Олимпийската медалистка Боряна Калейн: Бях пред отказване през 2023-а

Криех си с ветрило резултатите в Париж

Коя я тя

Гимнастичката Боряна Калейн преминава през кошмарни неща в своята кариера, преди да стигне до сребърния медал на олимпийските игри в Париж. Тя откровено споделя тежките мигове в живота на елитния спортист пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- 2023-а беше годината, в която се печелеха квотите за игрите в Париж. Как започна тя за вас?

- Започна с боледуване. Изкарах тежък бронхит. Не успях да навляза в тази спортна форма, в която трябваше да бъда в края на февруари и началото на март. Съответно не показах добри резултати в състезания. За мен беше важно да стартирам добре, защото това беше предолимпийската година, печелеха се квоти за Париж на световното. Пропуснах своя шанс в София на световното, имах още един във Валенсия. Знаех, че всяко едно състезание от началото на годината до световното ще бъде важно за мен, тъй като щеше да се определи в нашия отбор коя гимнастичка ще се бори за квотата. Не бях доволна, че стартирах по този начин годината. Здравословно не успях да се възстановя бързо, тъй като с бронхита пак ходех по състезания, пътувах. След това има период, в който ми се наложи да спра. Спрях за около месец своите тренировки.

- Каква беше причината?

- Бях пред дилема след толкова неуспешни състезания и години и със здравословни проблеми дали си заслужава да продължа да тренирам, или има време до световното да им кажа от сега да готвят някоя друга моя съотборничка, която може да се справи. Този един месец беше много труден и тежък за мен, въпреки че физически не се натоварвах. Просто постоянно мислех за това. Не знаех оттук-нататък накъде.

- Бяхте ли казали "Спирам"?

- Малко преди Световната купа в София бях в залата за тренировка. Чувствах се толкова зле физически и емоционално, че не бях в състояние да тренирам. Нещата не ми се получаваха. Опитваха се по всякакъв начин да ме мотивират, да ми дадат повече сили да се справя, но когато ти самият не вярваш и не си настроен в тази посока, не се случва. Аз не бях настроена тогава по този начин. Спомням си, както играех бухалки, просто спрях и им казах: "Не мога повече!". Попитаха ме как така. Отговорих, че наистина не мога, да ме разберат. Чувствах се ужасно. "Не ставам за нищо!", бяха думите ми. След това говорих с г-жа Раева и всички в тима. Казах им как се чувствам. Заедно стигнахме до решение, че трябва да изляза от залата за малко. Първоначално беше една седмица. Да се отърся от всичко, да си почина и да започна с нови сили. Ева Брезалиева отиде да участва вместо мен на Световната купа, което беше неочаквано за всички, тъй като бях заявена първоначално. Бях на състезанието и гледах от публиката. Имаше ужасно много хора, които дойдоха при мен да ми вдъхнат кураж, за което съм им много благодарна. Това ми даде сили. Тази седмица се удължи, станаха две, три. Накрая на третата пак ми се наложи по здравословни причини да вляза в болница. След целия този месец реших, че трябва да опитам. Дори и да не се получи, трябва да знам, че съм опитала и не съм се отказала толкова близо до крайната си цел. Говорих отново с треньорите, с ръководството. Казаха, че ще ми дадат шанс, но трябва да се докажа. Решаващото кой ще играе на европейското първенство бяха двата държавни шампионата, които оставаха до него. Успях да навляза във форма, представих се добре и отидох да участвам на европейското. Там станах шампионка. После дойде световното във Валенсия, където спечелих първите си индивидуални медали. Периодът между моето спиране и световното във Валенсия ми помогна да си докажа, че когато човек е мотивиран и вярва в себе си, може да постигне всичко, колкото и ниско долу да се намира.

- След успеха ви в Париж Илиана Раева каза, че сте като птицата феникс. Помните ли точния момент на вашето изгаряне и след това на пробуждането?

- Финалът на изгарянето беше точно преди Световната купа в София 2023-а. Не знаех какво трябва да се промени, но знаех, че ако продължавам по този начин, резултатът ще е същият. За мен единственото логично нещо тогава беше аз да спра. Другото със сигурност беше грешка. В този един месец осъзнах какво точно трябва да променя. Първото нещо беше за мисленето ми. Периодът на възкръсване беше малко по-дълъг. Отнема време, когато човек е загубил вярата в себе си, да си я върне. Може би периодът на моето възкръсване беше точно от европейското в Баку до световното във Валенсия. Промених цялостното си мислене и това беше ключовото при мен.

- Как се чувствахте преди самата олимпиада в Париж?

- Умишлено се опитвах да не го приемам като олимпийските игри - състезанието, за което толкова време съм тренирала. Знаех, че това ще ме пренавие и ще ме фокусира върху крайната цел - печеленото на медал. Отивайки за това състезание, си бях казала, че отивам и както съм го правила на тренировка, по този начин ще го направя и там. На всяка тренировка от началото на 2024-а си казвах: "Сега си на олимпиадата. Заставаш, пред теб са съдиите, хората викат". Опитвах се да си го визуализирам цялото нещо, за да си създам това напрежение, което ще почувствам тогава. "Спрях да свикна с мисълта, че в момента, когато трябва да го направя, знам, че мога. Чувствах се по същия начин на олимпийските игри. За мен не беше нещо различно, ново или стресово. Просто застанах и го направих.

- Квалификациите преминаха перфектно за вас, но не и за Стилияна Николова. Как го преживяхте, защото сте минавали през нещо подобно?

- Доста тежко го преживя целият ни отбор. Със Стили бяхме в една стая. Мисля, че и на двете ни беше еднакво трудно. Тя, защото знаеше, че не се е представила по начина, по който е искала, и не се класира за следващия ден. В същото време не бива да показва тези емоции пред мен, тъй като имах тепърва да играя. Аз, от друга страна, не знаех какво да й кажа. Имах усещането, че трябва да й кажа нещо, но не знаех тя дали иска в този момент да го чуе. Дали няма по някакъв начин да й ровя в раната, която е твърде прясна. Имаше тишина в стаята дълго време. И двете не знаехме какво да направим. В крайна сметка се гушнахме, казахме си няколко неща. На сутринта тя даже ми поля вода пред вратата за късмет.

- Като миг ли ви се стори, или имаше интересни моменти между съчетанията?

- Спомням си всичко, което е много странно. Обикновено самото състезание ми е мъгла. Има моменти, които ми се губят. Но сега си спомням абсолютно всичко. Явно съм била толкова вътре в цялата ситуация и толкова фокусирана. Някак си подсъзнанието ми сигурно е усещало, че това е нещо много важно за мен. Имахме няколко различни зали, в които загрявахме, и постоянно сновяхме между тях и голямата. Г-жа Раева винаги ни караше да излизаме с десния крак от едната зала и с него да влизаме в другата. Тя ходеше след мен и като някаква мантра: "Десния крак, десния крак". Постоянно си мислех за този десен крак, докато стъпвам. Времето мина много бързо. Нямахме свободно време, в което да мислим каквото и да било.

- След трите съчетания се движехте на второ място. Как успяхте за четвъртото да се изолирате от мислите, че сте на крачка от медал?

- Бях си казала, че няма да следя нищо освен моите оценки с цел да не си правя прогнозно класиране. Докторът на отбора много ми се смя после. В състезателната зала имаше няколко телевизора, на които даваха другите момичета как играят и оценките им. Аз минавах покрай телевизора с едно ветрило и само си го слагах да не гледам и след това си го свалях. Не исках да виждам нищо. За мен беше важно да не си слагам допълнителни мисли в главата от това, което имам да направя. Почти успях да го направя. Свършвайки съчетанието на бухалки, обръщайки се да изляза, срещу мен имаше едно табло, което нямаше как да пропусна. Видях само, че след втората ротация съм била втора. Това беше нещо, което се опитвах през целия ден да избегна. Първата ми мисъл беше, че си изиграх бухалките. Каквато и оценка да взема, ще остана най-вероятно в тройката. Имам шанс. До този момент се опитвах точно това да избягвам - да си кажа "Имаш шанс". Съчетанието ми на лента беше доста по-трудно, защото си бях сложила едно допълнително напрежение. Много съм щастлива, че успях да се справя с тази ситуация.

- Какво се случи, докато чакахте последната оценка?

- Приключвайки самото съчетание на финална поза, осъзнах, че съм си свършила работата. Изпитах едно огромно удовлетворение и радост, че това, което зависеше от мен, го направих. Нямаше как по по-добър начин да го направя. Стигнах до треньорката ми. Тя ми каза, че се гордее с мен и ме обича, че сме си свършили работата. Беше невероятно треньорът да ти го каже. Седнахме да чакаме на диванчето. В това време започваш да се притесняваш, защото идва неизвестното. С нея започнахме да правим анализ горе-долу каква оценка да очакваме, ако се наложи да подадем контестация. Излизайки моята оценка, видяхме, че всичко е наред. В този момент видях и крайния сбор 140. Никога до този момент не бях правила 140. Дори и без да са приключили другите три гимнастички след мен, знаех, че е съвсем реалистично да спечеля медал. Осъзнавайки го, не можах да сдържа своите емоции. Започнах да плача. Малко по-късно, когато приключиха и останалите момичета и видях, че имам медал, и то сребърен, беше невероятно. Седях, гледах таблото, обръщах се и виждах целия ни екип в публиката, започвах да им махам, да им се радвам.

- Вечерта успяхте ли да заспите?

- Много трудно заспах. Спах само три часа, и то държейки медала до главата си. Имах едно такова притеснение, че нещо ще се случи и някой ще дойде да ми го вземе. Имах чувството, че той ще изчезне, ако не го държа и не е до мен. Вдъхваше ми допълнително спокойствие, че това наистина е реалност и се е случило. Не можех да спра да мисля за него и за целия състезателен ден. Медалът е събрал всичките ми трудности, всичките години работа и неуспехи и моята мотивация да ги преодолея и да се справя и стигна до този момент.

- Как ви звучи като цел златният олимпийски медал?

- Златният медал винаги е цел на всеки професионален спортист, но за олимпийски игри моята цел винаги е била медал. Без значение от цвета. Още от малка осъзнавах колко е трудно да се класираш за олимпийски игри. Да стигнеш до този момент, че изобщо да се бориш за квота. Много професионални спортисти не успяват да изчакат този момент. Аз успях да стигна до вторите си олимпийски игри. Така че за мен този медал е безценен независимо от неговия цвят. Все още ми е трудно да си поставя някаква по-голяма цел. На този етап просто му се радвам.