Режисьорът проф. Андрей Аврамов: Тежи ми, че съм внук на Гео Милев

Близките ми дълго не приемат смъртта на поета, баба ми му остава вярна до смъртта си 

КОЙ Е ТОЙ

Професор Андрей Аврамов е актьор и театрален режисьор. Роден е на 24 декември 1943 г. в София. Син е на Бистра Аврамова, малката дъщеря на поета Гео Милев. Негова леля е известната детска писателка Леда Милева. Зад гърба си Андрей има множество постановки в редица театри в страната. По случай 100-годишнината от убийството на големия поет проф. Аврамов възражда спомена за него.

- Професор Аврамов, преди дни се навършиха 100 години от смъртта на вашия дядо - Гео Милев. Какви чувства буди у вас датата 15 май 1925 г.?

- За моето семейство тя винаги е била свързана с нещо много неприятно, защото не просто е загинал патронът на фамилията ни - според мен цялата българска култура е загубила доста. Не само от смъртта на този гениален човек, а също и на други интелектуалци, които са умрели по същото време. В нашата култура и литература като че ли се отваря дупка след смъртта на Георги Милев и трудно се възстановява.

- Какъв е приносът на родственика ви за изкуството ни?

- Както знаем, самият той е бил едва ли не натоварен с мисия да европеизира българската култура, да я издигне на по-високо ниво във всички клонове. За своите шест години реално творчество е създал толкова много публицистика, стихове, театрални постановки, дори произведения за деца. Върхът на поетичния му гений е поемата "Септември", която отразява трагичния период, в който той живее. 

- Точно това негово произведение се смята за една от официалните причини за гибелта му.

- Така е. Малко преди да умре, той е съден в София именно заради поемата. Била е инкриминирана. Всички списания, в които е била публикувана, са иззети и унищожени. Но има и един факт, който също допринася за развоя на съдбата му.

- Какъв?

- След атентата през 1925 г. в църквата "Света Неделя" Гео приема в дома си делегация от английски парламентаристи. Те били чули за събитията и дошли да се уверят на място какво точно се е случило. Официалните власти им казали, че няма нищо особено и не е трябвало да бият толкова път за информация, която може да се каже и по телефона. Оказва се, че много интелектуалци също отказват да дадат своята версия за атентата и за мрачните месеци, които са следвали след него. Дядо ми обаче ги приема в къщата си и най-откровено разказва всичко на своя добър английски език, без преводачи. След като си заминават, споделят какво са научили и от кого. Това, разбира се, не минава без последствия за него. 

- Защо България уби един от големите си поети?

- Неслучайно е известна трагичната фраза, че сме страната на убитите поети. Те са жертва на, както пише в поемата си Гео, "злобата на роба". Алеко Константинов и Димчо Дебелянов си отиват по същия начин. Това е нещо, от което ние би трябвало да се срамуваме. Разбира се, че би могло по по-цивилизован начин да се разрешават подобни конфликти между творец и власт. Самият Георги Милев като че ли провокира властите, защото се е изправил пламенно, възторжено и дори гибелно срещу тях, без да си дава сметка до какво може да доведе.

- Трупът му е намерен години по-късно в масов гроб в Илиенци и е разпознат само по стъкленото му око.

- Свидетелствата сочат, че е убит по нечовешки начин. Медицинските изследвания по черепа му доказват, че не само е удушен с тел - имал е и травма на главата.

- Заровен ли е отделно от вашите близки?

- Не. Единственото доказателство, че е бил той, е изкуственото око, което се съхранява в къщата музей на Гео Милев в Стара Загора. 

- Опитвало ли се е семейството ви да намери Милев, когато изчезва на 15 май?

- Те са се самозаблуждавали, че може да бъде открит. Писали са молби до полицията, до цар Борис Трети, до министър-председателя, до военни. Искали са да го намерят, мислели, че е изпратен някъде. Обикаляли са из страната по някакви слухове, че уж са го видели. Бащата Мильо Касабов най-тежко преживява изчезването на сина си и забранява да се носи траур. Едва когато не получава отговор от никъде, разбира, че е безсмислено, и му прави опело. Самият той казва, че го е заливала вълна от самообвинение, че не са успели да запазят техния единствен и много талантлив син. Това събитие остава травма на фамилията. 

- Вашата баба става млада вдовица. Какво си спомняте за нея?

- Баба ми Мила Георгиева вече беше изтощена от всички травми, през които бе преминала. Нея я разнасяха по какви ли не женски организации и дружества, за да разказва за покойния си съпруг. Тя не издържаше. Останала е без мъж, с две деца на ръце, без да може да упражнява професията, която е имала - била е актриса в Народния театър. Даже са я съветвали да се омъжи повторно, но остава вярна на паметта на дядо.

- Пазите ли негови вещи?

- Не, всичко е в музея в Стара Загора. Спомням си, че като по-малък майка ми ме изпрати с последните неща, които имахме вкъщи, за да ги поднесем. Между тях имаше малка скулптура на две бухалчета, които са седели на бюрото на дядо. Когато е размишлявал или осмислял проекти, е галел тези птици.

- А като какъв човек искате да се запомни той сред поколенията занапред?

- С творчеството си. Такъв, какъвто е бил - пламенен, взривоопасен, безкомпромисен. Изобщо не се е грижил за собствената си безопасност - имал е възможност да избяга и да оцелее, но не го е направил. Наивността на гения - вярвал е, че няма да се стигне до физическото му унищожение.

- Какъв би бил той в днешно време?

- Пак щеше да е неразбран и да търси трибуна, от която да изповядва своите възгледи.

- Самият вие сте режисьор. Върху какво работите в момента?

- В последните години съм повече в Сатиричния театър. Гледам да не посрамя делото на дядо ми. Притеснявам се от съпоставката ми с този гений. През години ми е тежала тази родствена връзка, особено в ранното детство, когато взимах неразумни постъпки. По-късно осъзнах каква голяма отговорност е да съм наследник на Гео Милев.