Философският факултет е гнездото на дисидентите

Публикувана: 30.05.2022, 11:30 1113 Автор: Лили Ангелова

Асен Игнатов води лекции с различни обувки и чорапи

Кольо Генчев заспива под запорожец на комунист, искал да го стресне

Философският факултет на СУ "Св. Климент Охридски" винаги е бил един от най-напредничавите, а през 60-те години на миналия век изригна истински вулкан от свободомислещи хора. Хора различни, носители на новото.

Именно те бяха споменати и почетени преди дни на церемония в Аулата на университета по случай 24 май - празника на българската писменост и култура. Проф. д-р Димитър Денков и проф. дпн. Пламен Калчев бяха удостоени с Почетния знак "Св. Климент Охридски" със синя лента. Деканът на Философския факултет проф. Соня Карабельова поздрави присъстващите с празника, а ректорът на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков връчи отличията на пищна церемония.

Трудно е да се обясни откъде и как през 60-те на миналия век се пръкнаха толкова смели и напористи разрушители на догматизма в хуманитарните дисциплини. Това бяха предимно аспирантите и асистентите в различните специалности на факултета. Властта видимо не беше подготвена за бунта на младите умове. С днешна дата си струва да си припомним за най-ярките личности между тях.

Още се помнят рециталите в знаменитата 65-а аудитория, където четяха свои стихове Пеньо Пенев, Дамян Дамянов, Матей Шопкин и други. Малцина знаят, че във Философско-историческия факултет тогава учеше и бъдещият знаменит дисидент, поетът Петър Манолов. В студентските издания тогава той се подписваше с псевдонима Скарамуш. Все в същите аудитории тогава четеше лекции проф. Асен Киселинчев, който не цепеше басма и на академичното страшилище Тодор Павлов. Догматикът Павлов тогава даваше тон на целия философски фронт у нас и да му се противопоставиш не беше лъжица за всеки. След 10 ноември 1989 г. някои от преподавателите на Философския факултет бяха облечени в героични доспехи. Всъщност те бяха тихи и кротки хора - кабинетни учени, които обичаха тишината на библиотеките и мълчанието на книгите. Такъв беше и незабравимият Асен Игнатов (1935-2003). Роденият в Шумен философ беше рядка порода. Той шокираше с могъща памет и надарен мозък. Беше често коментиран от колегите и студентите. Този учен от висока класа не можеше и да предполага в ония години, че след време ще му се наложи да си изкарва хляба като журналист в "Дойче веле" в Германия, където емигрира.

Студентите се шегуваха с облеклото му - той се обличаше небрежно и смешно. Често можеше да бъде забелязан с различни чорапи или различни обувки. Това впрочем не го тревожеше. Повече се плашеше от зловещата сянка на ортодоксалния марксист акад. Тодор Павлов. Облеченият с партийна власт академик бранеше догматичните си нива и късаше глави. Асен Игнатов подусети, че неговата ще е първа. Младият асистент написа статия за 9 септември 1944 г., заради която го анатемосаха като философ. Изключиха го от БКП и бе първият, който тълкува "превратно" датата от общоприетото. Малко след това Игнатов замина на конгрес в Белгия, а от там отиде в Германия, където се установи и продължи да работи. До края на дните му през 2003 г. в чужбина го наричаха "българския философ".

В ония години Желю Желев беше един кротък и благ човек и едва ли някога е сънувал, че един ден ще стане държавен глава на България. В архивите на ДС се пазят документи, че властта е оставяла аспиранта по диалектически материализъм спокойно до са пише статиите.

Желю предизвика гнева на властите с дисертацията си, където искаше да оспори и Лениновото определение за материята - това бе истинско светотатство за времето си. След многочислени перипетии Желю се прибра в родното село на жена си и там написа знаменитата си книга "Фашизмът". На 17 май 1965 г. група млади философи и историци написа писмо до ЦК на БКП в негова защита. Писмото бе подписано от Николай Генчев, Илчо Димитров, Христо Кьосев, все напредничави философи, но никой не се вслуша в протеста им. По същото време бе наказан и упорито преследван и проф. Иван Славов. Тази нестандартна личност не можеше да се побере в униформата на академичните кадри. Критикувайки повсеместния кич при социализма, тогавашният асистент Славов рушеше сталинисткото мислене и простотията на върхушката. Популярността му сред студените бе много голяма. Най-ярката фигура от историците бе проф. Николай Генчев. Желю Желев го смяташе за свой учител. Кольо Генчев бе душата на бохемските компании и умееше да владее хората с образната си реч. Беше естествен като децата. Проф. Венче Попова разказва как една сутрин, след поредния пиянски запой, намерила Николай да спи под един запорожец на другар от БКП. Искал да го стресне. Добил голямо международно признание, професорът бе отстранен от преподавателската си дейност заради положителната му рецензия за Желювия "Фашизъм". В архивите е запазен ръкописът на неговата забранена студия от 26 страници "Българската историография пред 1300 години България". В нея историкът смело предупреждаваше, че 13-вековният юбилей на държавата ще стане "нов кич с патриотични мотиви".

Ренесансовият човек Исак Паси е роден през 1928 г в Пловдив. И той има огромна заслуга за престижа на Философския факултет. Докторската му дисертация "Смешното" и днес се сочи за най-интересното, написано по темата. Хората, които познаваха Исак Паси, казват, че бившият външен министър Мони Паси е наследил от баща си чувството му за хумор. Както много свои колеги, и Исак Паси най-дълго и упорито е воювал с гуруто на марксистко-ленинската философия по това време у нас - Тодор Павлов. От сталинските набези в науката най-много си патеше и акад. Кирил Василев. Макар да бе бивш партизанин и изтъкнат историк, и той не можа да се побере в партийните постулати. Не стана любимец на властта и синът му - проф. Николай Василев. Той продължи бунтарската семейна традиция. През 80-те го изключиха от БКП, не му даваха да чете лекциите си. След 10 ноември 1989 г. Николай Василев потъна в политиката, стана даже министър и накрая се прибра за размисъл в университетския кабинет.