Легендата Халил Мутлу: Обадих се на Ердоган, за да спаси Наим

Публикувана: 27.11.2017, 11:15 5672 Автор: Огнян Георгиев

Ако не беше той, нямаше да стана щангист

Станах спортист, за да науча български език

Халим Мутлу е сред най-успешните щангисти за всички времена. Той е един от четиримата тежкоатлети в историята с три олимпийски титли.
Роден е в село Постник, а първите стъпки в спорта прави в Кърджали. Всички успехи в неговата кариера са спечелени за Турция, но той никога не забравя откъде е тръгнал.
Печелил е пет пъти световната титла, девет пъти европейската и има 20 световни рекорда. Дълги години Мутлу е най-близкият човек до Наим Сюлейманоглу. Двамата са съотборници и първи приятели. Специално за читателите на "България Днес" Халил сподели съкровени неща за починалия Наим.

- Г-н Мутлу, тежки дни за най-близките хора на Наим Сюлейманоглу. Как преживявате кончината на вашия добър приятел?
- Не ми се иска да говоря много по този повод, но ще го направя заради хората в България. Трудно ми е. Откакто започнах с щангите на 10 години, той е бил винаги около мен. Израснах с него. Заедно с останалите момчета искахме да сме като Наим. Беше наш идол. Гледахме как тренира, как вдига щангите, как стъпва, как се концентрира. Докато беше в България, се състезаваше за националния отбор, а аз още бях малък. Тогава не сме прекарвали време заедно, защото беше доста по-голям батко. Когато дойдох в Турция, започнах да тренирам при него в залата. След време оставахме в една стая по състезания и лагери. Беше ми и батко, и татко. После станахме като братя. През 2003-та загубих моя роден брат. Той беше две години по-голям от мен. Всичко, което чувствах тогава, отново се върна със смъртта на Наим. Брат ми беше млад, на 31 години. Тогава сякаш ток ме удари на неговото погребение. Сега същото се получи с Наим.
- Вашата разлика с Наим Сюлейманоглу е шест години. Помните ли кога го видяхте за пръв път?
- Бяхме на едно честване в края на 1983-та. Той се връщаше от някакво първенство (б.а. - световния шампионат в Москва, където Сюлейманоглу печели сребърен медал). Тогава си нямахме хабер от нищо. Строиха ни във волейболната зала в Кърджали. Тя беше на втория етаж, над залата за щанги. Когато отидохме, ни казаха, че Наим ще дойде, за да го посрещнем. Беше на подиума, наградиха го. Видях каква чест му оказват. Казах си, че ако стана като него, и мен така ще ме посрещат. Тогава е бил на 16 години. След това слязохме в залата, а той следобед дойде и посети нашата тренировка. Ние бяхме дребосъци.
- Вие отивате след Сюлейманоглу в Турция. Заради него ли заминахте натам?
- Знаете какви глупости станаха през 1985 г. в България. Казваха ни, че ние турците в Кърджали няма да можем да вдигаме. Бях зарязал щангите. След време минахме границата. Наим беше в Турция от 1986-а, а аз в края на 1989, началото на 1990 г. отидох в Анкара. Минаха година и половина преди наново да започна с щангите.
- Помагаше ли ви Наим със съвети за спорта и живота?
- Винаги гледах към него и ходех по стъпките му. Опитвах се да съм близко до Наим. Да седя до неговия стол. Той беше велик спортист. От него научих много неща. Исках да го гледам, да не го оставям сам.
- Щяхте ли да постигнете вашите успехи, ако не се бяхте учили от Сюлейманоглу?
- За мен беше голям идол. Нашият треньор беше един и същ - Енвер Тюркелери. После и Абаджията дойде за известно време. С него тренирах малко време, но научих доста неща. Наим беше образец като спортист. Изключително предимство за моето развитие. Какво ли щеше да бъде, ако не го бях видял. Сигурно щях да се върна на село. Когато бях малък, отидох да вдигам на риск. Хората ми казаха, че мога да постигна нещо с щангите. Не знаех какъв е този спорт. Питах ги - какво ще направя с него. Те ми отговаряха, че ще стана много силен. Бях много дребно дете. Казаха ми още, че покрай щангите ще науча и български език. В нашия край по селата не се говореше. Моят не беше никак добър. За да бъда силен и да науча български, се съгласих да отида в Кърджали. Когато пристигнах в града и видях залата, си казах - "Леле-мале, къде се оказах". Вечерта плаках. Исках да се връщам. Тогава видях Наим и си казах, че може и мен да ме посрещат така. Баща ми каза, че не ме пуска в Кърджали. Заплаши ме, че ако отида в града, повече няма да се върна на село. Беше ми трудно. Нямаше никой около мен. Само тренировки и учители. Не можех да изляза с големите. Не знаех български, а хората ми се хилеха.
- Какво се случи с Наим след края на спортната кариера. По медиите се пише, че са го завлекли с пари.
- Всички загубихме много пари. Искахме да помогнем на доста хора. Те ни ограбиха. Много неща могат да се говорят и пишат. Сега вече Наим го няма. На тези въпроси можеше най-правилно той да отговори. Когато приключи със спорта, отиде в Истанбул. Аз останах в Анкара. Виждахме се рядко, когато трябваше нещо да говорим. Имаше нужда от причина. Между Истанбул и Анкара е шест часа. Преди бяхме заедно всяка минута. Не знам защо се получи тази грешка със здравето. Парите може и да загубиш, но е важно здравето.
- Помните ли последната ви среща с Наим. Какви бяха думите, които си разменихте.
- Видяхме се за последно в Бурса. Беше поне преди шест месеца. Имаше някаква организация. Приказвахме си кой какво прави. Той ходи по-често до България. На мен също ми се ходи, но съм много далеч. Коментирахме как ще отидем заедно до България. Говорихме за семейството. Обсъждахме и щангите. Аз много искам да стана президент на федерацията. Коментирахме нещата около изборите. Бях се кандидатирал преди, но после се отказах. Разменихме си малко клюки за футбола и спорта.
- Личеше ли тогава, че е имал здравословен проблем?
- Трябваше да внимава. Знаеше го. Нямахме представя, че е толкова зле. Казвал е, че се чувства добре с хора, които бяха около него по 24 часа в Истанбул. По телефона гледаш да не притесняваш другия човек. Не ми е казвал, че има проблеми. Ако го беше направил, щях да го посъветвам да отиде на лекар или в болница.
- В българските медии пишеше как братът на Наим - Мухарем, ви се е обадил на вас, когато Наим е получил криза. А вие сте организирали докторите. Какво точно се случи?
- Не е така. Не беше брат му, а негов приятел ми се обади. Каза ми, че има проблеми. Аз само се обадих на нашия президент Реджеп Ердоган. Помолих го да помогне. Каквото трябваше, той го направи за абсолютно всичко. Ердоган оправи всичко. И болницата, и лекарите, но не можахме да спасим Наим.
- Колко хора изпратиха Наим Сюлейманоглу на поклонението?
- Много народ. Не видях всички хора от началото. Погребението беше не по-малко от 24 часа. Започна се следобед, а на другия ден в 12 часа го изпратихме. Дойдоха много хора от чужбина. Още цял ден сигурно хора щяха да го почитат, ако имаше време. Всички го познават. За погребение не може да се каже, че е нещо хубаво, но получи изключително уважение.
- Кои бяха най-истинските човешки черти на Сюлейманоглу?
- Имах голяма вяра към него. Гледах го в очите. Чаках да ми каже нещо, да ме прати някъде. За някои правените от него работи може да са добро или лошо, но на мен всичко ми харесваше в този човек.
- Ще идвате ли скоро към родината?
- Много ми се иска да дойда в България. Жена ми е от Разград. Ходим си веднъж на пет години. Иска ми се всеки месец да съм тук. София вече е станала два милиона. Иска ми се да видя и Пловдив. Хората много приказват за тези градове. Сега само ходим по моя край. Още си спомням как излязох от село, за да науча български, а чак после станах голям шампион. В Турция няма с кого да говоря езика.