Актьорът Красимир Куцупаров: 35 години работя като "глас"

Аз съм първият преподавател по дублаж 

КОЙ Е ТОЙ

Красимир Куцупаров е актьор, режисьор на дублаж, преподавател и озвучаващ филми, аудио и видео реклами. Роден е в София през 1960 г. След като отбива задължителната си военна служба, следва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", но прекъсва обучението си, за да кандидатства актьорско майсторство. През 1982 г. е приет във ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. Носител е на редица престижни награди за дейностите си. От 2005 г. е преподавател по дублаж, сценична и публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и Театрален колеж "Любен Гройс". Доцент и автор на книгата "Филмов дублаж".

- Г-н Куцупаров, как решихте да учите за актьор?

- Влюбих се в актьорската професия и по тази причина прекъснах следването си в СУ, за да кандидатствам във ВИТИЗ. Когато бях в казармата, служих на много "предизвикателно" място - Елхово. Там се запознах със Стойчо Стойчев, който беше ръководител на театрална трупа в читалище "Развитие" в града. Той ме покани да участвам в пиесата "Чутна Яна" на Славчо Красински. Това беше и първата ми роля в театрален спектакъл. След като се уволних и се върнах в София след 2 години служба, започнах следването си в Софийския университет, където бях приет българска филология, но се отказах по средата на втория семестър, за да се подготвя и кандидатствам във ВИТИЗ. Първата година ме скъсаха, а на следващата година проф. Николай Люцканов ме взе в неговия клас.

- Били сте в казармата, смятате ли, че мъжете трябва да минават задължително през военна служба?

- Според мен е редно всяко момче да разбере какво е казармата. Не две години, както съм служил аз, но поне 6 месеца. Това дава друго отношение към живота. Учи на дисциплина, чувство за отговорност и създава приятелства за цял живот. Моето мнение е, че е полезно момчетата да изпитат тези емоции.

- Кои са най-ярките ви спомени от армията?

- В Елхово служихме 2500 човека в поделението. Най-яркият ми спомен е учение на Варшавския договор - "Щит 79". То се проведе в Унгария, където прекарахме 1 месец. Имахме тренировки и учение, което се проведе на 3 полигона. Това бяха много емоционални времена.

- За каква професия мечтаехте като дете?

- Както всяко дете мечтаех за различни професии, които всеки ден се сменяха. Първоначално исках да стана спортист, защото тренирах лека атлетика, и да уча в Спортната академия. След това обаче кандидатствах българска филология и исках да стана учител. Впоследствие станах актьор, след това режисьор, мениджър на дублажния процес и преподавател.

- Коя е най-запомнящата се роля в актьорската ви кариера?

- Няма роля, която да съм забравил. Помня ги всички и ги обичам като свои деца. Но бих споменал Рафе Клинче от "Железният светилник" - страхотна постановка на нашия голям филмов режисьор Христо Христов, където си партнирах с невероятни актьори - Цветана Манева, Елена Петрова, Илия Караиванов, Георги Гайтаников, Венцислав Кисьов, Васил Банов и други. За съжаление, част от тях вече не са между живите. Това е една от знаковите постановки, в които съм участвал и която се изигра над 300 пъти. Също така "Суматоха", "Жестоки игри", "Училище за шутове", "Майстора и Маргарита" "Преспанските камбани", "Римска баня", "Рейс" и много други.

- Трудно ли е да се влезе в роля?

- Когато актьорът репетира и заедно с режисьора вървят в една посока, ако има подготовката и самочувствието, той успешно се слива с персонажа, който трябва да изиграе. При мен е така. За съжаление, младите колеги вече не търсят това превъплъщение - срастването с образа, а гледат малко по-лековато на нещата.

- Театърът променя ли се с времето?

- Променя се. На този етап не бих казал, че към добро. В днешно време имам усещането, че опаковката замени съдържанието. Хората се промениха, отиваме на погребение не заради човека, който е починал, а заради самото погребение. Отиваме на сватба не заради любовта между двама души, а заради това да присъстваме на тази сватба, отиваме на театър не заради спектакъла и актьорските превъплъщения, а за да кажем, че сме гледали този спектакъл.

- Кое лежи повече на сърцето ви - театърът или киното?

- И двете. Има разлика в начина на правене на театър и този, по който се прави кино, но и двете вървят ръка за ръка.

- Как станахте преподавател?

- Дълги години се занимавах с дублаж и озвучаване на филми. Работил съм над 35 години и продължавам да работя като "глас", 15 години като режисьор и мениджър на дублажния процес в три големи български телевизии. Преди много години ректорът на НАТФИЗ професор Семерджиев ме покани да бъда първият преподавател по дублаж. Аз съм и първият преподавател, защитил докторантура и доцентура на тази тема. Също така съм първият човек, написал книга за дублажа в България - "Филмов дублаж".

- Защо хората трябва да умеят да използват гласа си?

- Гласът е инструмент. Ако се научите да "свирите" на него, този инструмент ще ви отвари много врати. За съжаление, хората не използват и развиват това умение. Гласът е богатство. С Калин Сърменов, който е директор на Сатиричния театър, водим клас към Театрален колеж "Любен Гройс" и това са основните изисквания от мен към студентите - да овладеят гласа си. Много голям процент от въздействието, което оказва човек, се дължи на неговия глас.

- Коя професия ви харесва повече - актьорската или преподавателската?

- И двете са свързани със сцената. Аз преподавам на студентите правоговор, сценична реч, художествено слово и дублаж. В театъра играя, а във филмите снимам. Но всичко това се върти около сцената и нейната магия. Когато осветлението угасне, когато се дръпне завесата и актьорът се появи в светлината на прожекторите на сцената. И двете професии правя с удоволствие. Мога да кажа, че съм щастлив човек, защото се занимавам с това, което ми носи гордост и истинска наслада.