Писателят Румен Леонидов: Македонците са ни братя, но в Скопие това носи само омраза

Румен Леонидов е писател, поет и преводач. Неговият прадядо Леонид Янков носи епичен ореол от комитските времена за освобождение на Македония, като, преди да загуби живота си, сам влиза в престрелка с армия от 3000 турци. Защо се стигна дотам, че нашите братя в Северна Македония не искат и да чуят за общата ни история? Каква е ролята на Русия в ситуацията на Балканите и света? Румен Леонидов коментира за читателите на "България Днес"

Кристиан ИВАНОВ

- Г-н Леонидов, известно е, че вие сте правнук на войводата Леонид Янков, за неговия героизъм са запазени ярки свидетелства. Как се чувствате сега, когато в България се говори за пазарлък със Северна Македония, при който ние да са затворим очите за преиначаване на нашата история, за да получим от ЕС достъп до Шенгенското пространство, например?
- Чувствам се като лошо ранен четник, който е в плен на своите и няма избор, или трябва да умре като предател на бъдещето, или да предаде миналото... Няма как да се обясни на нашите братя отвъд границата, че сме братя, че сме от една майка и един тейко, след като дума не искат да се издума, че имаме нещо общо.
За нас, българите, този факт е надгробен паметник, тежък камък в душата, за за нашите братя край Вардар България е само зъл огън в очите, ярост в духа, вулканична лава от злост и омраза. Внушено им от години да ни мразят. И ни мразят, защото сме били заплаха за тяхната индентичност. Младите не знаят, старите си траят, още по-старите легнаха под земята огорчени от съдбата си да бъдат чужди сред своите, обидени на майка България, че ги изостави да ги колят, бесят, гонят с тайна и явна милиция. Днес в моята Македония няма критично количество българи, които да се опълчат така, че да ги чуе и глухата Европа. Повечето от онези граждани на Македония, с доказани документално български корени и които се сдобиха с български тескерета, са типични нашенци - в странство се пишат бугари, но в малката България се пишат македонци. И защо не - те са и македонци, и българи, просто български македонци. Или българи, родени и живеещи в другата България.
Всеки наш брат има право да хитрее, да се прави на по-дявол от дявола, да оцелява както може. Всичко зависи от това, доколкото родовият му корен е дълбок и фамилният му дух е жив. Въпрос на избор - в бита и в битието.
- Как изобщо стигнахме дотук, ние да доказваме на света, че цар Самуил е цар на българите, че Гоце Делчев е дал живота си, за да се върнат на България изконно наши земи?
- За цар Самуил преди време, заедно с вас, вашия вестник и неколцина историци и общественици, през 2014 г. създадохме комитет, който да съдейства да бъдат върнати у нас и препогребани костите на великия цар. Нещата опряха до президента Плевнелиев и тогавашното правителство, но те никога не са били прозорливи патриоти, готови да се жертват за паметта на нацията ни. Трябваше някой да убеди с държавнически аргументи онези наши институти, които съхраняват църковни реликви, ръкописи и други предмети, които да бъдат върнати на Гърция, тъй като гръцките историци имат претенции към тях. В замяна на това самият Самуил щеше да бъде препогребан в базиликата "Св.София", където се е черкувал.
Нека припомним, че през 1969 г. на малкия остров "Св. Ахил" в Преспанското езеро гръцкият археолог проф. Николаос Муцопулос открива три гробници. След редица изследвания той излиза с категоричното становище, че там се намират погребенията на цар Самуил, неговият син и следващ цар Гавраил Радомир, и на племенникът му Иван Владислав, последният български владетел в Първото българско царство. Тогава отказахме да преговаряме с гърците, а сега гласовитите скопски историчари намират формални основания да тръбят, че нашият общ цар е само техен. Същото е и с костите великомъченика Гоце Делчев, който българските сталинисти подаряват на интернационалналистите в Македония. И те днес ликуват.
Този български офицер, учител, апостол, духовно чедо на Дякона, въпреки признанията на днешния президен на РСМ, че по националност е бил българин, продължава да бъде оспорван като националност от мощната пропаганда. Обществените остатъци от югокомунизма възпират промяна на учебниците по история, както и дърдоренето, че им посягаме на историята. А тя е обща и след като е обща трябва заедно да я почитаме, честваме, прекланяме. Ако управниците и опозицията на РСМ не искат да имаме общо минало, за какво общо бъдеще в ЕС можем да глаголим? Много се надявах на тамошните албанци, които имат исторически респект и съседско уважение към нас, да вразумят истеричните историчари и да действат по-категорично в дипломатически план в тази безкрайна разпра. За тях поне е сигурно, че дават мило и драго да станат граждани на Европа, както и на техните сънародници в Албания. Разбирам деликатното им положение на малцинство, разбирам, че те са наясно с проблема, но двете основни албански партии там са отдавна фактор в политиката на Скопие. И могат по-категорично да настояват българите да бъдат вписани веднага в конституцията на страната и да приеме закон срещу "езика на омразата", каквото и да означава това политкоректно и клише. Както и да се извадят архивите за масовите убийства на македонски българи по времето на Тито, само защото не са пожелали да се откажат от своя род и произход.
- Защо Европа и САЩ сякаш не разбират разбират българската позиция по т.нар. "македонски въпрос"?
- Не са длъжни да го разбират този въпрос, защото обществените им порядки са на друго цивилизационно равнище. За САЩ Балканите бяха последна грижа, но най-неочквано се присетиха, че в този район Русия влага чувства и средства.За Европа Македония е само нова сфера на влияние, нов малък пазар, но пазар, хапка, която да издърпат от устата на Москва.
Освен това македонските ни братя имат пълно превъзходство по света по отношение разгласата на техния език, индентичност и съвременна култура и изкуство. Те се изучават в много университетски катедри на Запад, страната хвърля небивали за мащабите си средства за македонските творци да гастролират по всички точки на планетата. Огромен брой университески преподаватели и учени лобират в Европа, САЩ и Русия. А сега научаваме, че по темата и някакви американски сенатори и конгресмени се опитват да ни размахват пръст. Надявам се, че геополитическият натиск върху днешното ни правителство няма да се отрази на решенията на парламентарното мнозинство. Но се страхувам. Според мен днешните управници не бива да бързат, щото братоубийствените рани и от двете страни са дълбоки, но не и вечни - мястото на РСМ е в голямото европейско семейство. Но преди отново да се сродим и сгодим, нека на всички стане ясно, че България не може да бъде навеждана, да бъде карана да се държи като дупедавец. Който иска да покаже поведение на такъв, да върви на майната си. Тоест на нови избори. При които новите ще бъдат изтрити от черната дъска на политическото школо, преди да си записали именцата с тибешир дори...
- Каква е ролята на Русия в цялата тази игра, президентът Путин заяви навръх 24 май 2017 г., че славянската писменост е дошла от "македонската земя". А сега започна и война в Украйна.
- Не мога да се сърдя на Русия, че си гледа геополитичекия интерес. Все едно да ругаем касапите, че убиват животните, които ние с удоволствие печем. Това е професия като всяка друга, но не всеки се наема да убива всеки ден с ток или със сатър. Държавната професия на Русия е разширяването на империята й. Това виждаме да се случва и днес с войната в Украйна. От Петър, през Цар Освободител, през Ленин, Сталин и Брежнев до Путин, това национална доктрина. Нейните безконечни, нищо, че е русизъм, територии не й стигат и тя не си дава сферите на влияние. Защото при Путин се изправи на глинените си крака и дори вече диктува на Запада своята игра. И странно, но Западът започна да запада. Дано да е временно, но след колизиите между ЕС и САЩ, нещата се усложниха. САЩ не могат да се примирят, че лидерството им е оспорено, не искат да прозрат, че не въоръжената до зъби, но икономически анемична Русия ще им издърпа килимчето изпод краката, а колосалният гигант Китай. Путин е длъжен да продължи традицинното влияние на Русия в Сърбия и оттам в Македония, това и на слепите наблюдатели вече е ясно. Той също има предшественици и учители по история, в които се кълне и пред които утре, на небето, не би искал да стои с наведена глава. И прави повече от всичко необходимо, комунистическото мислене - да търсиш винаги враг, да е живо и заразително из цял свят. Така и Третият райх си намери удобни вътрешни и външни врагове, но фалира за късо време. За Русия България е предателска страна, казвали са ми го в очите преди време в Москва, иди им обяснявай, че по време на нашето братство цял живот са държали повече на Сърбия - от освобождението от турско робство до днес. Дори и по времето на Тито Сталин остави Сърбия да стане лидер на Третия свят, на необвързаните страни. А това за "македонската земя" беше добър, но коварен за нас ход. Явно Лавров си гледа отлично работата.
- Как вие като общественик, а и като творец, който има сетива настроението на народа, преценявате отношението на българското общество към тази болезнената тема и към опитите да се откъсне парче от българската история?
- Днешното ни общество за първи път е единно, но май чувството за превъзходство заема връх над това, че говорил и спорим с наши братя.
Това доказва, че част от нас ги друсат яки комплекси, не толкова националистически, колкото малцинствени - веднъж и ние да сме по-големи от сърбите по територия и геополитическо гнездо, а пак да търпим номерата на белградските слуги в Скопие. Заместим ли братската си обич като общество с ненавист, злоба и желание за реванш, това ще е краят на нашата историческа правдина. Ще станем досущ същите. Много време загубихме да поискаме да ни обичат отвъд южната ни граница - 45 години плюс още 30, а през това време редица поколения в Македония не чуха нищо хубаво за нас. Нито от техните, нито от нас. Днес трябва ясно да кажем на всеуслошание, че България признава не само правото им на индетичност и език, но още по-ясно и категорично - чe Македонският народ е вече друг народ, че литературният им език е друг език. И без друго това сме го полупризнали, но подсурдинка, а скопските глашатаи оревават непрекъсното орталъка с лъжите си по въпроса.
Вече гледам, че по БНТ изказванията на македонските политичари се превеждат - текат надписи по време на техните изказвания. Преди години това би предизвикало буря от гняв, днес ни никого не прави вече впечатление.
- Има гласове да се "спазарим" и да направи отстъпки на северномакедонците за да ни пуснат в Шенген или да ни махнат визите за САЩ. Как гледате на това?
- Това са глупавати идеи. Визите ще паднат, когато у нас корупцията бъде сведена до приемливи граници. Когато политическият ни и икономически елит престане да бъде винаги верен на Москва, а в същото време да се кълне в обич към Вашигтон. Ще паднат, когато ДПС престане окочантелно да бъде фактор у нас - засега вече не е политическо езиче във везните на парламента, но като бизнес фактор в сянка все още е мощна партия. Имат начело умен възпитаник на ДС и с част от лобите в ГЕРБ си разпределиха най-вкусните парчета от тортата на сладуранската ни индустрия.
- Често ходите на лобното място на войводата Леонид, какво е усещането ви, когато сте там?
- Скоро не съм ходил на поклонение, срам ме е. Провалих се в обещанието си да туря бюст паметник в градинката на църквата "Св.Троица", която е близо ко Гевгелийския квартал в София. Не успях да върна името на улицата "Леонид Янков" в кв. Захарна фабрика. Не намерих изпълнител на македонски песни, който да изпее народната песен, посветена на героичната му смърт. Вече не ми се псува, че името му го няма сред имената на героите на Македония, изписани върху двукрилия паметник, който отскоро стърчи на кръстовище на бул. "Христо Бонев" и бул." Тодор Александров". И когато ме питат чиий е дядо ти, не знам какво да кажа. Абе ние не знаем кой е Григор Пърличев, велик българин от Охрид, чиито девиз не е "Свобода или смърт", а "Съвършенство или смърт"... Но какво разбираме днес от духовно съвършенство или устремление към него, та към седнал да се жалвам, че Леонид никога няма да заживее отново като българин...
И още нещо. Като бях малък, много малък, гледах портрета на Леонид Янков, сложен на централно място в скромната ни къща в квартал Захарна фабрика, и попитах Коста, моя дедо, син на Леонид, ние какви сме, българи или македонци. Дядо ми отвърна късо: "Ако не бяхме българи от Македония, защо станахме бежанци в България? Защо потърсихме спасение тук, а не другаде? Поведе ни прапрадядо ти Трайко, бащата на прадядо ти Леонид, заедно с куцата ми майка Мария, вдовицата на комитата, и ние двете им деца, аз и брат ми Сандо. Една каруца хора, едвам се добрахме до София, за да започнем началото си от начало - голи и боси, бедни, но спасени."
След време "фашистката" община раздава на всички бежанци безплатни парчета земя, колкото да си вдигнат своя кукя, за да има къде да си подслонят челядта. Сега този кървав портрет на Леонид стои на най-видно място в дома ми, той е моята фамилна икона, която не смея да попитам това, което вие ме попитахте. Хем знам отговора, хем не смея да го чуя.