15 000 освиркват Наско в дебюта му

Първата част на автобиографичния роман за живота на Наско Сираков "Единакът" от вчера е на пазара. Специално за "България Днес" авторът Павел Колев предостави откъс от книгата, в който се разказва за първите стъпки на Сираков в големия футбол, дебюта му за "Левски" и юношеския национален отбор.

Вуцата и Янко Кирилов бяха измислили схема, по която всяка сряда мъжете и юношеският отбор играеха контролна среща на помощния терен на "Герена". Вечер, на осветление, за да прилича на истински мач. Феновете свикнаха с традицията и с интерес очакваха тези мачове. Събираха се няколко хиляди, създаваше се атмосфера, полезна както за младоците на Янко, така и за старите лъвове на Вуцов. В тия срещи ясно проличаваше, че повечето от юношите са близо, ако не с друго, поне с физика до нивото на "А" група. Мъжкият отбор, естествено, превъзхождаше, но не с много и победите му бяха най-често с по 1:0, 2:0, най-много 3:0. Имаше тук-таме по 2:1 и 3:1. А понякога се стигаше и до равенства, след които младоците трудно заспиваха, защото щяха да се пръснат от гордост и превъзбуда.

Както предрече Янко Кирилов, скоро повикаха Наско и в юношеския национален отбор. Селекционерът Христо Андонов-Пелето готвеше отбора за решителната квалификация с Чехословакия за класиране на европейски финали. През януари 1980 г. биха Турция в контрола в Бурса с 1:0. Гола вкара Аян Садъков, а Наско игра цял мач. Пелето не беше възхитен от представянето му, но продължи да го вика. Петко Сираков пътуваше навсякъде с отбора, за да гледа представянето на сина си. Но стоеше настрана и само наблюдаваше. Въпреки че бе достатъчно близък с Христо Андонов, никога не си позволи да му дава съвети или да го натиска за Наско.
Младият Сираков получи повиквателна и за първата квалификация с чехите в Пловдив. Сред титулярите за него място нямаше, естествено. Там местата бяха запазени за по-големите с една година Аян Садъков от "Локомотив" (Пловдив), Марин Бакалов и Димитър Младенов от "Тракия", Динко Димитров и Танев от "Берое", както и капитанът му в юношите на "Левски" Вальо Греков. Все момчета от Елитната юношеска. Мачът на стадион "Христо Ботев" започна равностойно, Чехословакия също имаше амбиции да играе на финалите. Малко преди да изтече половин час от игровото време, капитанът Динко Димитров се сблъска жестоко с нападател на гостите и остана да лежи на тревата. 7000 по трибуните изтръпнаха, а на пейката настана суматоха и Христо Андонов прати Наско и още двама да загряват. Намесата на лекаря на нашия отбор вдигна Динко на крака и мачът продължи, но само след минута талантливият централен защитник изведнъж спря да следи играта и тръгна към пейката, бръщолевейки несвързано. Разбра се, че работата не е читава. Динко нито си помнеше името, нито знаеше какъв мач се играе и къде. Откараха го в болница, а вместо него влезе Наско Сираков. За Динко Димитров, чийто брат Георги вече беше в ЦСКА, това беше първото от няколкото тежки мозъчни сътресения, които в крайна сметка щяха да сложат преждевременно край на кариерата му. А за Наско смяната беляза края на кариерата му в юношеския национален отбор. Появи се на терена в 29-ата минута и до края не отигра нито една топка като хората. От напрежение така се беше одървил, че грешеше елементарно. По едно време до него дотича Вальо Греков и му изсъска:
- Насе, к`во става бе, мойто момче? Стъпи здраво, що си се стегнал така?!
Не помогна особено. Пелето искаше от него да е централен нападател и да използва центриранията на Васко Драголов и Стойчев от крилата. Удобните топки летяха към него през няколко минути - в друга ситуация вероятно щеше да вкара поне хеттрик. Сега така беше налял гипса, че скачаше или твърде късно, или, когато настъпеше моментът да атакува топката във въздуха, той отдавна се беше приземил и гледаше тъпо. Треньорът едва го изтърпя, малко остана да му направи двойна смяна. Добре че беше Садъков да вкара два гола през второто полувреме, та биха измъчено с 2:1. Но реваншът в Простейов се очертаваше кървав. За Наско това вече беше без значение. Знаеше, че се е провалил и едва ли ще го повикат пак. Прав се оказа. Без него в Простейов нашите направиха 1:1 и се класираха за финалите на европейското в ГДР през май.
Точно по това време Наско Сираков беше завладян от съвсем други емоции - дебютира официално за "Левски". Вуцов го взе в групата за гостуването в Благоевград и в 78-ата минута го пусна на лъвовете. В ситуацията нямаше нищо тържествено - влезе на мястото на Борето Борисов - неговия съотборник от юношите, който играеше дясно крило. 15 000 озверели фенове го освиркваха, резултатът беше 1:1 и "орлетата" усещаха, че сега им е паднало да бият софиянците шампиони. Не можаха. Наско беше толкова развълнуван, че почти нищо не помнеше от тия 15-ина минути на "Христо Ботев". В един отбор на терена с Павел Панов, Емо Спасов и Руси Гочев - това беше като сън. След мача Кокала, Катъра и Гибона го тупаха по рамото с благородна завист:
- Братле, честит дебют, да почерпиш! - Кокала специално много обичаше някой да го черпи.
- Споко бе, скоро и вие ще трябва да черпите. - Наско усещаше, че всеки от тях ще дебютира за мъжкия отбор, защото беше настъпил подходящият момент. Вътрешно в себе си се чудеше защо съдбата беше решила да избере точно него от тяхното поколение за първи в драфта. Най-талантливият от тях безспорно беше Гибона. "Ако някой заслужава да играе за "Левски", това е Божидар", често казваше самият Наско, когато го разпитваха кой от тях е най-близо до дебюта. Така или иначе и Боби и Гибона щяха да запишат минути до края на сезона. Отборът на Иван Вуцов беше аут от борбата за титлата, която се водеше между ЦСКА "Септемврийско знаме" и "Славия". Слуховете пък пращаха точно треньора на "белите" Христо Младенов като наследник на Вуцата на "Герена". По онова време случаен отбор в "А" РФГ нямаше - "Пирин", с който току-що бяха завършили 1:1, празнуваше в тази среща своя мач щ200 в елита. Гостуванията в Пловдив на "Тракия" и "Локомотив", в Стара Загора на "Берое", във Варна на "Черно море", във Враца на "Ботев", в Плевен на "Спартак" или пък на "Сливен" се играеха за литър кръв и метър кожа. Всички тези отбори имаха школи и бълваха футболисти. Поне по един техен представител имаше и в националния отбор на България със селекционер Атанас Пържелов.