Иван Гърбача е последният терзия

Шие 120 носии за 12 години, търси на кого да предаде занаята 

В дюкяна му в Стария Пловдив идват лекари, гайдари, народни певци, депутати 

"За 12 години съм ушил над 120 носии. При мен идват от обикновени хора до депутати. Много гайдари, лекари, фолклорни изпълнители също."

С тези думи ни посреща в дюкяна си в Стария Пловдив Иван Тонев, известен с прозвището си Гърбача. Той е последният терзия у нас - храбрият шивач, който създава на ръка богато украсени с гайтан народни носии.

"При мен носии си шият ценители, които разбират това, което правя, и искат да имат нещо, изработено по стара, автентична технология със стари материали - ръчно тъкан плат, който е шаяк или аба. Гайтана го взимам от "Етъра" - там го правят с гайтанджийски чарк, задвижван с водна сила, както е било през XIX век", разказва Гърбача, докато шие поредната си носия. Графикът му е запълнен за една година напред и който си заръча на майстора носия, трябва да изчака своя ред.

Всичко започва преди 12 години, когато Гърбача и верни другари създават сдружение "Хайдути". Обединява ги желанието да пресъздадат образа на славните хайдути и тяхната епоха.

"За да вляза в образа на хайдутин, трябваше да си набавя носия и оръжие. Намерих едни сносни потури и една бедна на гайтани антерия. Започнах да търся майстор, който да ги нашие. Оказа се, че няма такъв в България, който да практикува този занаят към онзи момент", посочва Тонев.

Човешкото око няма насита и на мнозина им се иска да имат повече гайтани по носията. Още повече че гайтанът афишира положението на собственика на дрехата. Колкото повече един елек и антерия имат по-скъп плат и повече гайтан, това показва, че човекът е по-заможен и разполага с авторитет в обществото.

Близък насочва Гърбача към шивашко ателие, но след три месеца, когато антерията е готова, резултатът не му се харесва.

"Тогава работех в застрахователна фирма и един от клиентите ми се оказа сред основателите на Задругата на майсторите на народните художествени занаяти. Споделих му, че се опитвам вече сам да шия, след като не мога да намеря такъв терзия. Той поиска да му донеса каквото съм направил. Допадна му, след което ме свърза с баба Стойна, лека й пръст, която почина преди няколко години. Тя също е сред основателите на тази Задруга. Оказа се, че е неповторима тъкачка и везбарка, шие уникални костюми. А най-големият плюс от цялата работа е, че дядо й е бил терзия, а тя от малка се занимава с текстил, шиене и везане. Аз й чиракувах на нея, тя ме учеше на основните видове шев, орнаментика, фигури. Така хванах последния влак", разказва Иван Гърбача.

След като усвоява занаята, терзията все по-смело и умело започва да шие. Мести се в дюкян на втория етаж в Стария град на Пловдив. Печели редица награди и признанието на онези, които ценят автентичното.

Най-голямото удоволствие за него е като види човека да сложи готовата носия и се погледне в огледалото. "Да видя искрата в очите му, означава, че съм си свършил добре работата", казва Гърбача.

Години наред Гърбача иска да предаде занаята си на по-младите. Поставил е табела, че търси чирак. Учи ги по няколко часа на ден. Но търпението на младите бързо се губи.

"Вечерта най-често ми се обаждат да ми кажат, че работата става много бавно и монотонно и това не е за тях. Остана обаче една жена, която е много последователна и вече втора година се обучава. Има надежда", не губи вяра Гърбача, който често се увлича по гайтаносването на носиите и умишлено си пуска филми със субтитри, за да може да вдига глава към монитора и да се спасява от схванат врат.

"Едно време на терзиите се е носела славата на много общителни и бъбриви. А дори и да съм сам, пак си говоря с интелигентен човек, смее се Гърбача. И добавя: "Трябва да има ирония и човек да се надсмива над нещата и най-вече над себе си".

Така, след като през 1994-та на 90 години си отива последният терзия Каньо Радков - Куц Каньо от родопското село село Момчиловци, Иван Гърбача остава единствен наследник. За 12 години, откакто практикува позабравения занаят, се нароиха множество ателиета и шивачи на народни носии, които работят на конвейер с шевни машини. Не искат да изучат същинския терзийски занаят, а създават на конвейер свои интерпретации на носии.

"Шевната машина и молецът са най-големите врагове на терзията. Занаятите малко са оставени на самотек, не е като едно време. Има много псевдошивачи, които имат ателиета и под думата "народна носия" можем да видим всякакви изстъпления на болната им фантазия. Тяхното не е фолклор, а фейклор откъм орнаментика, десени, кройки. Виждал съм много безумни неща. Но всеки си избира пътя", завършва Иван Гърбача, отправяйки поглед назад към 1811 г., когато на Белащенския манастир се събират от Пловдив и областта над 1000 майстори, чираци, калфи и синовете на майсторите.