Днес Милен трябваше да стане на 56. Орлите не умират, те отлитат

На този ден Милен Цветков трябваше да празнува своя 56 рожден ден.

Може би съм го казвала и преди. Той бе орел, а не мисирка.

Някои твърдят, че орлите умират в полет. Други – че не умират, а просто отлитат и се скриват в Безкрая.

В Безкрая с него отлетя и нещо истинско от българската журналистика. Чувството за непримиримост, чепатост, отричане на политически коректното говорене и унизителното до срам ухажване на властимащите.

Гонен, уволняван, противоречив, за някои краен и скандален. Но никога не успяха да го укротят и вкарат в рамката на послушанието. Никога не го съблазниха, за да млъкне.

Уви, той завинаги замлъкна и всички знаем защо. Историята е толкова нелепа, че човек почва да си задава въпроса има ли изобщо някаква логичност в битието. Предпочитам да не напиша и ред за трагедията, която още зее като рана в обществото.

В този ден искам да ви кажа няколко думи за него.
Милен ни уважаваше и се отнасяше с особена почит към работата на вестникарите. Харесваше си репортажи и истории, които сме разказвали с колегите във вестника. Неговата редакторка от „Часът на Милен Цветков“ Даниела често звънеше в редакцията, за да ни пита дали сме съгласни да разкажат някоя наша история.

Милен Цветков беше мъжкар. И перде. В същото време неговият усет за справедливост беше като оголен нерв, който го болеше при най-дребното стълкновение с неправдите.

Нашият занаят обедня, опустя и все повече губи основния си смисъл – за отпор, за коректив, за бунт.

Сиви изглеждат медиите без лица като Радостина Константинова, Нери Терзиева, Милен Цветков, Соня Гълъбарова, Силва Зурлева, Даниела Сеизова, Валя Крушкина, Албена Ивайлова, Клара Маринова, Александър Авджиев и още много други.

Носталгия по миналото, ще речете.

Не, носталгия по времето, когато имаше автентична журналистика.

Когато нямаше страх от високото. Високо, където се скриват само орлите.