Дойчин Василев пред "България Днес" през 2013 г.: След Еверест целта ми е Южният полюс!

Легендарният български алпинист Дойчин Василев е починал на 80-годишна възраст на 7 декември. Тъжната новина беше съобщена от журналиста Иван Попйорданов, който дълги години си сътрудничи с Василев за популяризирането на българските постижения в Хималаите.

Дойчин Василев даде голямо и откровено интервю за "България Днес" през 2013 г., в което говори за алпинизма и житейската си философия.

Кристиан ИВАНОВ

- Г-н Василев, на 24 февруари 2013 г. Христо Проданов, първият българин, стъпил на Еверест, щеше да навърши 70 години. Вие сте част от експедицията през 1984 г., когато той изкачва върха, но никога не се връща обратно. Какъв е последният ви спомен за Христо?

- Христо реши да атакува Еверест сам и в много неподходящ момент. Това предопредели и неговата драма и го погуби. Към върха тръгнахме няколко групи от по четирима души. С напредването нагоре към Еверест тези групи се раздробиха. Христо остана с един шерп, който в един момент се отказа да атакува върха. Така Проданов остана сам. Колкото повече приближавахме целта, толкова повече се покачваше напрежението в цялата група. Позволих си да задавам неудобни въпроси на ръководителя на експедицията Аврам Аврамов. С него стигнахме до пререкания. Виждах, че нещата няма да свършат добре. Сега ми е трудно да се връщам към тези моменти, защото всички страшни събития минаха през сърцето ми.

Тръгнахме 20 алпинисти, от които петима изкачиха върха. Първи беше Христо Проданов. След неговата гибел една седмица имаше тишина около експедицията. Чакахме да получим инструкции от България. Казаха ни да продължим. В тези години обикновено практиката беше, когато загине някой от групата, изкачването да се прекрати от всички останали. Но ние трябваше да продължим. Така на Еверест стъпиха още Методи Савов с Иван Вълчев и Николай Петров с Кирил Досков. Аз трябваше да съм в последната двойка със Слави Дерменджиев. Появиха се проблеми със зрението ми. Очите ми бяха ослепени от снега. Върнах се от 7500 метра височина.

- Били сте съвсем близо до Еверест, а е трябвало да се върнете. Как приехте това разочарование?

- Да, бях почти на финала на изкачването. Но всяко зло за добро. Тогава прецених, че рискът е прекалено голям. Можеше и аз никога да не се върна като Христо Проданов. В крайна сметка се качих на Еверест, но 13 години по-късно. Фактът, че експедицията беше успешна дори само с изкачването на Христо, ми даде допълнителна мотивация да спра. Казах си, че може би някой ден ще се кача там. Просто трябваше да бъда търпелив, за да оцелея.

- Комунистическата власт в България как отчете експедицията за покоряване на Еверест през 1984 г.?

- Тази експедиция беше първият повод за масова национална гордост. Море от хора ни посрещна на аерогарата, както и на самата самолетна писта при завръщането. Когато слизах по стълбите на самолета, видях пред себе си едно блестящо петно от обективите на фотоапаратите. Бях учител в техникума по полиграфия. Цялото училище беше на аерогарата. Носеха транспарант: "Добре дошъл, другарю Василев". Сега пеша до Космоса и до Марс да отида, пак няма да ме посрещнат така. Властта, разбира се, политизира експедицята. Тя беше проведена по случай 40 години от 9 септември 1944 г., когато комунистите поемат управлението на страната.

- Срещнахте ли се с тогавашния първи в държавата Тодор Живков?

- Да, той се е интересуваше от експедицията. На негов прием в резиденция "Бояна" ни бяха връчени държавни отличия. Живков безспорно беше умен човек. Може всичко да приказват за него, но той знаеше какво прави.

- Вие не изоставихте мечтата си да стъпите на Еверест и я постигнахте през 1997 г. Тогава България още живееше с кошмара на хиперинфлацията и най-тежката икономическа криза в новата ни история, как успяхте?

- Парите за експедицията ги платих от джоба си. Всички, които можеха да ме спонсорират, ми казаха: "Забрави".

Защото Еверест е колкото мечтана цел, толкова и опасна. Не му е много добра славата на този връх. Фактът, че дадохме жертва на Еверест, спираше всякаква мисъл за нова атака. Имаше страх да не се повтори трагедията. Да се прави държавна експедиция беше абсурд. Имаше резон да се организира такова нещо преди години, за да се открие трупът на Христо Проданов. Но това така или иначе не се случи. Когато аз тръгнах през 1997 г., страната беше във валутен борд. Бързо разбрах, че ако искам да изпълня мечтата си, трябва да поема всички разноски сам.

- Как намерихте парите?

- Тогава имах бизнес и можех да си позволя такава експедиция.

- Колко струваше всичко?

- Около 10 000 долара. Без подготовката, която се прави в продължение на години преди това. Екипировка не съм купувал много. Тръгнах с тази, която имах още от 1984 г. Тя беше достатъчно качествена.

- По кое време на годината атакувахте върха?

- Пролетта. На 2 април бях в Катманду, а на 9 април под Еверест в базовия лагер. На 41-вия ден от цялата тази въртележка бях на най-високия връх на света. Сам, без шерп. Денят беше 20 май 1997 г.

- Вървейки нагоре, не се ли страхувахте, че може и вие да останете завинаги в подножието му, както това се случи с Христо Проданов?

- Такива мисли не са ми минавали през главата. Това са пораженски усещания и човек не трябва да им се поддава. Трудно е да се обясни какво чувства човек по пътя нагоре. Повтарях си само две неща:

- Казват, че в подножието на Еверест човек се сблъсква със замръзналите трупове на алпинисти. Какво е усещането от тази гледка в последните метри нагоре?

- Сблъсках се с трупа на един алпинист на слизане от върха. По-късно научих, че името му е Шевченко. Само десетина дни преди мен беше останал завинаги на това място. Изглеждаше така, сякаш вчера е легнал на пътеката. Беше руснак от експедиция, която изкачваше върха по същия маршрут като мен. Тогава за първи път в живота си видях от упор загинал човек на земята. А на Еверест няма място за шаване. Трябваше да го прескоча, за да продължа пътя си. Отстрани на пътеката също се виждат човешки останки. Труповете са на разстояние 50-60 метра от пътеката. Обикновено телата на загиналите се спускат надолу по склона. Там снегът ги затрупва завинаги.

Тялото на един първите покорител на Еверест - Джордж Мелъри, също е горе. То бе открито през 1999 г., цели 75 години след смъртта му. Затрупано е с камъни и е най-високият гроб на света.

- Спомняте ли си какво си помислихте, когато забихте знамето на Еверест?

- Когато отидох на върха, преди мен там бяха четирима руснаци от експедицията на Шевченко. Качиха се десетина минути преди мен. Един от тях ме снима на Еверест. Казах си: "Аз се отчетох на майка България". Почуствах огромно облекчение, защото всичко свърши. Предстоеше слизане. Но това е смъртоносна отсечка. Почти всички трупове, които остават там, в снега, са на хора, връщащи се обратно. За щастие имах достатъчно сили. Направих снимки и потеглих надолу.

- За кратко тогава бяхте национален герой, спечелихте ли пари от алпинизма?

- Никога не съм се изживявал като национален герой. В България е абсурд да се спечелят пари от алпинизма. Няма как да стане.

- Алпинистите фаталисти ли са, имате ли специален ритуал, преди да потеглите към върха?

- Аз съм реалист и може би това е един от ключовете към успеха. Свикнал съм преди всичко да разчитам на себе си.

- Как живеете сега, продължавате ли да катерите върховете?

- Поддържам спортната си форма. Ходя по нашите планини. Почти всяка година водя групи до базовия лагер на Еверест. Това са предимно мои познати и приятели, които държат аз да ги водя, а не някой друг.

- Остана ли ви неизпълнена мечта?

- Искам да отида на Южния полюс, но за това трябват доста пари. Желанието ми е да стигна там с шейна и ски. По маршрута на първите покорители на полюса Шекълтън, Скот и Амундсен.

- Ако трябва с едно изречение да изразите всички уроци, научени от вашите пътешествия, какво ще е то?

- Човек трябва да уважава малките неща. Понякога повече се радвам на малка полянка с поточе и цветя, отколкото на голям връх.