Ути Бъчваров: Животни се гледат, за да ги ядем

Публикувана: 15.04.2014, 11:56 1318 Автор: БД Онлайн

Водещият обича да прави курбани, на които се гощават заедно българи, турци, арменци, евреи...

10 ч. сутринта. Нахлупил качулката на суитчъра си над главата и преметнал раница през рамо, Ути Бъчваров полека крачи по софийската улица улица "6-ти септември". Изглежда спокоен, но малко тъжен. Току що е излязъл от болница, но не в това е причината, а в невъзможността засега да продължи участието си в Денсинг старс.

Виж тук новите електронни издания в MediaMall - цени от 1,20 до 4,80 лева - вечеи с SMS

"О, не се притеснявай - нищо страшно не се е случило, казва ми той. - Сърцатото ми участие в шоуто навреди тъкмо на сърцето ми. Получих спазъм, което беше телеграма да поуспокоя темпото. Лекарите бяха категорични, че трябва да престана с тренировките и аз ги послушах. Пък и наистина бях зле, съвсем без сили. И взе трудно едно много мъчно решение - засега да напусна Денсинг старс. Но не завинаги - щом се оправя, ще се върна и ще покажа още няколко танца. И най-вече на Шрек - джавът, който ме преумори и ме отказа. Но шоуто трябва да продължи"
- Как се нави да участваш в Денсинг старс?
- Не ми трябваше много. За разлика от всички други реалити формати, тук е красиво, бляскаво, а и взаимоотношенията са чудесни, без тайни, интриги. Амбицира ме да видя докъде ще ме доведе собственият мързел, страхове, притеснения, незнания. И това ме накара да поискам разрешение от ръководството на БНТ да участвам в шоу на друга телевизия, но като звезда от Канала. Смятам, че това омешване на известни, но различни личности, е правилният път човек наистина да се чувства значим и да доказва в съвсем друго поприще свои качества.
- Как гледаше на напреварата - като амбициозен състезател или като на поредното приключение?
- Като на приключение. Професионалисти и световни шампиони в шоуто има достатъчно. Затова се мъча да преодолея суперспортния дух. Аз съм авантюрист и се радвам, че правя неща, за които съм гледал само по телевизията. Винаги съм се чудил по купони как хората умеят добре да танцуват, възхищавал съм се на тези, които се въртят в ритъма на самбата, нищо не знаех за пасо добле. Чак на дансинга разбрах колко труден и коварен е ча-ча. Този танц бе истински шок за моя организъм. Реалността в Денсинг старс е различна от това, което хората виждат на сцената.
- Кой танц ти хареса най-много?
- Тангото. Оказа се, че това е един от любимите танци и на партньорката ми - също като кулинарите, които си имат любима кухня или специалитет. Полагах много усилия, защото в него има много повече мистика, загадъчност, скрити желания, философия, отколкото във всеки друг танц. Сега разкривам само за в. "Жълт Тлуд", че в момента, в който приключа с участието си тук, ще се запиша в някой клуб за танго и в друг за български народни танци. Срамота е човек като мен, ходещ на сборове и празници по градища и села със своите големи тигани, да не може да играе хора. Аз организирам "Вкусната България" - проект, който се развива изключително успешно. Но има нужда не само от вкусна храна, а и от музика и игра.
- Израсъл си в артистична среда. Кои актьори с какво си запомнил от онези години?
- Изключителен късмет, който оценявам всеки един ден от живота си. Този мой бекраунд, както го наричат днес младите, ме научи да готвя. Майка ми е страхотна домакиня и два пъти следмично след представления у нас се събираха нейни приятели да похапнат, да разкажат новите вицове, чути в онези години уж случайно в трамвая, разказваха за преживелиците си по време на кмандировка, носеха продукти отвъд желязната завеса, за да се сготвят в нашата кухня. Израснах в едно артистично-кулинарно общество.
Сред близките приятели и състуденти на майка ми, който ми даваше ценни съвети, бе Николай Бинев. Не по-малък отпчатък върху мисленето ми оказа и съпругата му Домна Ганева. Семеен приятел е и Стефан Данаилов, с когото майка ми работеше покрай телевизионните си постановки. От него се научих да бъда мъжкар - той взимаше решения бързо и еднолично, държеше нещата изкъсо. Как отговорно се прави телевизия учех и от Хачо Бояджиев, моят професор във ВИТИЗ. Имах късмет да съм в тази златна среда.

* МИХАИЛ БЕЛЧЕВ: ЛЯВ СЪМ, НО СЪМ ПЕВЕЦ НА ЦЕЛИЯ НАРОД

"Не всичко е пари, приятелю" продължава да е верую за барда, но за бедните те са всичко

- Мишо, с какви амбиции пое и с как сдаде поста директор на Столична библиотека?
- Работих година и половина след мандата си, докато направят конкурс и изберат нов директор. Задача ми беше да съживя дейността на Столична библиотека. Направих много премиери на книги, с което донякъде облекчавах недоброто финансово състояние на българските писатели. Осветлих с електричество библиотеката със спонсорството на една банка. Сега ми е мъчно, като я видя вечер отново потънала в мрак... Но, приеми думите ми като сантимент.
- С какво друго от работата си там си доволен?
- Намерих оригинал на книгата на Мавро Орбини "Славянское царство", въз основа на която през 1762 г. Паисий Хилендарски пише "История славянобългарска". С помощта на Министерството на културата и издателя Дамян Яков направихме фототипно издание, което представихме по време на честванията на 250-годишнината от "История славянобългарска" в Банско.
Направихме и плоча с имената на дарителите на библиотеката, защото те трябва да се знаят. Във фоайето, поставихме иконата на Вяра, Надежда и Любов. С подкрепата на тогавашния кмет Бойко Борисов превърнах пиано бара на библиотеката в Клуб на писателя.
- От години се говори, че културата е изтикана в дъното, но ти наистина успя да направиш доста неща за Столична библиотека? Как?
- Мисля, че успях благодарение на популярността на моето име. Всъщност и затова приех да встъпя в тази длъжност, разчитайки, че тъкмо заради известността и контактите ми, ще се намерят хора да помогнат за възраждане дейността на Столичната библиотека.
- Сега да не би да просто редови пенсионер?!
- Не! Цветан Иванов, който е шеф на една международна програма - "Приятели на България" - ме назначи в екипа на едноименния фестивал в Албена. Преди това 10 години, заедно с Хайгош Агасян, бях в журито. На този фестивал пристигат много деца от Русия и други страни, които показват във вариетето на Албена своето изкуство - пеене, танци, театър... Това е вид културен туризъм за даровити деца. Нещо като преглед на художествената самодейност, която имахме едно време, но я затрихме.
- А инак ще имаш ли проблеми с пенсионирането си, след като Концертна дирекция е загубила архивите и сега много твои колеги не могат да представят трудов стаж?
- Аз мога да се пенсионирам и сега, но на минимална пенсия. Разчитаме на един закон, който бе приет от Народното събрание, в наверечието на 2013 г., за персонални пенсии на хора с особени заслуги за развитието на нацията и културата. Сега трябва да се изработят правилата, по които ще се раздава този вид пенсия на хора с международни и национални награди в различни области на науката, културата и изкуството.
- Преди време ти получи орден "Св.Св.Кирил и Методий"? Той имаше ли някакво финансово покритие?
- Не, това е морална награда. Но мисля, че държавата наистина би трябвало да се погрижи за хората, които имат съществен принос за развитието на културата и изкуството. Много мои колеги дадоха съдбата си за родната култура, а знаем как си отидоха Емил Димитров и Боян Иванов и в каква нищета живеят днес много певци, артисти, поети...
- Писал ли си текстове по поръчка?
- Да, по договорка, но само когато на мен ми е било приятно. Трябва да зная в чия уста ще влязат думите, които съм написал и ако музиката ми харесва. Не мога да сътворя текст за случайни хора, въпреки че ще ми платят. Дори са ми предлагали да пиша текстове и за чалга парчета. В други случаи пък съм писал и спонтанно, както например направихме със Стефан Димитров песента за Вили Кавалджиев "Тихо шепна на слънцето". Със Стефан се видяхме в едно кафене, беше му хрумнала идеята за музика към един филм, той ми я тананика, а аз пиша текста на една салфетка. У тях пък написахме песента "По първи петли", чийто финал на текста ми бе орязан от тогавашната цензура.
- Какъв беше финалът, който махнаха. Имал ли си и други цензурирани тектове?
- Финалът беше следният: "По трети петли/ уморени мъгли/ се разкъсват от страх/ и се впиват в прозореца /сутрин./ Старият ключ /се огъва от студ/ и го няма домът, и я няма вратата/ сутрин." Не можело да бъде такав финалът, не се виждал изход към светлото бъдеще. Така например песента ми "За теб, Българио", без която сега не минава концерт на Веско Маринов, както вече казах, не видя бял свят преди промените. Музиката трябваше да я напише Сашо Бръзицов, но тогава не одобриха текста. Нямам представа защо. Но аз правех друг номер, някой от текстовете ми, отрязани от комисията в радиото, давах за песни, които се записваха за грамофонни плочи в Балкантон и, когато песента станеше хит, няма как да не я завъртят и в радиоефира. Така стана с песента на ФСБ "Пак ще се прегърнем" - не мина на комисия в радиото, но после се превърна в голям хит.
Но най-интересен е случаят с "Песен за подлеца". Изпях я под акомпанимента на големия китарист Кристиян Платов, Бог да го прости, на една сбирка при Тодор Живков. Предупредиха, че е пълен абсурд да изпълня пред Първия точно тази песен. Но аз пък взех, че я изпях, след което Бай Тошо се провикна: "Ей това е поличитеска песен..." Сиреч: "Царят дава, падарят не дава"! И какво стана - още на другия ден десетина пъти я въртяха по радиото. Такива парадокси ставаха в ония времена.