Българските щанги: Между ад и рай, но никога скучно

Новата страница в историята на един от най-успешните спортове у нас предстои да бъде написана в София

Малко са спортовете, чието развитие у нас притежава толкова бурна и противоречива история, колкото вдигането на тежести. Това е впечатляваща и взимаща дъха поредица от върхове и спадове, в която разликата между възхода и падението често е буквално въпрос на няколко часа или дни.

Но едно е сигурно – вдигането на тежести е сред спортовете, в които България записва някои от най-великите си успехи и в които все още е призната сила и школа.

Между 12 и 20 февруари София ще посрещне елита на европейските щанги за поредното Европейско първенство. За седми път в историята на този спорт и за шести път в София, най-добрите мъже (а вече и жени) в този спорт на континента ще се съберат в България, за да премерят сили в борба за отличията.

WINBET е официален партньор на Българската федерация по вдигане на тежести (БФВТ) за организацията на Европейското първенство в София представя и някои от златните страници в историята на българския спорт. За първи път на българския пазар, компанията ще предложи залози за този спорт по време на първенството на своя сайт winbet.bg.

Вдигането на тежести започва да се развива на българска земя в началото на 20 век, първо като средство за общо физическо развитие, но с времето и като самостоятелна спортна дисциплина.  Голямото име по това време е Любен Бозев, който през 1927 г. на световно състезание в Париж поставя световен рекорд в движението повдигане със 109 кг.

През декември 1947 г. в салона на Еврейския дом в София се провежда първото състезание - демонстрация по вдигане на тежести. По решение на държавните структури, щангите са прикрепени към борбата и се развиват като секция на този спорт, а състезанията се провеждат като допълнение към турнирите по борба. През 1949 г. щангите се отделят от борбата като самостоятелна секция към тогавашния Държавен комитет за физическа култура и спорт.

На 7 октомври 1954 г. България е приета за член на Международната федерация по вдигане на тежести, което отваря пътя за участие в европейски и световни първенства, които по онова време се провеждат едновременно. Още през следващата година е записан и първият голям пробив на международната сцена. На първенството в Мюнхен Иван Веселинов печели бронзов европейски медал в категория до 90 кг и завършва пети в света с трибой от 402.5 кг (по онова време съществуват три движения във вдигането на тежести – повдигане, изхвърляне и изтласкване). Веселинов е с най-голям принос за развитието на националния отбор в следващото десетилетие. Той участва десет пъти на европейско първенство, десет пъти на световно и е единственият българин с три Олимпиади.

Първата от тях е през 1956 г. в Мелбърн. Освен Веселинов участва Иван Абаджиев, който година по-късно в Техеран печели първият медал за България от световно първенство – сребърен в категория до 67.5 кг, изпреварен единствено от Виктор Бушуев (СССР), който завършва международната си кариера без загубено състезание. Успехите на българските състезатели в следващите три олимпийски цикъла обаче са спорадични. Едва след игрите в Мексико Сити през 1968 г. настъпва трайна и качествена програма с назначаването на Иван Абаджиев за треньор на националния отбор.

Старшията веднага променя методиката на подготовка и въвежда двуразовите тренировки, които са абсолютна новост за времето си. С увеличаване обема на заниманията състезатели като Атанас Киров, Младен Кучев, Петър Янев, Станчо Пенчев, Иван Атанасов и др. повишават чувствително резултатите си и започват заедно с новата вълна (Нораир Нурикян, Йордан Биков, Атанас Шопов, Андон Николов, Александър Крайчев) да печелят медали от големи първенства.

На европейското през 1969 г. България е втора по медали, а големият удар идва на олимпийските игри в Мюнхен 1972. Нурикян (60 кг), Биков (75 кг) и Николов (90 кг) печелят златни отличия, а с шест медала общо България е №1 сред всички в света!

След Мюнхен в националния отбор настъпва сериозна промяна. Нораир Нурикян е сред малцината, които успяват да издържат втори олимпийски цикъл и не само това – на игрите в Монреал през 1976 г. става шампион в новосъздадената категория до 56 кг, превръщайки се във втория българин след бореца Боян Радев с две олимпийски титли.

Първенци стават още Йордан Митков (75 кг) и Валентин Христов (110 кг), който троши световните рекорди и предизвиква невероятен фурор с резултатите си. Пробата му обаче показва наличие на анаболни стероиди, които води до дисквалификацията му. Отнет е и сребърният медал на Благой Благоев (82.5 кг). В крайна сметка България завършва с два златни, три сребърни и един бронзов медал, втора в отборното класиране.

След спад в резултатите в периода 1977-78 г., завръщането на България на голямата сцена е с гръм и трясък. На европейското първенство във Варна новата вълна национали печели четири златни отличия и първото място в отборното класиране. Янко Русев се превръща в новата звезда в средните категории, печелейки световната титла същата година в Солун и олимпийската през 1980-а в Москва. Асен Златев (75 кг) също грабва златото, четири сребърни и два бронзови медала стабилизират България като №2 в отборното подреждане.

80-те години превръщат България в абсолютен доминатор в световните щанги. Бойкотът на Олимпиадата в Лос Анджелис само забавя с година възкачването ни на световния връх. На първенството на планетата в Сьодертале (Швеция) са спечелени историческите шест златни медала, а година по-късно в столичната зала „Универсиада“ титлите са вече седем.

През 1987 г., въпреки бягството на Наум Шаламанов в Турция, България има петима световни шампиони и отново е № 1 в отборното класиране. А на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. българи печелят четири от първите пет категории (изключение е тази до 60 кг, където Наим Сюлеюманоглу триумфира под флага на Турция). За съжаление титлите на Митко Гръблев (56 кг) и Ангел Генчев (67.5 кг) са отнети заради допинг, след което е взето решение за оттегляне на отбора от по-нататъшно участие. След игрите Иван Абаджиев е освободен като национален треньор и на негово място застава Нораир Нурикян.

 Със запазената инерция обаче добрите резултати продължиха: четири златни медала на световното първенство в Атина (1989 г.), три в Будапеща (1990 г.), два в Донауешинген (1991 г.) и олимпийска титла за Иван Иванов (52 г.) на игрите в Барселона през 1992 г.

На световното в Гуанджоу (1995 г.) България за първи път остана без световен шампион, а година по-късно на олимпийските игри в Атланта целият актив на националите ни се свежда до среброто на Йото Йотов (76 кг) и бронзовите медали на Севдалин Минчев (54 кг) и Николай Пешалов (59 кг). В същото време, като консултант на турския отбор, Иван Абаджиев е отговорен за олимпийските титли на родените в България Халил Мутлу и Наим Сюлейманоглу. Резултатът от всичко това е, че година по-късно Старшията се върна начело на националния отбор.

Последното издихание на старата методика бе в периода 1997 – 2000 г. Седем световни титли, 18 европейски и злато за Изабела Драгнева в дебюта на женските щанги на олимпийски игри. И за съжаление – поредният допинг скандал. Драгнева бе дисквалифицирана, отнети бяха медалите на Иван Иванов (56 кг, сребро) и Севдалин Минчев (62 кг, бронз). Отборът бе отстранен от по-нататъшно участие, но след обжалване – върнат. Което позволи на Гълъбин Боевски и Георги Марков да запишат двойна победа в категория до 69 кг, а Алан Цагаев да добави сребро до 105 кг.

Олимпийската титла на Милен Добрев (2004 г.) бе сред малкото наистина добри новини за българското вдигане на тежести през този период, но бе последвана от вестта за преждевременна му смърт. Националният отбор е отстранен от игрите в Пекин (2008 г.) заради множество положителни проби. Лицензът на федерацията е отнет заради нарушения на българското законодателство. Медалите от международни първенства секват задълго…

Едва с появата на новата вълна, начело с Карлос Насар, в тунела на безвремието се появи светлина, която трябва да стане още по-ярка на предстоящото европейско първенство в София.