Путник искал да разруши Белоградчишката крепост

През Сръбско-българската война

Неколцина юнаци обръщат в бяг цял вражески полк

Злостна цел да разпарчетоса на пух и прах Белоградчишката крепост си поставя по време на Сръбско-българската война от 1885 г. полковник Путник, командващ нашественическите сили. Ама не успява и е принуден да бяга, напълнил гащите, сочат свидетелства в местния исторически музей.

Нашествието е провокирано и наложено от Великите сили - следствие, както от Берлинския договор, така и от политиката на Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Започнала на 2 ноември 1885 година, "войната на капитаните" трае твърде кратко, но показва силата на българския дух и умението на българина да брани родната си земя. Спечелването на тази война е предпоставка за международното признаване на Съединението.

На 3 ноември 1885 година сръбският десен фланг, разположен на проходите Св. Никола и Кадъ-боаз, преминава границата и се насочва към Белоградчик. След като дават кратък отпор, граничните български застави и прикриващи отряди отстъпват под напора на 14-и резервен сръбски полк. Съседите завземат селата Салаш, Чупрене, Върбово и Пролазница. Тяхната артилерия, разположена на източния склон на връх Ведерник, предприема обстрел на Белоградчишката крепост. Белоградчишкияг отряд, състоящ се от 326 души под командването на поручик Стефан Чолаков, изпада в доста тежко положение, а от Видинската крепост капитан Узунов изпраща едва 400 души подкрепление.

На 4 ноември подкреплението в района на с. Калугер атакува и отблъсква сърбите, опитващи се да превземат българските позиции около Мусин връх. Вечерта на 5 ноември отрядът на поручик Дворянов влиза в града и заема позиции за отбрана на Белоградчишката крепост. В този ден сръбските сили се ограничават само с обсадни действия, включващи главно артилерийски обстрел на града и крепостта.

На 6 ноември още от сутринта сражението при Белоградчик пламва с пълна сила. Командващият сръбските сили полковник Путник разпорежда непрекъснат артилерийски обстрел на българските отбранителни линии. Врагът предприема незабавно настъпление. Тук поручик Панайот Дворянов използва хитрост, като изпраща няколко войници в тила на сърбите. Тяхната честа стрелба, виковете "Ура", както и точният залпов огън от българските позиции предизвикват паника в сръбските редици, последвана от всеобщо отстъпление. На следващия ден боят и преследването на разбитите сърби води до бягството им от българската територия.

Битката при Белоградчик на 6 ноември 1885 година, както ще отбележат по-късно военните историци, е образец на инициативна, активна отбрана. Малкият Белоградчишки отряд без артилерия разбива цял сръбски полк с една планинска батарея и го изважда от бойните действия до края на войната. Тук сърбите дават 46 убити, между които един командир на батальон, командирът на планинската батарея. Около 50 души са ранени, а в плен са взети около 90 души, 20 пушки, муниции и един лафет от планинско оръдие, както и конят и сабята на полковия командир полковник Путник. От сръбския резил и славната българска победа в белоградчишкия музей и днес са изложени част от пленените трофеи.

Римляните укрепват редута от късната античност

Мястото над скалите на километър и половина от днешния Белоградчик е естествено укрепено и откога се използва за крепост, така и не е съвсем ясно, но е сигурно, че било такова още от късната античност. Но става известно през римско време, когато новите владетели изградили сериозни укрепления.

През I-III век сл. Хр. римляните построили пътища в новите провинции на империята на Балканския полуостров, както и крепости, за да ги охраняват. Задачата на Белоградчишката крепост била да контролира пътя от град Рациария (в близост до днешното село Арчар в района на Видин). Римляните построили най-високата част на крепостта, наречена Цитаделата. При разделянето на Римската империя през 395 г. балканските земи влезли в пределите на Византия.

В края на VII век Белоградчишката крепост попаднала в територията на новосъздадената българска държава. По времето на цар Иван Срацимир (1356 г. - 1396 г.) крепостта била разширена и укрепена. През 1396 г. османците я завладели и по-късно също я преустроили. В нея бил поставен гарнизон за защитата на западната част на империята и за потискане на въстанията на българите. През 1885 г.,по време на Сръбско-българската война крепостта за последно е била използвана като военно съоръжение.