Капитанката на златните момичета Симона Дянкова: Не спирах да се боря за ансамбъла

Бяхме много сплотени, в това ни беше силата

Коя е тя

Симона Дянкова изпълни своята мечта на олимпийските игри в Токио. Заедно с останалите момичета от българския ансамбъл по художествена гимнастика разбиха конкуренцията и се завърнаха в родината със златни медали.

Четири месеца след триумфа момичетата готвят своето сбогуване с феновете. Те ще участват в невероятен бенефис, който ще се състои на 16 декември в зала "Арена Армеец". Преди очакваното зрелище Симона Дянкова разказа за своя тежък път към най-големия успех в спорта специално за youtube канала "Спортната джунгла" и читателите на "България Днес".

- Симона, как се промени вашият живот за тези четири месеца, откакто спечелихте злато на олимпийските игри?

- Когато изиграхме последното съчетание на килима в Токио, падна голям товар от плещите ми. Много по-спокойна и удовлетворена съм. Животът не се промени значително.

- Имали сте доста разклонения във вашия спортен път, за да достигнете финалната права, но тя ли беше най-драматичната?

- Пътят беше по-драматичен. Много трудно ми беше да вляза в национален отбор. Имах доста неуспешни опити. Късно попаднах там. След което бях резерва на предишния отбор. После започнах индивидуално и така докато стигна до този отбор, с който тръгнахме. Започна борба да запазя мястото си там и мястото на капитан. Беше доста труден пътят. Благодарна съм за всичко, което ми се случи, защото ме подготвяше да стигна дотам. Изчаках тези момичета, с които ми беше отредено да сме в един отбор и да постигнем този огромен успех.

- Апогеят беше олимпиадата в Токио. Илиана Раева разказа как Мадлен Радуканова е получила страхотна болка в крака. Никой не е знаел, че е имала фрактура. Какво усети тогава при Мадлен?

- Мадлен имаше травма на крака. Болеше я доста. Не знаехме, че е счупен, а и може би не беше. Всичко стана на съчетанието с топки, докато изпълнявахме един от елементите. Когато гледах съчетанието, видях какво е направила. Разбрах, че нещо става. Рязко й се промени физиономията. Започна да си говори. След като приключи съчетанието, не се радваше като нас, защото го бяхме изиграли супер. Очите започнаха да се пълнят със сълзи. Само повтарях - Мади, стискай зъби, всички ни гледат, изиграхме си го. Радвай се, после ще плачеш. Тя издържа. Знаеше, че залогът е много голям и трябва да стисне зъби. Излязохме за второто съчетание и го изиграхме.

- Наистина ли е било толкова тежко положението? Била е на ръба да не излезе за второто съчетание. Как се реагира в този момент като капитан?

- На всичкото отгоре видях, без да искам, че след първото съчетание водим. Погледът ми мина през един от екраните. Забелязах оценката на Русия и как те са втори, а ние първи. В мен започнаха да бушуват емоции. Не казах на нито едно от другите момичета, за да не ги разклащам психически. Трябваше да сме спокойни и концентрирани. Най-малкото нещо може да те изкара извън строя. Всички виждахме, че нея я болеше. Знаехме, че остава много малко. Да стиснем зъби, да излезем и да покажем това, за което толкова много ме работили.

- Имало е още един критичен момент на европейското първенство във Варна два месеца по-рано. Тогава не успявате да влезете в тройката на многобоя. Какво си казахте след този сериозен шок?

- Когато някой ми каже за труден момент, се сещам за европейското първенство. За мен беше много тежко да изляза от тази дупка след това състезание. То беше в моя роден град. В залата, където съм играла толкова много пъти. Сега ми се отдаде възможност да играя на европейско първенство. След дълга пауза имахме възможност да играем пред публика. Залата беше пълна. Бяхме много подготвени и се случиха тези грешки, които няма как да не те разклатят. Малко след това идваше олимпиадата. Бяхме сигурни в това, което правим. Не можехме да си обясним защо се получиха тези грешки. Затова беше трудно да продължим и да вярваме, че няма да се случи същото на олимпиадата. Никой не ти дава гаранция, че няма да сгрешиш на най-важното състезание. След съчетанията имахме една среща с г-жа Раева. Тя ни извика на по чаша вино в нейния хотел. На една прекрасна тераса. Беше магичен момент. Въпреки това, което се случи, ние си говорехме само хубави неща. Бяхме се събрали около камина. Всяка от нас вдигаше тостове за нещата, които ни очакват. Говорехме за олимпиадата и как всичко се нарежда така, че да станем олимпийски шампионки.

- Вярвате ли в мантрите? Да се самоубеждавате, да говорите положителни неща, за да може съзнанието да укрепне и да избяга от негативното, съмнението и страха?

- Вярвам в позитивното мислене и в закона на привличането. Потвърди ми се. Много пъти си представях как ставаме олимпийски шампионки. Последния път го помня ясно. Беше толкова силно, че за малко да се разплача. Цялото ми тяло изпита победата. Бях настръхнала и щастлива. Все едно сме олимпийски шампиони. Случи се няколко дни преди да спечелим златото. Когато заминахме, в мен се пораждаха мисли - ами ако не се получи. Това е най-големият страх за всеки спортист. Провала, грешката, как ще се връщаме и всички ще ни посрещат. Гледах да премахна тези мисли и да си представям колко ще сме щастливи, ако спечелим златен медал. Как всички ще ни чакат.

- Вие трябва да мислите позитивно и за останалите момичета. Усещахте ли, ако някое от тях започне да се колебае?

- В това ни беше силата. Бяхме много сплотени. Много си говорим. Винаги съм казвала, че ако нещо се случи, трябва да си го казваме, за да не прерасне в по-голям проблем. Всеки си мислеше за олимпиадата. Ние бяхме на лагер в Мураяма. Събирахме се всяка вечер. Много по-лесно е, когато знаеш, че има още четири момичета, изпитващи абсолютно същото. Казвахме си да вярваме и да си представяме най-хубавия възможен вариант.

- През олимпийския цикъл имаше моменти, когато оставахте четири момичета и след това трябваше да приемете още едно. Такъв момент за последно беше през 2019-а. Когато Ели Бинева поради травми нямаше как да продължи с вас. Как се отрази този миг?

- Много ми беше тежко, защото Ели ми беше най-близка от тогавашния отбор. Когато ни каза своето решение, беше огромен шок. Изисква се много смелост да вземеш такова тежко решение. Помисли не за себе си, а за отбора. Рискът беше огромен за нея и за тима. Колкото и да ни беше трудно, ние я подкрепихме. Дълбоко в себе си знаехме, че така е най-редно. Ели до ден днешен е част от нашия отбор. Остана докрай свързана. Все едно изчака да свърши олимпиадата, за да й се получат нещата в личен план. Когато спечелихме медала, й се обадих. Тя ревеше. Не можеше да ми каже едно изречение. Малко по-късно пак се чухме. Тя пак плачеше. Радваше се от сърце.

- Теди Александрова от оригиналния отбор също отпадна. Тогава имаше караници. Как се справихте?

- Бързо преминахме през това. Още нямам обяснение защо се случи. В момента Теди е с нас в залата. Тя е много добър човек. Не мисля, че го е направила умишлено. Благодарна съм, че Стефи бързо влезе в отбора. На състезанието в Баку все си беше част от ансамбъла.

- Вие бяхте резерва на предишния ансамбъл, когато се случи инцидентът с Цвети Стоянова. Защо тогава не влязохте вие?

- Тогава не бях резерва. Вече бях започнала да се готвя индивидуално при Ефросина Ангелова. След това отпаднах от националния отбор и се върнах да се готвя индивидуално във Варна. После се явих на теста за национален отбор ансамбъл.

- Тогава сте на 20 и няколко години, което е доста за гимнастиката. Как намерихте сили да си кажете, че ще опитате още веднъж?

- Доста хора изненадах с това, че не спирах да се боря. Чудеха се как така продължавам да тренирам. Явно съм имала надежди и съм вярвала, че мога да успея. Радвам се, че се случи така. Тези неща ме направиха по-силна. Знаех, че имам цел, и си изчаках момента.

- Колко беше връщането ви в националния отбор ансамбъл и как влязохте в селекцията?

- В началото бяхме доста момичета. След това останахме 12. Постепенно бройката се съкрати, накрая бяхме 5 с три резерви. Малко като сървайвър е. Подборът беше естествен. Някои се отказваха, при други се видя, че няма да се получи. Когато отидох на теста за национален отбор ансамбъл, се чудехме с моята треньорка Филипа Филипова дали изобщо да се включа. Точно бях влязла в индивидуалното, бях набрала скорост. Тя дори ми каза - ако искаш, не ходи, но аз отидох. В момента, когато се събрахме с момичетата и Весела Димитрова, видях как се работи. Имаше нещо специално във всички момичета. Вече нямаше съмнение в мен. Знаех, че това е моето и трябва да остана в ансамбъла. Не съжалявам за този избор.