обясним

Коя е тя?

Анита Тарасевич е родена през 1965 г. в гр. Пловдив. Започва висшето си образование в ПУ "Паисий Хилендарски". Завършва СУ "Кл. Охридски" - специалност „Българска филология“. Първите й стъпки в творчеството са във в. "Средношколско знаме" и сп. "Родна реч". Написала е стихосбирка, детска книга "Джуджето Джу и други тайни", разказите "Невинни момичета" и "Любовни заклинания". Съпруга е на председателя на Съюза на народните читалища - поета Николай Дойнов. С последния си роман "Сънувани плажове" авторката разбива всички читателски рекорди.

Лили АНГЕЛОВА

- Г-жо Тарасевич, защо "Сънувани плажове"?
- Всъщност "Сънувани плажове" е роман за любовта, която побеждава времето, предателството. Това е книга за прошката, за морето и пясъка, който те вика със загадъчни гласове...Това е книга за съдбата на две жени и тайните от тяхното минало, които неочаквано се преплитат с живота на Ина, момиче със затихваща кариера на модел. И когато светлините на прожекторите помръкват и всичко изглежда различно, тя започва да си задава въпроси за себе си, за бъдещето, за любовта, за майчинството...

- Съдбата на героинята ви се преплита с тази на две възрастни жени, които също преоткриват себе си.
- Точно така. Това е сюжетът на цялата книга. Знаете ли, женският характер е като необятно море, трудно доловим, трудно обясним, а е известно, че мъжете назовават действителността, но тъкмо жените я изпълват със съдържание. Иначе от гледна точка на заглавието визирала съм един действителен плаж, там, където аз съм се чувствала свободна. И не случайно едната ми героиня се казва Свобода. И така както аз, така и двете по-възрастни героини в книгата се връщат непрекъснато към тази своя любов там. Това е мястото, което често е сънувано и жадувано. Оттам идва и заглавието на романа.

- Вярвате ли наистина, че любовта може да победи предателството?
- Да. Мисля, че на поколението на нашите майки и баби му е било по-лесно в това отношение. Те са тези, които са срещали голямата любов и са й оставали верни за цял живот. За съжаление днес младото поколение сякаш търси повече обич с цената на многобройни връзки и това им носи повече разочарования. Но любовта от предишните поколения не се е променила, хората са станали по-различни. Тази любов е много повече от привличане. Затова и младата ми героиня Ина продължава да я търси, тя вярва, че ще я намери.

- А вие вярвате ли, че човек трябва да се влюби в недостатъците на партньора, за да му е по-лесно да приеме хубавите му черти.
- (Смее се.) Да, вярвам в това, че нашите баби и майки са правили точно така. Защото сегашното поколение трудно преглъща дори елементарните неща, на които едно време не се е обръщало внимание. Затова човек трябва да приеме другия, ако го обича, разбира се, с всичките му странности.

- Как се разбира, че обичаш?
- То обичането е по-простичко. Започва от привързаността, грижата и това да искаш да си с някого заради самия него. После продължава с ред други неща, но това е основното.

- Силен ли е сблъсъкът между поколенията на младата Ина и възрастните жени?
- Аз не съм го търсила умишлено. Но е факт, че героинята ми се променя и под тяхно въздействие. И при нея идва моментът да се осъзнае като майка - започва да й липсва детето, иска да си го прибере и да се грижи за него. В един момент и тя започва да разбира родителите си, както и възрастните жени до себе си.

- Реални ли са тези образи в романа?
- Те са художествен обобщен образ. Да, почиват на истински събития, но не съм конкретизирала лица.

- В тази Ина се виждат много манекенки, които ходят с лица от "подземния свят".
- Ха-ха-ха, да, тя е един събирателен образ и наистина познавам такива личности. Но тя няма конкретен прототип в живота. Дори когато видях корицата, се изненадах в първия момент от лицето на момичето. Защото не си го представях конкретно.

- Героинята ви се променя, за разлика от действителните бивши манекенки. Тя спира да се радва от притежанието на вещите.
- Вярно е, че обществото налага притежанието, като ни посочва, че по някакъв начин то може да ни направи щастливи. Но бих се радвала, ако Ина с живота си в книгата помогне на много други девойки също да "прогледнат" за истински стойностните неща в живота. В този смисъл романът е и за промяната у всеки човек. Когато ти се струпват наведнъж хиляди неща и трябва да отреагираш по правилния начин за себе си.

- Обикновено обаче тази промяна става чрез болката. Трябва ли да я приемаме, или да я избягваме?
- През цялото време образите в книгата ми преплитат съдбите си и всички чувстват болката - едни по-малко, други повече. Но усещането им за любовта ги свързва. Не смятам, че трябва да приемаме болката. По-скоро трябва да се поучим от миналите поколения. Те са били по-самоотвержени, склонни да се примиряват с незначителните неща, като дават път на голямото - любовта. Това е начинът.

- А вие сблъскали ли сте се с болката или депресията?
- Ха-ха-ха, депресия, неразбиране, това са мои думички. Разбира се, за всяка жена и за повечето хора това е част от живота - всеки в някакъв момент се е чувствал по този начин.

- Символът раковина за героинята ви е много силен - тя се появява уж случайно, а в края на книгата се озовава отново на брега.
- Да, тази раковина също извървява своя път - първо е у професорката, после у момчето, която се забърква в едни истории, после е при Ина. Но накрая се връща на морето. Това е може би метафората на звука от раковината, който тя издава. Този звук може би е викал двете възрастни жени и младата да се съберат и когато те са го направили, тя се е оказала излишна. Вече не им трябва.

- В този смисъл трябва ли да се вслушаме в опита на миналите поколения, или той ни е излишен?
- Да, аз за себе си смятам, че сега разбирам повече кои са важните неща, отколкото преди време. И това не са марковите неща или коли, които могат да бъдат загубени след година. Това са по-скоро човешките отношения, да намериш някой, с когото да споделиш и радости и болки. Разбира се, и да подадеш ръка в нужда.

- А прошката на вас трудна ли ви е?
- На мен лично ми е трудна. И с възрастта все повече се убеждавам, че не е лесно да се прощава. Затова работя над себе да преодолея това. (Смее се.)

- Щастлив човек ли сте, г-жо Тарасевич?
- Какво значи щастлив? И аз като всеки се колебая непрекъснато. Но мисля, че съм най-доволна, когато близките ми са са добре. Всичко останало е въпрос на труд и късмет.