Елена Лазарова, ментор и психолог: Насилниците в къщи са грижовни в началото

Жертвите често остават в токсични връзки поради финансова несигурност и липса на подкрепа 

КОЯ Е ТЯ

Елена Лазарова е родена във Варна на 15 март 1995 г. Завършила е "Частна търговска гимназия" с профил "Митническа администрация". Студентка е по "Психология" в трети курс в Нов български университет и се развива като персонален ментор.

- Домашното насилие е чувствителна и особено актуална тема в последните години. Кои фактори доведоха до това положение, г-жо Лазарова?

- Първо трябва да уточним, че насилие, било то домашно или друго, е имало винаги. Тъй като вече има много средства за споделяне на информация, гласността става все по-осезаема. Една от причините е, когато е нарушена моралната основа на семейните отношения. Много по-склонни към насилие са общества, при които образованието е ниско или го няма. Социални и икономически проблеми също провокират подобни процеси. Като цяло насилието домашно или друго може да се отключи от различни фактори. Целта винаги е упражнение на контрол. Разбира се самият акт на насилие - вербален или физически, може да се дължи на доминантната природа на определен човек или да бъде провокирана от външен фактор като проблеми с психичното здраве, криза на идентичността, алкохолизъм или злоупотреба с вещества.

- Какво трябва да знаем за спецификите в отношенията между двойките в този контекст? Насилникът може ли да бъде разпознат навреме, или стокхолмският синдром има проявления и в наши дни?

- Полът и възрастта не са определящи при домашното насилие. Както казах, насилието винаги е с цел упражнение на контрол, било то емоционален или физически. Отношенията в двойките, в които има домашно насилие, често са сложни и динамични, с редица психологически и социални фактори, които затрудняват разпознаването и прекъсването на агресията. Често насилниците използват техники като поставянето на жертвата в състояние на съмнение към реалността, заплахи, изолация или емоционално изнудване. Често жертвите остават в токсични връзки поради финансова несигурност, социална изолация или липса на подкрепа от близки. В много случаи насилниците не показват веднага агресивното си поведение. В началото на връзката те са грижовни и дори прекалено любвеобилни, което може да заблуди партньора им.

Стокхолмският синдром е психологическото състояние, при което жертвата развива емоционална зависимост и дори лоялност към насилника си. Това се случва и при домашно насилие, особено когато жертвата е изолирана и чувства, че няма изход. Защитава насилника, оправдава насилието към себе си, чувства вина да напусне връзката, дори да има такава възможност. Разпознаването на тези модели е първата стъпка. Важно е жертвите да знаят, че има кой да им помогне, било то близък, приятел или организации.

- Как смятате - по-щастливи и свободни ли са съжителстващите без брак двойки или по-устойчиви са тези, които държат на сватбените ритуали?

- Няма универсален отговор. Важното е дали връзката осигурява емоционална подкрепа, уважение, любов и общи цели. Двойки, които държат на брака, често ценят традицията и сигурността, докато онези, които избягват официалния ангажимент, обикновено търсят повече свобода и независимост. Щастието и устойчивостта на една двойка зависят повече от качеството на взаимоотношенията, отколкото от официалния й статут. Има както успешни, така и неуспешни примери както сред брачните, така и небрачните двойки. Въпросът е по-скоро свързан с личните ценности, очаквания и динамиката на конкретната връзка. Важно е да има не само форма, но и качествено съдържание в отношенията.

- Как да се освежи една връзка след години на застой?

- Най-важното и основно е и двамата партньори да имат съответното желание. С всеки ден и събитие в нашия живот ние се променяме, израстваме и затова е важно комуникацията ни да е непрестанна. Така ще сме в състояние на постоянен взаимообмен с партньора си и ще избегнем така наречения застой. Важно е също така да вървим заедно, крачка той, крачка тя, за да не позволяваме на битовизмите да са единственото общо в отношенията. Вниманието и интересът към вътрешния свят на партньора ни ще ни позволи да сме по-силно свързани и да избегнем моменти на безразличие и липса на емоционалност.

- Как и защо човек бяга от себе си и се отклонява от пътя, за да прикрие собствените си проблеми?

- Неспособността да се справи сам със вътрешния си свят, кара човек да е повърхностен, да бяга от дълбочина и създава страх от поглед към даден проблем. Много хора правят друг човек свой център, било то партньор, дете или близък. По този начин те поставят себе си в риск от дисбалансиране при евентуални промени, свързани с този човек, който са направили свой център. Трябва човек сам да е своя център, колкото и клиширано да звучи. Това ще даде основа за подобрение във всяко перо от живота му. При повечето хора проблемът е, че самите те не се познават. Да, знам как звучи, но е така. Не знаят какво искат, прилепят чужди мечти към себе си или се опитват да пресъздадат нечий чужд живот.

"Искам да съм здрав!" Какво означава да си здрав - емоционално, физически, ментално? "Искам да съм богат" Какво означава богатство за теб? Транскрипцията за тези понятия е различна при всеки и това е нормално. За да сме щастливи и да намерим пътя си, трябва да разговаряме със себе си, да не спираме да се самоопознаваме и да следваме своите убеждения, а не наложените ни, било то от приятелска среда, мода и т.н.

- Каква е вашата лична история?

- Житейският ми път е много динамичен. От дете съм живяла в чужбина и това ми даде много пространство в мирогледа. От малка проявявам много силна емпатия и може би това е една от причините да ме доведе до дейността ми днес, но ще ви разкажа една история, която бе моето вдъхновение. Винаги съм обичала страшно много моята първа класна, госпожа Лукова. Отдавна бях напуснала класната стая, бяха едни от онези моменти, когато търсех посоката си и изведнъж животът ни срещна съвсем случайно. Беше топла, мъдра и с онзи спокоен поглед, който сякаш вижда отвъд думите. Точно се бях върнала в България и всичко ми беше много объркано. Бях несигурна, чудех се дали съм на правилния път. Тя забеляза това, усмихна се и без дори да пита, започна да разказва за своя живот - за предизвикателствата, за уроците, които беше научила, за силата на вярата в себе си. Говорихме дълго. Тя не ми даде конкретни отговори, но зададе правилните въпроси. И тогава разбрах - понякога човек не се нуждае от готови решения, а от някого, който да го изслуша, да го насочи, да му покаже, че вече има всичко необходимо, за да успее.

Тази жена беше моят първи ментор, без дори да осъзнава. И след онази среща реших - искам и аз да бъда този човек за някого. Така започна моето пътешествие в менторството - не просто като работа, а като мисия. Защото понякога всичко, от което човек се нуждае, е някой, който да му покаже, че вече носи в себе си отговорите.