Легендарният щангист Янко Русев: Внучката Яна ми е най-голямата радост

Чакам я пак да ходим на плаж, ловя и риба с приятели

Кой е той

Янко Русев завоюва в кариерата си на тежкоатлет 5 световни, 5 европейски и олимпийска титла от летните олимпийски игри в Москва през 1980 г. В актива му са 34 световни рекорда и е единственият български щангист, представен в Световния музей на славата на щангите в Истанбул.

През 1984 г. прекратява спортната си кариера и в продължение на шест години е помощник на Иван Абаджиев в националния отбор. През 1990 г. заминава за Япония и е консултант на националния им тим. След завръщането си става изпълнителен директор на клуба по вдигане на тежести "Левски", а по-късно е и две години старши треньор на националния тим на Азербайджан. Награден е с орден "Стара планина" II степен.

- Г-н Русев, лятото най-сетне истински започна. Намирате ли време да му се радвате, да идете на плажа?

- Да, ходих вече на плаж. Но и на състезания по вдигане на тежести - бях на републиканското в Русе. Поканиха ме като официален гост, също и за жури, но за това нямах време, защото внучката ми Яна ми беше на гости.

- Яна ли е най-голямата ви радост сега?

- Ами да, как иначе. Кръстиха я на мен, скоро ще навърши четири години. Дъщеря ми беше в отпуск две седмици, та бяха тук, във Варна. Сега пак ги чакам. С нея ходим на плаж, по детски площадки, забавляваме ме. Глезя я аз, нали е кръстена на мен (смее се). Не че другите баба и дядо не я глезят, ама на мен ми е някак по-различно.

- Много се говори за високите цени на морето, истина ли е?

- Още не съм ходил много по ресторантите, но така казват и приятели. Правят сравнение със съседните ни държави и твърдят, че там е дори по-евтино. Обслужването също било на по-високо ниво, водата по-чиста, та хората от София и Пловдив например предпочитат да идат там.

По нашето Черноморие сезонът е два месеца и половина, три максимум и гледат как "да ти отрежат главата", затова и хората вече не предпочитат да почиват тук. А и вижте каква стагнация стана, малки заплати, малки пенсии, високи цени и хората си правят много сериозно сметката.

- Вас вълнуват ли ви пенсионерските проблеми, оплакват се не само обикновените хора, но и артисти, също и бивши спортисти?

- Моите разходи са други, помагам и на дъщерята за внучката и разни други разходи имам. Един милионер също може да се оплаква, не че аз съм милионер, разбира се, но неговите разходи са огромни.

- Казвали сте, че радост ви носи да ходите на риболов, този сезон има ли слука?

- Не съм ходил скоро, но от тази седмица планирам да тръгвам. Казват имало много риба. Имам приятели с лодка, с тях ходим, но не с въдица, нямам търпение. С мрежа, хем риба да наловим, хем да гледам красотата на Варна откъм морето.

Не мога да седя цял ден като мисирка, за да хвана пет риби (смее се).

- В Япония бяхте шест-седем години, какво правят хората там през лятото, ходят ли на море като нас?

- Те нямат почивка, работят, спортистите тренират. Като гледаш Токио, че е 12,5-милионен град, до пет и половина следобед не можеш да видиш хора по улиците, всичко бачка. Даже на работното си място обядват, не излизат никъде. Там колкото повече работиш, толкова повече пари ти дават. Колкото часа работиш след пет часа, всичко се плаща двойно и затова те предпочитат да работят колкото се може повече. За годината имат десетина дни отпуск и не ходят като нас на море лятото, зимата на планина и разни там екскурзии. За тях отпуската е когато се пенсионират. Имат високи пенсии и могат да си обикалят света, да ходят по почивки и изобщо навсякъде. За разлика от нас, с нашите пенсии. Японците взимат по 2000 долара пенсия, а ние тук по 200-300 долара.

- Когато сте пристигнал навремето за пръв път в Токио също е било лятото, доколкото знам...?

- Да, лятото. А аз едва не умрях от студ (смее се). Хората там са изключително любезни и възпитани, посрещнаха ме на летището, бяха ми наели апартамент и ме закараха там. Ама беше петък вечерта и казаха, че ще дойдат да ме вземат в понеделник сутрин. Хладилникът ми пълен, от нищо нямам нужда. Те пуснали климатика, защото навън беше горещо. Вечерта взе да ми става хладно, но аз не мога да разбера как да го изключа, защото навсякъде пише с йероглифи - натисках, натисках, нищо не става. Да изляза навън не върви, че ще взема да се загубя, а и къде да отида. Облякох си дрехите, увих се с одеялото и така до понеделник (смее се).

- Не по най-приятния начин е започнало запознанството ви с Япония, но как изкарахте там толкова години?

- Там всичко е уредено, нямаш никакви проблеми, стига да искаш да работиш. Каквото съм поискал за работата си, за отбора, съм го получил. Оборудване, медикаменти за възстановяване, лагери, абе всички условия.

Само с това прословуто суши не можах да свикна (смее се). Една вечер президентът на федерацията по вдигане на тежести, бизнесмен, богат човек, ме покани в един от най-скъпи суши ресторанти в Токио, бяха и негови бизнес партньори. Това се счита за голяма чест там. Събуваш си обувките, влизаш, всичко според традициите, а те се спазват строго. Вечерята със суши, кой знае колко пари се беше изръсил този човек. И е казано: в еди-колко си часа идваш, в еди-колко си вечерята свършва и ти тръгваш. Ама това сушито много гадна работа, цяла вечер нищо не хапнах, сигурно обидих човека. Та едва дочаках да стане време да си ходим и на другия ъгъл на улицата видях ресторант за бързо хранене с хамбургери. Така бях изгладнял, че стигнах на спринт и си поръчах два от най-големите (смее се).