Младен Георгиев, кметът, който забрани на хората да умират: Ако някой почине, трудно ще го погребем

Линейка при нас не може да стигне, разкопаваме снега с багер 

КОЙ Е ТОЙ

Младен Георгиев е кметски наместник на видинското село Върбово от три години. Преди да стъпи в длъжност, живее заедно със семейството си в чужбина. Решава да се върне в България, защото обича родината си и таи надежди, че нещата ще тръгнат към добро. Прави си малка ферма, но действителността го натиска. За да промени нещата, решава да се кандидатира и в крайна сметка става кметски наместник на Върбово. Преди седмица Георгиев нашумя, след като забрани на местните да умират. Как стига до това решение и защо го прави, четете в следващите редове.

Доли ЛУКАНОВА

- Г-н Георгиев, забранихте на хората в селото да умират. Как стигнахте до това решение?

- Стигнах изведнъж, но нещата са много дълбоки. Самата държава не мисли за нас. Освен да се подиграваме, няма какво друго да казваме. Като един наместник кмет какво мога да направя?! Казах го с пожелание хората да не умират и да живеят колкото се може повече. Омръзнало ми е да говоря негативни работи. Сутрин, като се съберем, гледаме да се смеем. За последните три години видях за какво става въпрос и хич не ми харесва. Така че гледаме да си го правим по-забавно.

- Колко човека живеят в селото?

- Постоянно живеещите сме около 50 човека. С приходящите през лятото ставаме 60-65. Няма повече.

- На колко години е най-възрастният човек?

- На 94 години. Иначе средната възраст на хората е около 70 години.

- Има ли млади хора, семейства?

- Почти не. Синът ми и още едно момче са сред младите, наскоро се роди едно бебе и това е.

- Какви са прогнозите ви за бъдещето?

- Ако не се промени нещо, след десетина години ще се затрием и ние като някои други селца. Това са прогнозите. Засега хората задържаха бая, не умират. Вероятно в един момент ще има бум на смъртните случаи, тъй като имаме хора, които са на по над 80 години.

- Кои са най-големите трудности, които срещате във Върбово?

- Не може да се преборим с нечестностите. Например нашите общинари гласуваха по 12 500 лв. за детски площадки. До нас има едно село - Протопопинци, там са 15 човека, обаче имат детска площадка, но искат да строят втора такава. И при нас искат да правят детска площадка, но при нас деца няма. С тези пари може да се направи нещо друго. Строят пенсионерския клуб от 6-7 години и все още не е готов. Страшно е!

- Какво още ви липсва в селото? Имате ли магазин, аптека?

- Имаме си автобус, не може да се оплачем. Бързо стигаме до община Чупрене. Имаме един магазин, той е и като кафе. Хората са млади, идват от друго село и помагат с каквото могат. Аптека нямаме. Има едно момченце с автомобил, което идва всяка сутрин. Кой от каквото има нужда, поръчва. Заминава момчето, пазарува и се връща на центъра. Хората го чакат и си взимат лекарствата и другите неща, които са пожелали. Това е. Училището го продадоха. Някога във Върбово е имало много народ, много деца са щъкали по улиците. Сега вече няма нищо! Всичко е унищожено - кръчми, магазини, всичко!

- Какво трябва да се направи, за да се променят нещата?

- Трябва да тръгнем много отдалече. Например при нас дойдоха пет тира и режат горите главоломно. Изнасят дървесината в Турция, където ги правят на пелети и после ги продават на по-високи цени. Държавата не те подпомага с нищо, ако речеш да работиш, те мачкат. Когато аз и моето семейство се прибрахме в България, си направихме малка ферма, гледаме овце. Покрай нас се навъдиха други хора, който си взимат субсидии, мачкат ни и нищо не се получава.

- Успяхте ли да промените нещо за тези три години, в които сте кметски наместник?

- Аз съм едно птиче, не мога сам да променя нищо. Но все пак гледам, че идват хора, купуват къщи, стягат ги. Но идват тук да си почиват, то за друго не става. Някои пенсионери се връщат, но слаба работа. Ако дойдат трима човека, петима си отиват. Все се надявах, че ще се промени България. 12 години сме живели в чужбина, някак си имаме друго мислене. Докато тук хората мислят за насъщния, гледат да се крият по дупките и кой колкото може да мързелува, това е. Нищо не може да се направи. Имам чувството, че половината част от страната са със закоравяло мислене и по никакъв начин не може да им се промени.

- Какво най-много тежи на местните?

- Тежи им, че не им достигат парите! Ето сега дървата са 120 лв. Никой не се интересува, че тези хора с 400 лева пенсия няма как да си купят дърва за огрев. А ние сме балканско село и при нас зимите са тежки. Това ги притеснява хората. А не дай си Боже някой да почине. Голям зор е, докато успеем да го изкараме, за да го погребем. Не съм се сблъсквал още с тая работа, но на предишния кмет се беше случило. Лоша работа е. Селото е много навътре в Балкана. Линейка не може да дойде. Викаме багер да разкопае пътя, за да може да изкараме някой смъртник, да го погребем. Страшна работа е! Това не е само тук. Във всички балкански села е така.

- Как успявате да оцелеете през зимата?

- Имаме много стари хора и те не могат да се оправят. Помагаме им колкото можем, носим им неща до дома. На който не може да помогнем, го изпращаме в големите градове, при деца, внуци, каквото имат.

- Какво искате да постигнете, как си представяте селото в най-смелите си мечти?

- Най-много желая да се връщат повече хора. Да има млади, да могат да работят. Да кипи живот.

- На какво се радват най-много възрастните?

- Радват се, че са живи! Щастливи са, когато децата и внучетата им дойдат. Това е. Няма на какво друго да се зарадват. Всичко останало е банално и неистинско.