Бронзовата олимпийска медалистка Огняна Душева: Виждах трупове по улиците във Филипините

"Виждах убити хора по улиците във Филипините, беше много страшно!"
Това е един от най-фрапиращите спомени на бронзовата медалистка по каяк от олимпиадата в Сеул през 1988 г. Огняна Душева. Дълги години красивата и амбициозна гребкиня обикаля света като треньор, а нейните възпитаници жънат успехи. За жалост не за родния трибагреник.

Огняна е в националния отбор от 1981 г., като има и бронз от световното първенство през 1987 г., както и много успехи в регати от Световната купа. След края на кариерата си завършва Националната спортна академия и се захваща с треньорство.
Митарствата й започват от 2007 г. в Турция, където работи четири години, а децата й Кристиан и Олимпия живеят, учат и тренират там. Следват успешни години в Иран, Индонезия, Филипините. "В България е трудно да станеш треньор. Аз бях в началото на 90-те години, преди да забременея. Но след това...", не без тъга в очите казва Душева. В момента тя е треньор към русенския клуб и се занимава основно с подготовката на деца, но на Гребния канал в Пловдив.

"Когато работих във Филипините, макар и да бях там за кратко, беше много страшно и мръсно. По онова време смениха президента и новият искаше да прочисти страната от наркопласьори и наркомани. И какво беше решението - застрелваха ги направо на улицата. Посочват някого, че разпространява или употребява, отиват военните, откриват дрогата и го убиват без съд и присъда. Точно по улицата, по която минавах за тренировки, съм виждала неведнъж трупове или ковчези. В тази обстановка не беше възможно да се работи и затова заведох отбора на подготовка в Китай", разказва олимпийската медалистка.

Друг фрапиращ спомен й е останал от Иран, с чийто състав печели отборната титла от регата в Бохум (Герм.).
"В Иран искаха да ме арестуват, защото не съм била облечена правилно. Бях забулена, с дълго манто, но с ботуши. Дойде една полицайка и искаше да ме арестува. А там, като те арестуват за "неприличен външен вид", първо те вкарват в един микробус, където ядеш бой. Законът там е такъв, че не може да ти се вижда ухо, гушата, китка, за глезен да не говорим. Изплаших се, обясних й коя съм, какво правя, че нищо не ми се вижда, но тя настояваше, че съм провокативно облечена заради ботушите. Накрая ми се размина все пак.

Там имах и такъв случай покрай гребния канал: карам колелото покрай състезателите ми и веригата ми захвана анцуга. И аз му навих крачола, но съвсем малко, а отдолу имам и чорап. Само след минута ме спря охраната и ми обясни, че ми се виждало малко от крака, а така не може", разказва още Душева.

"В Иран само с жени работех, включително и в кануто. Там е невъзможно мъж да е треньор на жени. Хората са мили, приятелски настроени, но нямат забавления. Никакви барове, дискотеки, такива неща няма. От време на време се събират да пушат наргиле и това им е забавлението. С жените на Иран имахме два медала в каяка и сребърен в кануто на световна купа, което е невероятно постижение за тази държава.
За съжаление смениха президента, наложиха им международни санкции и държавата остана без пари, нямаше финансиране и за спорта. Наложи се чуждите специалисти да си тръгнат, включително и 76 треньори в различни спортове", съжалява бившата олимпийка.

Шокиращо за Душева е било и посещението й в Мианмар, където води отбор на тихоокеански шампионат. "Мъжете си пилят зъбите, а жените по цял ден ходят намазани с нещо като брашно, за да може вечер да са красиви за съпрузите си. Много бедни хора са, но по пагодите си, които са храмове на Буда, имат тонове злато", споделя впечатления Огняна.

"Навсякъде започвах от нулата, от нищото и ми беше интересно докъде мога да стигна. Основното, което правя, е да прилагам това, което имахме през времето на социализма. Централизирана подготовка, спортни училища, тренировъчни планове, възпитание, дисциплина. Само тази система ми е носила успехи на мен, на българския спорт като цяло. Това нещо беше много сериозно застъпено в Китай. Всяка провинция си има свой гребен канал, училището е до хангарите, имат стол с прясна храна. И това е целогодишно. А ние разбихме тази система и затова спорта ни като цяло вече никакъв го няма", смята Душева.

През всичките години и като състезател, и по-късно като треньор тя има постоянната подкрепа на Дамян Дамянов, който дълги години водеше националния ни тим по кану-каяк, преди да стане изпълнителен директор на БСТ.
"Винаги Дамян много ми е помагал с всякакви съвети, още откакто отидох в Турция като треньор. До края на живота си ще му бъда благодарна, че още през 1987 г. прецени, че аз и Иванка Баделска ще караме двойка, след като бяхме победили Ваня Гешева и Дияна Палийска.

Преди това направо се бях отказала от спорта, тъй като имах проблеми с предишното ръководство и треньорите, но той ми даде шанс.
Никога не ми е тежала подготовката, защото имахме цели. По онова време, ако не изпъкнеш, си просто един от многото. Сигурно затова и сега съм лоша като треньор, защото държа на дисциплината. Събирам им телефоните на децата вечер, компютри, таблети и всичко преди състезание.
Само на дъщеря си Олимпия не се карам, защото виждам себе си. Давам си сметка, че навремето и на мен никой нищо не можеше да ми каже, и ми става смешно. Но тя знае за какво става въпрос, кое е важното за подготовката", смее се Душева.
Що се отнася до участието й в Сеул '88, най-силният спомен на каякарката е срещата й с големия лекоатлет Карл Люис.

"За нашия медал взех 500 долара и 2000 лева и лада петица. Но материалното не бе големият ни стимул, по-скоро спечелването на медала. От самото състезание на финала нямам никакъв спомен, вложих се с максимални сили. Съжалявам само, че Иванка се контузи преди олимпиадата и не можахме да гребем в двойка - щяхме да вземем медал, че защо не и титла.

В Сеул се запознах с Карл Люис. На английски тогава можех да кажа само "айскрийм" (сладолед - б.р.). Излизахме един ден от стола целият отбор и тогава го видяхме, аз дори не го познах. Американците не харесваха храната, не знам защо, тъй като имаше кухня от целия свят. Та излизаме и гледаме Карл Люис - той много черен, а с един бял анцуг и като ми се усмихна с тия бели зъби...
Взимаха му интервю и той ме повика да се запознаем, чак тогава разбрах кой е този човек. С жестове ме пита журналистката харесва ли ми храната, а аз не знам какво да кажа и изтърсвам: "айскрийм", разкрива с неповторимата си усмивка Душева.