Жената кауза Аделина Банакиева: Убиваме бежанците с увреждания

Нашето здравеопазване е по-страшна война 

КОЯ Е ТЯ

Аделина Банакиева е изключително пъстра и енергична личност. Майка е на петима синове, обича работата си като озеленител, преборила е рака и е спасила стотици, ако не и хиляди хора, изпаднали в нужда. Наричат я "жената кауза" и това не е случайно. Тя е човекът, който се опитва да промени системата и да обърне мисленето на обществото към социално уязвимите хора. Каузите, с които се занимава, са безброй - протести срещу "Топлофикация", безобразието относно отношението към бездомните животни, децата по улиците, хората с увреждания. От два месеца Аделина прави всичко по силите си, за да помага на украинци, бягащи от войната и потърсили спасение у нас.

Доли ЛУКАНОВА

- Г-жо Банакиева, от началото на войната в Украйна помагате на хората, потърсили спасение у нас. Подготвена ли е България да приема бежанци със специални потребности?

- България не е подготвена. Категорично страната ни е най-неподготвената в Европа за това, което се случва в момента. Самият факт, че ние сме най-неадекватни спрямо бежанците като мерки, които предлагаме за това те да се чувстват добре, говори доколко сме подготвени. Всички държави извън България, които приемат бежанци, осигуряват минимален доход, осигуряват здравеопазване на втория-третия ден, в който те попаднат там, и то пълен комплект здравеопазване. Докато при нас два месеца след началото на бежанската вълна това все още не се случва.

- Какво се прави за тях всъщност?

- Нищо не се прави. Гласуваха промени в закона, но няма още нормативни бази, на които те да се прилагат. Съответно с хората, които имат заболявания, нищо не се случва. Освен че доброволци им купуват медикаменти или им плащат лечението, но това е на късмет. Най-често се опитваме да ги изкараме в Европа. До момента продължава да няма начин украински граждани да получат пълния комплект обслужване в здравеопазването, който се полага на хора в такова състояние.

- С какви случаи се сблъскахте?

- Тук идват не само здрави и прави хора. Идват и хора с увреждания. Деца с увреждания! Идват хора с диабет, хора с епилепсия, с онкологични заболявания.

- Какви са основните проблеми, които срещат у нас те?

- Това, че на тези хора няма как да бъде помогнато тук, е най-големият проблем. Рехабилитация например може да отложиш, но химиотерапия не, лъчетерапия не бива да отлагаш също. Има неща, които не бива и които е невъзможно да отложиш. Има проблем и с медикаментите за епилептици. Децата с епилепсия, които са в момента тук, никак не са малко. Във Варна например има двама детски невролози, в София четирима. Тези деца, за да могат да имат нови терапии, трябва да минат през невролог. Към момента това, което се прави, е да им се дават медикаменти за спиране на вече възникнали припадъци, но не и медикаментите за поддържане. Ние просто убиваме бежанците с увреждания, които попадат в България. Това е реалността.

- Какво трябва да се направи, за да се подобри положението?

- Тотална реформа в здравеопазването. Но тя е болезнена, тежка, трудна. Такава няма да се хареса на никого и затова никое правителство не я започва. Пълната реформа изисква крупни мерки. Изисква спиране на пробойните и течовете на системата. Течове като малките болници, които усвояват бюджети, без да предоставят услуги, които са добри. Например една Австрия, която горе-долу може да сравним с България като територия и като население, има 130 болници, ние имаме 460. Кому са нужни, като не са ефективни. Направи във всеки голям град една сериозна болница с всички отделения и добра транспортна мрежа. А ние имаме безумно количество малки болници, които се рушат, в които имаме полупенсионирани лекари и абсолютно пенсионирани сестри и акушерки.

- Как се справяте вие, доброволците, в тази трудна ситуация?

- Опитваме се да си създадем вътрешна организация. Всеки пост по групите за украинци в социалните мрежи, който е свързан с хора с увреждания и ни питат къде да отидат, им казваме просто да не идват в България. Звучи ужасно, но ние наистина им казваме: "Ако искате да се спасите, подминете България". Това го правим няколко човека, които се занимаваме основно с благотворителност, и няколко майки на деца с увреждания, които следят по групите и молят хората да не идват тук. Това е чистата истина. Звучи ужасно, при условие че те бягат от война. Но от войната там те идват на нашата война с министерството. Нашето здравеопазване е по-страшна война.

- Минаха повече от два месеца след началото на военните действия, колко такива човека са потърсили помощ у нас?

- Горе-долу всеки десети. Ако приемем, че тук са грубо 100 хил. бежанци, това прави над 10 хил. човека с увреждания, които вече са в България.

- Как стои въпросът с помощните средства?

- От години влачим проблема с помощните средства, които се раздават, ей така - на диагноза, не на човек. Помощното средство трябва да бъде по размер и спрямо състоянието на този, за когото се дава. В момента това, което се случва в България, е да се раздават едни така наречени рингови тежки колички все едно на кого. Същото правим с украинците. Тези рингови колички, които са дадени на българи, които впоследствие с дарителски кампании са си купили такава, каквато им трябва, ги раздаваме на украинците. Те пък нямат друга алтернатива и ги ползват. Само че, ако едно дете, което няма добър седеж, бъде поставено в такава неподходяща количка и завързано с колани, защото се изсулва от нея, до два месеца ще доведе до тежки гръбначни изкривявания. Кой ще поеме ангажимент за лечение на това дете?!

- Вярно ли е, че получавате заплахи за това, че помагате на бежанците?

- Повечето хора, които помагаме на бежанци, сме получавали заплахи. Една война никога не е черна и бяла. Винаги има хора, които подкрепят и другата страна. Аз не им се сърдя. Смятам, че всеки трябва да има своето право на мнение, но не да го налага насилствено и чрез заплахи.

- Колко струва да направиш добро в днешно време?

- Безумно много и адски малко на фона на нуждите. Като пари - колкото може някой да отдели. Като време се стига до степен на пълно физическо изтощение, на невъзможност да гледаш семейството си, да работиш ефективно и каквото и да било. Това са адски много хора, със страхотно много нужди и ако ти принципно се занимаваш с благотворителност, не може да делиш хората на наши и чужди. Тези хора са просто хора. Опитът да им се помага е много труден и много изчерпващ емоционално.

- Как успявате да се справяте толкова години?

- Все по-малко успявам. Все по-малко ми издържат нервите. Все повече изпадам в състояние на тотално изтрещяване. Усещането на доброволците в момента в България е като на хора, които запълваме дупките на потъващ кораб със захарен памук. Това правим и това е адски изтощително. Знаеш, че не можеш да спреш, опитваш се да помагаш на всички и постоянно се чувстваш виновен, че не си успял.