Златното момиче Лаура Траатс: Отмяната на олимпиадата беше шок

Тренирали сме с по няколко ката дрехи и с ръкавици

Коя е тя

Лаура Траатс е част от ансамбъла, спечелил първата олимпийска титла за българската художествена гимнастика в Токио 2020. Отказа се в края на 2021-ма. Заедно със съотборничките си наскоро създаде дружеството "Диамантите". Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" тя разкри пътя си до титлата.

- Бързо ли мина за вас времето от олимпийското злато до днес?

- Мина много бързо, сякаш прелетя. На 8 август, когато стана точно година, ми се струваше сякаш е било в предишен живот.

- Помните ли момента, в който си казахте с момичета, че и след златото оставате заедно в бъдещите проекти?

- Бяхме сигурни, че ще останем заедно, тъй като се разбираме прекрасно. Дори само като приятелки сме изключително ценни една за друга. Различни фирми започнаха да ни търсят за помощ при работата в екип. Това е нашата сила и оръжие - бяхме толкова единни през цялото време. Гледахме в една посока. Затова решихме, че ще продължим заедно и напред.

- Вече сте управител на фирма "Диаманти" ООД. Какви са отговорностите ви?

- Докато бяхме състезателки, бяхме фокусирани единствено върху подготовката. Всички други странични неща се вършеха от прекрасен екип. Сега ние трябваше да се нагърбим с част от тези неща за мастъркласовете ни. Много повече се докоснахме до трудностите по управлението на една фирма, организацията на такова събитие. Изобщо не беше лесно.

- Когато събрахте децата, кой беше моментът, в който се върнахте назад във времето?

- Още когато излязохме на сцената пред тези деца. Те ни гледаха с толкова огън в очите, с такова желание да започнем или просто да кажем нещо. Тогава си дадох сметка как съм била по същия начин. Когато видех момиче от националния отбор, изтръпвах и нямах търпение да отида просто да я пипна. Изглеждаше ми нереална. Давам си сметка през какво съм преминала, откъде съм тръгнала и какво съм постигнала.

- Помните ли първото ви влизане в залата и първата тренировка?

- Не си спомням първата тренировка. Била съм на 4 годинки. Малко по-късно имам спомен как са протичали тренировките. Ходех там по-скоро да се забавлявам. Обожавах да играя с уредите, да разучавам нови неща. Това е моментът, в който малките деца трябва да се запалят и искрата любов към спорта да пламне.

- Наистина ли майка ви ви е казвала да внимавате да не ви удари бухалка по главата?

- Да, за майка ми винаги това е било най-важното. Да съм в добро здраве, да не ми се случи нещо. Тя е доста притеснителна. Така че молбата й към мен преди всяка тренировка беше да внимавам. Aко видя, че бухалка лети към главата ми, да се пазя.

- Кога усетихте, че гимнастиката е вашето нещо?

- Винаги много ми е харесвала гимнастиката. Удоволствие беше да ходя на тренировки. Въпреки всички сложни моменти винаги съм го правила с много любов до последно. Продължавам страшно много да обичам художествената гимнастика. Имах успехи от ранна детска възраст, но тогава смятах, че не съм достатъчно добра. Често бях 4-а, 9-а. Мама ми се радваше. Тя само ми обясняваше как ще стана олимпийска шампионка някой ден. Аз си знаех, че за нея е най-важно да не си ударя главата (смее се). Но тя казва, че наистина много силно е вярвала, че ще успея.

- Кога усетихте, че ансамбълът ви допада повече от индивидуалното?

- В моя клуб "Левски-Триадица" тренирахме както индивидуални съчетания, така и ансамблови. Още тогава го усещах, въпреки че в индивидуалното имах по-добри класирания. Когато дойде селекцията за национален отбор девойки, г-жа Камелия Дунавска обикаляше по клубовете да подбира деца. Тогава събираше момичета, родени предимно 1999-а, тъй като за младежката олимпиада 98-а вече са преминали при жените. Целта беше да се подбере отбор, който да извърви целия път - европейско и младежките олимпийски игри. Забеляза ме и ме покани да се включа в техните тренировки на националната база "Раковски". Премина отсяване и накрая останахме осем момичета. Бях единствената 98-а. Още тогава усетих, че много ми харесва ансамбълът. Екипната работа ми се удаваше, бях капитан на отбора. За съжаление, след европейското първенство, на което завоювахме бронзов медал, знаех, че ще изляза от отбора заради годината ми на раждане. Това беше първият тежък момент в живота ми. Тренираш, но знаеш, че няма да играеш. Много силно се надявах тези момичета да успеят. Взеха сребро и много се радвах. След това дойде моментът, в който и те преминаха при жени и можехме да продължим заедно. Дойде следващият ми труден момент, когато се бях замислила за отказване. Личната ми треньорка успя да ме върне в правия път. Явих се на селекцията за национален отбор жени.

- Условията преди във вашия клуб са били тежки. Наистина ли зимата сте тренирали с ръкавици?

- Да, така беше. Тренирахме навлечени с много дрехи, докато се стоплим. Чак след много тежка загрявка се чувстваме топли. Ръцете ни са толкова замръзнали, че когато се хване обръчът на следващия ден имах синина. Затова сме тренирали с ръкавици. Впоследствие, когато се започнат целите съчетания, няколко ката дрехи се свалят. Не мисля, че това са нормални условия за развитие на големия спорт. Ние сме късметлии, че сме успели да стигнем до олимпийското злато, но занапред е добре да осигурим добри условия за бъдещите поколения и по клубовете.

- В началото в националния отбор сте били 15-20.

- Явихме се около 50-60 момичета. След това подбраха 15. Събраха ни на лагер с г-жа Весела Димитрова. От първата секунда разбрах какъв треньор е тя. Много се зарадвах, защото знаех какво ще постигнем с този ентусиазъм и хъс. Започнахме да тичаме и имахме загрявка, от която всички до една бяхме мокри. След това изтощителен балет. Оттам започнахме уеднаквяване на работата с тяло и с уред. Съчетанията се измислиха още докато предният отбор беше на олимпиадата в Рио. Когато се върнаха, това с пет обръча беше готово.

- Имаше ли притеснение във вас дали ще останете при такава конкуренция?

- Винаги съм била доста уверена в себе си. Като отбор се събрахме много естествено. С измислянето на елементите се отделихме пет момичета, които пробвахме интересни неща, давахме много идеи. Дори не разбрахме как се случиха нещата. Просто се бяхме отделили на един терен и вече имахме съчетание. Когато г-жа Димитрова виждаше ентусиазма ни, се палеше още повече.

- Казват, че първата година е най-трудната. Разкажете за нея.

- Г-жа Димитрова винаги беше недоволна. Ние цял олимпийски цикъл преследвахме нейното одобрение. Това ни поддържаше във форма. 2017-а не беше най-трудната в кариерата ни. На първото ни състезание Гран при в Москва победихме рускините в родината им. След това имахме Световна купа в Песаро. Повечето от момичетата бяхме с тежки контузии. Изиграхме съчетанията си и спечелихме златен медал в многобоя. Не можехме да повярваме. На световното спечелихме сребърен медал в многобоя и бронзов на единия финал. За нас беше огромен успех.

- 2018-а Теди Александрова отпадна заради контузия. Влезе Стефани Кирякова. Това се оказа най-успешната ви година до Токио. На какво се дължи това?

- Когато Стефи замени Теди, беше сложен момент за нас. За първи път играехме с друго момиче на състезание. Не знаехме тя как ще реагира на напрежението. В тренировките се справяше бързо. Беше много подготвена и си личеше, че има същото желание като нас. На състезанието бяхме много изненадани, че е толкова спокойна. Пъзелът се напасна отново.

- Как ви се отрази паузата с пандемията?

- Много тежко. Бяхме на лагер, видяхме, че се развива нов вирус. В нашия спорт каквото и да се случва - светът да свършва - тренировка има. Тогава за първи път ни върнаха от лагер да почиваме. Това беше абсолютен шок за нас. Било е за добро. Изобщо не бяхме подготвени за олимпийски игри. Имахме нужда от малка почивка. Чувствах се много изтощена преди карантината. Тези два месеца вкъщи ми се отразиха много добре. Разбрах още веднъж колко много искам тази олимпиада. И за ден не загубих мотивация!