Легендарният щангист Стефан Ботев: Само аз оцелях!

*Друг като Абаджиев няма да се роди

*Получих торта за Спортист №1

*Преживях тежка катастрофа

Легендарният български щангист Стефан Ботев попада във филм на ужасите по време на пандемията. Той споделя своите кошмарни преживявания от реанимацията. Във втората част от интервюто пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" световният и европейски шампион разказва подробности от работата с Иван Абаджиев.

- Г-н Ботев, връщам ви към труден за вас момент. На олимпиадата в Сеул в първите пет категории България печели четири златни медала и един сребърен. Вие как разбрахте, че няма да вдигате?

- Разбрах след категорията на Борислав Гидиков, в която спечели злато. Преди това Гръблев го хващат и го обявяват. Участва Гидиков и на другия ден обявиха, че и Ангел Генчев е с допинг. Министерството на спорта (БСФС) решиха да спрат участието на всички останали състезатели, за да няма повече положителни проби. Ние увиснахме.

- Кой дойде да ви каже и каква беше реакцията ви?

- Нурикян ни каза. Още бяхме в Япония и не бяхме пристигнали в Сеул. На другия ден трябваше да пътуваме за там. Точно преди да тръгнем, разбрахме, че няма да участваме. Отидохме все пак до Сеул. Беше страшна трагедия. Да си подготвен за олимпийски шампион и да не те пуснат е нещо ужасно - това ти е животът. Тогава с Абаджиев не се видяхме. Той се затвори в стаята. Не искаше да вижда абсолютно никой с дни. Докато тръгнем с делегацията за България, не излезе от там. Видях го последния ден брадясал. Буквално не беше той. Беше съкрушен. Беше страшно. Човек, който е максималист и е подготвен да вземе максимум медали, политически да го отстранят от цялата битка. Страшна гавра с нашия спорт!

- Тогава нямаше ли някакъв механизъм да се борите за правата си?

- Не, не. Шефът на допинг комисията, който отговаряше за пробите, беше руснак. Той държеше абсолютно всички проби и ключа за тях. Каквото искаш, това си правиш с тях.

- Как успяхте да се съберете след това? Колко време ви трябваше?

- Няколко месеца беше много неприятна ситуация. Нито на треньорите, нито на нас ни се тренираше. Събира ни тогава шефът на БСФС Мартински да ни говори да не се притесняваме. Обещания страшно много, а накрая нищо. Ние с пръст в устата. После вече като млади хора трябваше да се съберем и да продължим. Следващата година се подготвяхме сериозно. Спечелихме световни и европейски първенства, световни купи, но беше голяма драма. 1988-а беше нещо страшно. Имаше състезание на най-добрите в Мелбърн. Станах първи, бих и олимпийския шампион, но не е олимпиадата все пак. В следващите две години взех максимума от щангите, което може да се вземе. Станах Спортист на годината и наградата ми беше една торта. Страшна гавра! Замислих се как ще се живее занапред.

- Все пак останахте до олимпиадата в Барселона?

- Да, състезавах се за България. В началото 1991-а отидох в Австралия, но там ти трябват две години, докато вземеш гражданство. За да не изпусна олимпиадата, вдигах за България.

- Какво се случи там?

- Завърших трети. Пак нямах късмет. Три месеца преди олимпиадата правех резултати, колкото на шампиона. Получих контузия на състезание в Мелбърн. Скъсване на мускул на крака. Много тежка контузия с дълго възстановяване. Едва се оправих и достигнах до резултат да съм трети. Три месеца преди това бях готов за олимпийски шампион. На две олимпиади пропуснах... Това е късмет, не е, че си бил слаб. Трябва ти доза късмет в спорта, а не само да си силен и як.

- Как избрахте да отидете в Австралия?

- Преди това имах предложение за Щатите. Там трябваше да чакам седем години да получа гражданство. През това време не мога да участвам абсолютно никъде. Страшно много време е. В Австралия ми казаха, че до две години взимам поданство и участвам. Така се навих да отида там. Предложиха ми добър договор, перспектива по-голяма.

- Разстоянието е огромно. Не ви ли липсваше България?

- Беше ми много мъчно. За първи път се отдалечаваш, и то за доста време. Не се връщаш в страната си. Тежко е, но може би е за хубаво.

- Успяхте ли бързо да се адаптирате там?

- Успях бързо, тъй като ние бяхме група. Ако си сам, може би щеше да ми е много по-трудно. Ние бяхме няколко човека от България и Румъния. Бяхме в една къща всички заедно. Не усещахме мъката и трудностите.

- Последният ви олимпийски цикъл финишира с игрите в Атланта. Но там сякаш резултатите ви не са толкова добри?

- Големият ми проблем беше, че промениха категориите. От 110 станаха 105. Аз бях 113. Да сваля толкова много килограми, за да вляза в тази категория, нямаше да се получи. Трябваше да отида в тежката. Тръгнах да качвам килограми, а е страшно трудно. Бях на предела. Колкото и да ядеш, не може да станеш утре 140 кг. В тежка категория трябва да имаш малко по-голяма маса. Там хора под 140-150 кг няма на състезание. Аз бях 113 кг. 123-и бях на олимпиадата. Много съм малък като килограми. И пак в Атланта станах трети. Въпреки всички тези щуротии, които тръгвам тепърва да правя. Пак закачих медал. Искаше време, а аз нямах. След това 1997-а дойде контузията на рамото.

- Какво се случи?

- На едно състезание в София стана. Излезе ми лявото рамо, скъсване на сухожилия. След това претърпях операция, след която ми беше обещано на 100%, че ще се оправя. Не стана. Тренирах до 2000 година. Опитвах се по някакъв начин да закрепя ситуацията. Стигнах на изтласкване до 200 кг. Повече не стана и се отказах тогава. Направих всичко възможно, но ако не бях се контузил 1997-а, до края щях да вляза във форма на тежка категория.

- Каква бе ролята на Иван Абаджиев? Някои казват, че е гений, а други, че е играл на ръба на позволеното.

- Такъв треньор не се е раждал и надали скоро ще се роди. Той беше отдаден на 100% на щангите. За него нямаше семейство. Семейството му беше националният отбор. Той четеше много, експериментираше много, спеше в залата. Тренираше максимално своите състезатели. За него нищо лошо не мога да кажа. Че сме имали спорове, това не означава, че аз съм правият. Няма такова нещо. Има си един треньор, той трябва да каже какво да се прави и точка по въпроса. Който е съгласен, работи. Който не е, да си ходи. Имахме голям респект към Иван Абаджиев. Този респект го няма вече. Иван Абаджиев е име. Той е идол, той е нещо, което го няма... Надали ще го има някога. Поне аз не познавам такъв човек, който да се отдаде на спорта толкова много, колкото той е дал.

- За да спечелите награда от него, е трябвало да спечелите предизвикателство. Вие сте имали такова с овчарката на Абаджиев.

- Той беше любител на кучетата. Имаше една овчарка, един санбернар. Със закачка каза: "Кой иска да се бие с моята овчарка? Който я победи, получава два дни да си отиде вкъщи!". Аз веднага скочих. Така стана. Разбрахме се да увия дунапрен за ръката, да ме захапва за него. С другата ръка и краката шутове да мога да я откажа. Победих я и взех два дни отпуска. Да те пуснат събота и неделя беше велико нещо.

- Луда глава сте, но и Господ ви пази. Видели сте смъртта в очите, докато карате мотоциклет?

- Там беше много сериозна катастрофа. Късметлия съм, оживях. Пусках се с мотора, който имах, по "Черни връх" надолу някъде с около 100-ина км. Задминах всички, които обаче бяха спрели в една колона. Една кола реши да прави обратен и да излезе от опашката. Аз бях вече до нея. Нямаше как да отреагирам. Челно се ударих в страничната врата. Започнах да летя, беше нещо страшно. Все пак всичко беше нормално в края. Имах контузии леки, нямах счупване. Шиха ми малко ръката в "Пирогов". Но беше много сериозна катастрофа. Прелетял съм около 22-25 метра. Имах още една среща с отвъдното. Там вече беше още по-сериозна ситуацията. По време на пандемията бях хванал ковид. Бях в болница в много тежко състояние. Около месец останах в болницата. 10 дни бях в реанимацията. Аз и хората около мен не вярвахме, че ще се върна.

- Промени ли ви това с нещо?

- Променят се мисленето, начинът на живот. Какво и как да цениш. Че не всичко е на всяка цена. Човек не знае докога ще е на тази земя. Виждаш го това, когато си в ситуация като моята. Около мен в реанимацията няма човек, който да оживя. Единствено аз. Върнах се в отделението после и лекарката, която ме прие, каза: "Не вярвах, че ще се върнеш". Видях отвъдното. Виждаш всеки около теб си заминава. Тогава в черния чувал... Самата гледка те смачква още повече. Мислиш си, че ти си следващият. Това е лошото. Това е неприятното, но преживях го.