Бившият щангист Здравко Стоичков: Делих един чин с Маргина

Абаджиев ми сложи адреналин, въпреки че не исках

Кой е той

Пътят на Здравко Стоичков до националния отбор по вдигане на тежести не е никак лесен. Легендарният щангист разкрива какъв е бил животът на талантливите спортисти от времето на комунизма. Момчета, които са били селектирани в емблематичното училище "Олимпийски надежди".

- Г-н Стоичков, вие сте една от легендите на българските щанги, възпитаник на Иван Абаджиев, треньор на националния отбор и на "Славия". Как сте и какво се случва днес с вас?

- Продължавам с треньорската работа в "Славия". Това, което съм правил повече от 30 години от 91-ва година. Нещо, което обичам. През последните може би 15 години не се занимавам професионално със спорт. По-скоро с любители от кросфита, които искат да научат нашите упражнения.

- Да ви върна назад във времето. Вие сте от Търговище. Много силни борци има в този регион. Как се запалихте по щангите?

- Това за борците е вярно. Имахме отбор по борба, който беше в "А" група, и имахме много състезатели наистина. Също и олимпийски медалист. Щангите, когато аз започнах да вдигам тежестите, не бяха толкова известни. След това станаха популярни покрай мен, Ангел Генчев и други момчета. Запалих се като всички деца. Бях в трети за четвърти клас, бяхме си направили в махалата една лагерна количка. Понеже тогава в Търговище нямаше гладки улици, единственото място, където можехме да отидем да се пързаляме с нея, беше площадката зад спортната зала. Тя беше близо до нас и имаше площадки за волейбол, за хандбал. Ходехме там и веднъж се появи първият ми треньор, лека му пръст, Петър Йорданов. Той се насочи към брат ми, който е две години по-голям от мене и играеше футбол. Вкара го в в залата и близо един час го нямаше. Излезе и го питах какво е правил там. "Вдигах щанги", каза ми. Като всяко дете, където е по-големият брат, отидох и аз. Само че той след шест месеца се отказа. На мен не ми беше удобно да кажа на треньора, че се отказвам, и останах.

- Получаваха ли ви се още от самото начало нещата, или трябваше да мине време, за да се влюбите в щангите?

- Като започнах да вдигам щанги, идеята ми беше да стана по-силен. Другото дойде след това. Смело мога да кажа, че не съм бил един от най-талантливите създатели. Моите качества са желанието, трудолюбието и хъсът. Така успях. Другото, което е, че конкуренцията ни беше убийствена в онези години. При юноши младша възраст бяхме по 35-40 човека в категория. Беше страшна конкуренция. След това в старша възраст пак се продължаваше с тази конкуренция.

- Влизате в "Олимпийски надежди". Лесно ли мина изпитът при вас?

- Когато за първи път треньорът ми от Търговище ми каза, че ще ме прати в спортно училище "Олимпийски надежди", мислех, че вече ставам олимпиец. Дете шести клас, а си мисля, че вече ще се готвя за олимпиада. Въобще нямах идея къде отивам и за какво отивам. Що се отнася до изпита, Людмил Кочев е човекът, който ме взе в "Олимпийски надежди". Бях на лагер в края на август десетина дни. Явно Кочев е видял нещо в мен и общо взето, почти не съм държал изпит.

- Какви бяха първите ви впечатления?

- 120 човека бяхме в спортното училище. Пансионът се затваряше в 10. Вечерта от деветия етаж нагоре се затваряше вратата. Те бяха два асансьора. Единият стигаше до осмия етаж, където беше републиканският център за спортна медицина. Нашият асансьор стигаше до деветия етаж и се спираше. Ние бяхме от 10-ия до 13-ия етаж. Имаше класни стаи. Спяхме от 14-ия до 16-ия етаж. По девет души в апартамент. Аз попаднах в един клас с Красимир Маринов-Маргина. Четири години сме стояли на един чин. Младен Михалев беше в "А" паралелка. Васко Илиев беше една година по-малък. Заедно беше с Мирослав Крушата. При нас в "Олимпийски недежди" така се получи, че или излязоха големи спортисти, или отидоха в другата сфера. Аз като попаднах там, малко бях на кантар. Ако нямах това качество в характера си да не се отказвам никога, още в девети клас щях да напусна.

- Как се промениха тренировките при вас, след като влязохте в "Олимпийски надежди"?

- Иван Абаджиев има своите заслуги, що се отнася до големия спорт, но голяма част влизахме подготвени там. Треньорите ни по клубове по страната, които ни готвеха, работеха страшно с нас. Те бяха много интелигентни възпитани, образовани хора и по-голямата част от нас имахме основата от клубовете си. Когато влязохме в младежки национален отбор, тренировката, която се правеше при Иван Абаджиев при мъжете, се правеше и там. Аз като влязох в мъжкия национален отбор, бях европейски и световен шампион за младежи. На световното първенство пробвах да подобря рекорда за мъже в двубоя, който беше 367,5 на Янко Русев от предходната година. Всичко това е било от годините подготовка било в клуба, било в спортно училище, в "Олимпийски надежди", след това в младежки национален отбор. Там минах много бързо. Бях април до юли или август и Иван Абаджиев ме взе в мъжкия отбор.

- Но не са искали да ви вземат в младежкия национален заради спецификата на ставите ви. Какво точно се случи?

- Ставите ми бяха малко по-различни от на другите. Треньорът на младежкия национален отбор не искаше да ме взима поради тази причина, а когато ме взе, бе по друга причина, а не да се готвя за европейското първенство. То беше през май 1983 г. През април трябваше да има една купа за младежи до 20 години. Треньорът Слави Канелов ни взе да участваме на тази купа. Да не ползва титулярите, които готви за европейското първенство. Взимайки ме на лагер, още първия ден застана на вратата и пред всички момчета каза нещо, което никога няма да забравя. Каза: "Мен ме е страх да те гледам с тия криви лакти. Страх ме е да не ти падне щангата на главата. Имам две деца и не искам да ходя в затвора." Каза на всички, включително и на мен, един вид сам да си тренирам и да си гоня резултатите. Забрани на треньорите въобще да се занимават с мен. Каза им, че ако някой от тях се занимава с мене, ще бъде уволнен. Така, влизайки в младежкия национален отбор, започнах сам да тренирам. Методиката я имаше и се знаеше. На европейското първенство станах първи. Пълен дебютант тогава победих световния рекорд в изхвърляне. След това за световното първенство за младежи до 20 години след два месеца в Кайро започнах да вдигам по-големи постижения. Световният рекорд беше 367,5 на Янко Русев, поставен предходната година. Аз отидох с идеята да го подобря. Там Слави Канелов дали го направи нарочно не знам, но ме пусна на много малки тежести. В един момент вече малко трудно беше възможността да гоня този световен рекорд, но пък опитах да подобря този в изтласкването, който беше 209.

- Всъщност Иван Абаджиев е видял нещо във вас, така ли?

- Така е. В това лято влязохме едновременно пет човека в мъжкия национален отбор. Наим, Бог да го прости, не беше наш набор, но пък заедно с нас влезна. Освен това бяхме Стефан Топуров, Нено Терзийски, Сашо Върбанов и аз. Петимата бяхме дебютанти на световното първенство в Москва същата година. Станах трети на европейско и световно първенство за мъже.

- Предполагам, че на вас цялата ви мисъл е била насочена към олимпийските игри в Лос Анджелис. Тогава в края на 83-та говореше ли се изобщо, че соцблокът ще бойкотира?

- Не, не се е говорило. Що се отнася до олимпиадата, нормално е всички да искаме да се реализираме там. Освен всичко друго имахме и големи постижения. Друг е въпросът, че като влязох в мъжкия национален отбор, се оказа, че съм в една категория с любимеца на старши треньора Сашо Върбанов.

- Той е с по-добър резултат на световното първенство от вас.

- Стана първи, въпреки че тогава на тренировка вдигах повече от него. Не много повече, но повече от него. Вдигах 167,5 и 215. Сашо Върбанов вдигаше 165 и 215. Малко преди първенството Иван Абаджиев започна да ни слага адреналин, което не е тайна. Един-два пъти ни слага на тренировка. Усетих, че не ми действа. Достатъчно адреналин отделях по време на тренировка и контролни първенства. Така че с това нещо, което беше с подкожни инжекции, не можех да вдигам някак си. Отивайки на световното първенство в Москва, минах кантара. Чакайки да започне състезанието, Абаджиев влезна - едни клетки бяха - каза на доктора: "На Стоичков адреналин." Нещо, което не е забранено. Аз се обърнах и казах: "Другарю Абаджиев, възможно ли е да не ми го слагате, тъй като не ми действа добре?".

- Какво стана?

- Заяви ми: "Ти все много знаеш, все много разбираш. Като не искаш, взимай си багажа и си отивай." Как да си отида? Аз съм новобранец, войник в казармата. Това е 83-та година. Би ми адреналина. Някой ще каже сега: "Той се оправдава, той се извинява". Така или иначе не можах да изхвърлям. Нещо, което за мен не е било никога проблем. Изхвърлих в първия опит 155. После не успях на 160 и 162,5. Между изхвърлянето и изтласкването пак каза на доктора да ми бие адреналин.